Като епичен великан духът ми почна да лудее: с един крак стъпи на Егея, а с друг – на стария Балкан.
Поетът носи тъжна слава, а хоризонти уж отприщва... Как чиста диря да остави, когато броди из бунище!
Кръвта ми теква изведнъж назад към корена, към мамината песен, в която припев съм, към моя град, от розов сън и от сълза замесен...
Живот, не ме предавай точно днес. С проплакал покрив родовата къща ме вика да я утеша поне, че от небето дядо ми се мръщи.
Заплахите с апокалипсис сълзата моя не подлъгват. Светът едва ли ще ми липсва – та той в главата е недъгав.
За кой ли път сърцата се кокорят в нощта, когато аз и ти засветим. Прегърнати върху звезда там горе, от нас валят метеорити цветни.
Аз му простих. Той не можа да си прости. Тогава не разбирах и някак всичко стана изведнъж и ненадейно.
Насън ли е било, мечтал ли съм или се беше случило? Не знам! Сега посред зимата ми... Но спомням си...
Дъждът вали и мокри морето. Водата му е солена и суха. Рибите плачат... То затова е солено.
От време на време си храня надеждите. До прага притихнали, вземат от ръка. Доверчиви са. Все там ме чакат – на кръстопътя между лятото и есента.
