Човекът, вярата и историята в диалога между поетите Иван Давидков и Кирил Кадийски

Човекът, вярата и историята в диалога между поетите Иван Давидков и Кирил Кадийски
(сонетът „Запустялата Живовска църква” на Иван Давидков и „В отговор” 1 и 2, сонети от Кирил Кадийски)

Заговорим ли по специфичната тема за взаимовръзката между човека и религията (фундамент както на психологията, философията и теологията, така и на науката), първата мисъл, която паметта ни извиква, са думите на Волтер: „Ако нямаше Бог, той трябваше да бъде измислен.” Не само защото тази логическа позиция на френския писател и философ има своите психологически корени в невъзможността на човешката наука до днес да обясни енигмата на битието, генезиса на човека и функционирането на причинно-следствените зависимости между звездите и планетите в космическото пространство, но и защото в своето нелеко битие всеки има нужда от вярата, че не всичко свършва в момента на смъртта, че положените от него усилия не са били напразни. Именно поради това през различните епохи от развитието на човечеството въпросът за Демиурга си остава винаги актуален и създава условията за възникването на религиите. Всички народи по света си имат своите вярвания, молитви, храмове, ритуали, дори жертвоприношения за „омилостивяване” на Всевишния. Разбира се, независимо от това за кой народ или религия говорим, винаги има и такива негови представители, които са атеисти – те отхвърлят тезата за съществуването на божества, тъй като липсват емпирични свидетелства за тях, а и поради честото неспазване на моралните изисквания за начин на живот и взаимоотношения в реалното битие на самите вярващи, въпреки че те са канонизирани в свещените им книги. Разочарованието от такова поведение почти винаги е обвързано с конкретни исторически промени и обстоятелства. И двамата български поети Иван Давидков и Кирил Кадийски са християни, но историческите обстоятелства ги поставят в две различни епохи. Нито един от тях не е атеист, но всеки си има своите причини и аргументи да приеме или да отхвърли наличието на основополагащото качество на християнския Бог – неговото милосърдие и любов към човека. Според вярващите православни християни Бог е непознаваем, но той присъства постоянно в живота им чрез различни свои знаци. Мястото на имагинерната среща с него обикновено става в църквата, в храма, чието пространство се възприема не само като възможност за общуване между единоверци, но и като защитено от влиянията на външните зли сили. Именно поради това в години на войни и брожения, често пъти и при природни катаклизми или животозастрашаващи болести, те търсят помощ и закрила в божия дом. Тази представа за него обаче е буквално „взривена” още в заглавието на сонета на Иван Давидков:

ЗАПУСТЯЛАТА ЖИВОВСКА ЦЪРКВА

На мама

Вратата е отворена за прилепите и дъжда
и привечер, разклатило пелина, идва козе стадо –
от дишането му кънти небето и мазилка пада
върху забравена и с прах покрита ангелска следа.

Не на свещици палнати, на мокра козина дъхти
олтарът, целият прояден от мушика
и ако някоя душа залутана извика,
едва ли сред врещенето ще я дочуеш ти.

А нарисуваният бог върху стената,
пастир без стадо, стар, самотен – бди
над своите изчадия рогати.

Сред здрача, разлюлял катранени води,
зелените очи на Сатаната
разпалват пъклените си звезди.

Стихотворението на Иван Давидков е публикувано през 1990 г. в стихосбирката му „Къпането на нимфите” – време на преход от една епоха към друга. Текстът му не поставя само въпроса за човека и вярата, защото всъщност представлява една разгърната метафора на българския национален дом, на случващото се в цяла България и в Европа от историческа, икономическа, политическа, социална и психологическа гледна точка. А изборът на мястото – един православен български храм – е показател за сакралността на понятието „отечество” в съзнанието на поета и тревогата му за неговото настояще и бъдеще. През 1990 година (след промените през 1989) в България се провеждат първите многопартийни избори; тогава започва разпадът на СИВ и Варшавския договор, от които сме били част и ние, българите; тогава се „събужда” гражданското общество у нас, организатор на масови протести и на окупацията на СУ „Климент Охридски”; тогава се създава палатковият лагер „Градът на истината”… Явно е, че случващото се размества драстично не само обществените пластове, но и проблематизира съществуващите човешки взаимоотношения до такава степен, че превръща довчерашните единомислещи във врагове. И още нещо – ако по времето на социализма на религията се гледа с недобро око като на заблуда, разпространявана официално от институцията на църквата, то толерирането й след политическите промени създава условия за фалш, лицемерие и преднамерена практичност, за парадиране и търсене на изгода чрез демонстрацията на привидна религиозност. Именно тази подмяна на истинската с фалшивата православна вяра в българската общност, както и рухването на старите обществени отношения, са разкрити в първата строфа на сонета на Ив. Давидков – вратата на храма е „отворена” за всички зли сили, символично представени чрез образите на прилепите (показател за присъствие на нечиста сила, на тъмното, погълнало светлината на вярата, на самия Сатана) и на стадото с кози (демони, заченати от Дявола, знак за похот и разврат – затова е забранено да се използват ярета като заместител на агнето по време на жертвоприношения и за курбан). Пространството на някогашния Божи храм, алюзия за отечество, посещавано преди от малко хора, но истински християни и родолюбци, сега е превзето от Сатаната и неговите кохорти. Липсата на истинска всеотдайност във вярата, победата на фалша и лицемерието са подчертани чрез различни художествени детайли – прах покрива всяка ”ангелска следа”, а олтарът, където са се извършвали различни свещенодействия, сега е унищожен от дървоядите („мушика”) и вече няма кой нито да чуе, нито да помогне на „някоя заблудена душа” да намери отново праведните пътища на вярата. Върху иконостаса, граница между видимия и невидимия свят в църковното пространство, между „земната” и „небесната” църква, вместо традиционното изображение на Христос, от двете страни до когото стоят Богородица и св. Йоан Кръстител, сега е нарисуван един „пастир без стадо”, който, „стар и самотен”, бди над своите „изчадия рогати”. Светият Дух е прогонен от пространството на църквата. Финалното тристишие на сонета извежда на преден план обърнатия модел на някогашната библейска сцена от Велики понеделник, когато Христос изгонва търговците от Божия дом: „Исус, като влезе в храма, започна да изпъжда онези, които продаваха, и онези, които купуваха в храма, и преобърна масите на обменителите на пари и столовете на онези, които продаваха гълъбите.” (Матей, 21: 12 – 17; Лука, 19: 45 – 48:, Йоан, 2: 13 – 22). В новите отечествени времена Божият дом е завладян изцяло от търговците, „пъклените звезди” на Сатаната светят в техните очи, а някогашният благодатен, оплождащ божествен дъжд сега люлее „катранените си води” сред здрача на потъващите в мрака на хаоса руини от дома на вярата. И няма кой да спаси нито света, нито човека в този свят. Истинността на случилото се е акцентувано чрез посвещението „На мама” – човекът, пред когото изповядваме всички свои болки, грехове и разочарования.

Иван Давидков и Кирил Кадийски принадлежат на две различни поколения и като жизнена съдба, и като творци. Когато си отива от света през 1990 г., Иван Давидков е вече автор на повече от 55 издадени книги с лично творчество и преводи, докато по-младият с 21 години от него Кирил Кадийски току-що поставя началото на своята книжовна дейност чрез едно от първите частни издателства в България – „Нов Златорог”, 1991 г. Различни са и житейските изпитания, на които ги подлага Съдбата. На седем години роденият през 1926 г. в монтанското с. Живовци Иван Давидков остава без баща и е принуден сам да се издържа, за да завърши гимназия и след това славянска филология в СУ „Климент Охридски”. Когато стават фундаменталните политически и икономически промени в България през 1944 г., той е едва 18-годишен. Целият му съзнателен живот, както и формирането му като личност и творец, става в условията на социалистическа България. Сонетът му „Запустялата живовска църква”, както и стихосбирката му „Къпането на нимфите” (1990 г.), част от която и е самото стихотворение, могат да бъдат възприети и като негова лебедова песен, тъй като те са последното, което той публикува приживе.

Съвсем различен е жизненият път на Кирил Кадийски. Роден в учителско семейство, той винаги е могъл да разчита на обичта, грижите и подкрепата на своите родители. Безпроблемно завършва руска филология в СУ, специализира полски език във Варшава и Краков, а след това и френски език в Алианс франсез в Париж. Това му позволява да стане член на българския ПЕН-клуб, а след това –директор на Българския културен институт в Париж и съветник към Българското посолство във Франция. Двата сонета на Кирил Кадийски „В отговор на стихотворението на Ив. Давидков „Запустялата живовска църква” са публикувани в сборника му „Сонети” (издателство „Захарий Стоянов”) 22 години след излизането на стихотворението на Ив. Давидков – през 2012 година.

Всяко произведение на изкуството като отражение на действителността в художествени образи се създава от конкретна личност и поради това (малко или много) има субективен характер – както по отношение на идеите, заложени в него, така и на предпочитаните изразни средства, чрез които те са представени, за да бъде осъществен ползотворен фикционален диалог между автора и реципиента, потребител на художествената творба. Дори и в най-фантастичните произведения обаче има заявки за адекватно отражение на действителността, защото те са плод на човешката мисъл, въображение и чувства. В същото време всеки един от нас знае, че миналото не може да се върне, но то съществува в нас – в съзнанието ни, в нашата памет за преживяното някъде някога преди. Бъдещето все още не съществува реално, но то идва и никой и нищо не може да го спре, затова е необходимо да се посготвим за него в сегашността на нашето битие. В този аспект изключително важно за една художествена творба е намирането на баланс между субективното и обективното, между сетивното и рационалното, между конкретното и абстрактното, между емпиричното и теоретичното. Това важи и за сферата на поезията. И в стихотворението на Иван Давидков, и в сонетите – отговор на Кирил Кадийски е търсен този баланс между метафорично-символичния подтекст на словото и особеностите на времето, в което живее всеки един от тях. За съжаление Съдбата не дава възможност на поета Иван Давидков да стане свидетел на онова, което се случва в българското историческо битие след 1990 година. Посочените особености в съдържанието на времето от началото на прехода, на който той е свидетел, през 2012-та, когато той отдавна не е между живите, вече са се превърнали в процеси, които са пуснали своите корени дълбоко в обществено-политическото пространство – свидетелство за това са скандалите в съдебната система заради кризата в конституционния съд; гражданското неподчинение, което като придошла река залива улици и площади и окупира Орлов мост, проникването на мафията в държавните структури; атентатът на летище Сарафово в Бургас и „битката” между владиците за завземането на престола на починалия патриарх Максим… Всичко това говори за сериозни земетръсни „повреди” в сградата на българския национален дом. Затова и в първата част на лирическия отговор на Кирил Кадийски, макар и с негови си изразни средства, се преповтарят щрихите на общественото битие, които е очертал преди 20 години Иван Давидков:

В ОТГОВОР

1.

В порутената църква влизаш ти.
Какво очакваш: смърт, видения зловещи?
Здрач. Спарен дъх над мокрите кози трепти
и греят жълтите очи – бедняшки свещи.

Издува ноздрите си миризма на сяра и стенания горещи,
А лъх на размразена пръст напира през разбитите врати
и ти си мислиш, че сред тия самоти
животът и смъртта си правят своите последни срещи.

Как искаш днес да вярваш, че това е само спазъм на душата,
че дебне смърт, но някъде живот отново се зачева
и всичко все пак има истинска цена…

Но в рая, нарисуван на стената,
като змия между Адам и Ева
пълзи пукнатина.

Сонетът е написан в „Ти”-форма, за да се подчертае, че поетът Кирил Кадийски повежда диалог със свой събрат в сферата на изкуството, за да постави важни екзистенциални въпроси, свързани със смисъла на човешкото съществуване, с настоящето и бъдещето на отделната личност, на отечеството ни и на цялото човечество. На падащата мазилка в потъналата в бурени от пелин църква (метафора на българския национален дом), на проядения от „мушика” олтар и покритата с прах „ангелска следа” в храма, превзет от „прилепи” и „козе стадо” в сонета на Иван Давидков, тук, в отговора на Кирил Кадийски, съответстват почти идентични знаци – църквата е „порутена”, пространството й е изпълнено със „спарен дъх от мокрите кози”, издува ноздрите „миризма на сяра”, а сред тях безпомощно „греят жълтите очи – бедняшки свещи”. Любопитното е обаче, че всички тези художествени детайли са вписани като „очакване” да бъде видяно в сърцето на българската общност – в неговия храм. Този лирически подход проблематизира съдържанието на това „видение”. Според австрийския философ и социолог Алфред Шутц (1899 – 1959 г.) очакванията се формират въз основа на някакви предварителни познания за обекта на мисловната дейност, придобити от личен опит в миналото. Не бива да забравяме, че макар и само на 18 години, Иван Давидков вече е бил свидетел на една драстична промяна в ценностите по отношение на вяра, общество и икономически лостове през 1944 г., видял е резултатите от нея и е съвсем естествено неговите очаквания (представени в сонета му „Запустялата живовска църква”) да почиват именно върху познанието за случилото се и тогава, и сега в т. н. начало на демокрацията. Затова Кирил Кадийски се опитва да навлезе в душата на човека и поета Давидков, да разчете знаците на неговата изповед, на онова, което ражда тревогата му за бъдещето, но и на онова, което несъзнателно иска с цялата си човешка същност в момент, когато въпреки властващата смърт, усеща дъха „на размразена пръст”, вещаеща нова пролет. Защото разрухата и смъртта може да не са само плод на личното му въображение, а да са и част от реалността – всъщност да са цената за осъществяване на необходимата промяна:

Как искаш днес да вярваш, че това е само спазъм на душата,
че дебне смърт, но някъде живот отново се зачева
и всичко все пак има истинска цена…

Кирил Кадийски е наясно, че самият исторически момент в битието на България зачерква подобен род надежди в душата на неговия събрат-поет. Още повече, че Съдбата го изтръгва от живота, без да му даде възможност да участва в новите обществено-икономически и културни процеси и поставя между него и бъдещето на отечеството му дълбоката „пукнатина” на смъртта. Във втората част на своя „отговор” човекът и поетът Кирил Кадийски прави крачка напред в желанието си да разтълкува и да даде нова посока на съдържанието на виденията на Иван Давидков:

2.

Не си ли жертва сам на все един и същ мираж ти:
щом плъзне по вълните изгревът червен –
селата сякаш се надигат с гърбове кървящи,
да се измъкнат от подводния си плен.

До тук бразди, нататък са вълни.
Ти знаеш – пътят, влязъл под водата,
отвежда право в детските ти дни.
(А пътят, който влиза под земята?)

Навярно отговорът се намира
в запуснатата църква сред пелина
и в прашните изсъхнали треви…

Но виж – сред мъртвата вода на язовира
избухнало е – гейзер от подводна мина –
дърво: безмълвната забрава да взриви.

Поетът Кирил Кадийски вярва в кръговрата на битието, в редуването на фази на разруха и на разцвет в спиралата на хилядолетното цивилизационно развитие на човечеството. Затова още в първата строфа на сонета му зазвучава упрек към неговия събрат по перо, че е допуснал сам да се превърне в жертва „на все един и същ мираж” от „гърбове кървящи” на селата, затворени в „подводен плен”, че самият той е станал част от техния затвор. Въведените два нови образа – на „браздите” и на „вълните” – при това обвързани с категорично заявеното „Ти знаеш…” (знак за уважение към интелекта на събеседника му и за признание на силата на неговото творчество), придават нова посока на диалога между двамата поети. Логиката на съществуването на човечеството до сега изключва твърдението, че до тук хората са оставяли след себе си „бразди” (алегоричен образ за успех, за посято семе, за трайна следа, която ще даде своите плодове в пространството на бъдещето), докато от този момент нататък ще се остави безропотно на „вълните” (метафора на пасивността, на инертността, на липсата на собствена воля в потока на течението на времето). Лирическият говорител на Кирил Кадийски повежда диалог с мъртвия си колега, защото вярва във възможността за намиране на нови пътища за развитие и нови хоризонти за реализация на човека, който е способен и сред пепелта на „прашните изсъхнали треви” в храма на българското битие, дори сред „мъртвата вода” да види новите кълнове на живота. Затова Кирил Кадийски с такава топлота, нескрит ентусиазъм и искрена съпричастност се обръща към духа на своя мъртъв събеседник:

Но виж – сред мъртвата вода на язовира
избухнало е – гейзер от подводна мина –
дърво: безмълвната забрава да взриви.

Никой и нищо не е забравено, но Животът продължава, защото, както казва Емил Зола, красотата живее в нас, а не вън от нас, затова ние сме способни да претворяваме външния свят по модела на собственото си въображение. А каква по-красива гледка от дърво, поникнало сред мъртвите води на язовира! Докато създава своето произведение, всеки творец съпреживява и изстрадва всичко онова, което вписва в пространството на творбата си. В хода на това „изстрадване” той достига до нови открития и за себе си, и за действителността, която представя. Защото интуитивното, понякога несъзнателно потапяне в света на произведението, е освободено от теоретичен и критически анализ. Всичко сякаш идва някак спонтанно – един жест, едно лице, една мелодия или смърт на съвсем непознат човек, могат да „родят” във въображението му цяла плеяда от нови образи, да събудят стари спомени или да изградят непознати картини, които липсват в действителността, която го обкръжава, но пък предизвикват у него неподозирани до този момент чувства. Поради особеното историческо битие на нашия народ, българското културно пространство през вековете винаги е съчетавало идейните и естетическите влияния на Изтока (Русия) и Запада (Европа). Така е било в миналото, така е и днес. Мисля, че творчеството на двамата ни талантливи поети и преводачи Иван Давидков и Кирил Кадийски е достатъчно убедително доказателство за това.

------------