Аз се връщам в гръдта ви, села, с притаени кирпични къщурки, дето спяхме в корави легла под шума на чекръци и хурки.
Той не бива да е бушуващ огън, пламнал от планетните щитове. Не трябва да е вулкан, който изригва лава, сякаш подивял разюздан змей.
Мислейки за живота, за това чудо, което клокочи, за светкавичната линия, която води към началото...
В пъпа на южното лято сред редиците дървета горещият вятър преброява листата...
Свири пиано в душата ми. Клавишите в ехо отекват. чувам ги ясно в главата ми, те непрестанно ми шепнат.
Жената не е създадена случайно. До болка е необходима в този свят и не е само изящество омайно, тя може сиво да превърне в ярък цвят.
Красавиците влюбват се във зверове и мислят си, че любовта им ги променя, и пишат съкровени редове, и посвещават им поема след поема.
Отдавна знам, че в мен живеят двама до крайност борбени войници. Враждата помежду им е голяма и до консенсус никога не стигат.
Светът в съня, с образи от ежедневието, отлюспени от него и вмъкнати в нас, в затъмнените дълбоки ареали, извиква онези искри, които могат на прескок да преминат лесно...
Естествено, имаше знаци по дългия път към себе си: вир с нечиста вода, от която жадният не смее да пие...
