Долитат като нощни пеперуди след залеза тревожните ми мисли. Надежди, еуфория, заблуди, задъхани фантазии сребристи изчезват – тъмнината ги прокуди.
Моя късна любов, неочаквана, неуверена, смешно ранима, след пороя от грешки отчаяна, щом си спомняш за мен – намери ме.
Ключът е Сол, а нотите са в мен, отключвам на мелодия вратата и в нея всеки шепот е вграден от тихото дихание на Земята.
Как красиво умират листата, завъртени в златист водопад и докоснали вече земята, за последно, съдбовно шумят...
Защо ли казват – “Вятър работа”? та всъщност вятърът е всичко – копнеж, мечта, свободомислие, горчива обич, свобода...
Светът съвпада с мисълта ми подобно череп разрушен. Все пак летя – към край зелен или към вододели тъмни.
Рисувай, художнико, рисувай... Сътворявай космос, земя и небе. С птиците свободата си празнувай, политай дори с подрязани криле!
Пространството оцветено е във синьо и животът сътворен е в капчица вода, пречистваме душите си с хляб и вино, усетили Божествената сила на кръвта.
Потънах в тишината на мига – отрязък от вселенското ни време, а той като вълна разля се към брега, седефен спомен от мида да си вземе.
Градът в душата ми наднича, израснал сред светлини и шумове трамвайни, но аз в съня си нощем друмища пресичам...
