Сладко от смокини

Лека усмивка се приплъзна по старческото лице и омиротвори до скоро неспокойната му дрямка в дълбок сън. Напрежението изчезна, дишането стана равномерно, а в полутъмната стая изведнъж се разля меко сияние. То се заигра с удължените сенки, надникна във всяко ъгълче на стогодишната къща, сякаш за да научи тайните й, дълго се задържа до главата на дядо Младен, а после също тъй внезапно изгасна, прогонено от мрака.

Навън късият септемврийски ден се прозя и стремително пое към нощта, отнасяйки със себе си магически аромат на меланхолия, гниещи листа и на последната откъсната смокиня. Някъде в далечината се чу зловещ крясък на сврака, проехтя уморен кучешки лай и тишината отново се възцари...

В беззвездната нощ мракът се понесе на крилете на есенния вятър, разпусна черната си пелерина и първо обгърна земния свят, а после и безкрайните си вселения. Погълна всичко. Когато преминаваше през стаята на дядо Младен обаче се смири, упоен от вълшебната миризма на смокиново сладко, което по-рано през деня старецът и неговата внучка приготвиха. За последен път...

Младен – по природа сдържан и мълчалив, израсна, възмъжа и остаря със смокинята в двора. Където и да митарстваше, каквото и да правеше тя се оказа единственият, макар и безмълвен свидетел на най-личните му трепети, битки, загуби и победи във вече дългия му живот, който напоследък много му тежеше.

Родителите му я посадиха на шега, когато самият той беше още дете. Един далечен братовчед им донесе резници от Беломорието, но никой не повярва, че от това чудо ще излезе нещо читаво. Още повече в сърцето на Стара планина! Само че екзотичната смокиня се оказа много жилава. Заинати се. В началото поникна като храст, из който малкият Младен все се препъваше на двора, а след пет-шест лета храстът се превърна в младо и здраво дърво и роди първите си плодове. После баща му старателно пооформи клоните и грижливо ги изряза, понеже бяха тръгнали да растат към стената на къщата. С годините смокинята неусетно, макар и пред очите им, порасна висока и повратлива. Превърна се в дървото на лятото и на самия живот. Ако зимата се случваше мека, първите плодове узряваха към края на юли, а последните – чак през октомври. Майка му ги береше старателно, оставяше ги малко да изветреят, овалваше ги в гасена вар и приготвяше най-вкусното сладко, за радост на децата от цялата махала...

Една есен Младен се завърна от странство. С малко багаж, много опит, впечатления и мечти. Беше пораснал.

Изтощен от дългия път, влезе безшумно и с облекчение се подпря на смокинята. Пое дълбоко въздух, дробовете му се напълниха с любимия аромат от детството и той смътно усети, че му предстои ново начало. Тогава я видя и замръзна. В края на двора стоеше най-вълшебното момиче на света и говореше нещо с майка му, която, надвесена над огнището, бъркаше съсредоточено в големия казан. Младен искаше да изтича към по-възрастната жена. Да я прегърне и целуне, да и разкаже на един дъх всичките си преживявания, но в краката му сякаш бе налято олово. Само стоеше и гледаше без да мигне...

По едно време майка му също го видя и се втурна към него. Горещо го прегърна, разцелува го и се засуети да го разпитва, напълно забравила за всичко наоколо.

– Аз ще тръгвам... Оставих индришето на масата... – Вълшебната девойка тихо мина покрай тях и не посмя да прекъсне трогателната среща между майка и син след дългата им раздяла.

– Кое беше това момиче? – Въпреки любопитството, Младен попита майка си за непознатата едва няколко часа по-късно.

– Рада се казва. Ама ти си я забравил? Като деца заедно беряхте смокините!

Рада! Рада... Той повтори няколко пъти името й на ум. А то заромоли звънко в съзнанието на младия мъж, стопли сърцето и душата му, погъделичка слънчевия сплит и се върна обратно в устата му с аромат на смокиново сладко.

Няколко месеца по-късно Младен взе Рада за своя жена.

Двамата имаха хубав, пълноценен живот. В обич заченаха и отгледаха трите си деца. Учеха ги на трудолюбие, почтеност и вяра. Да стъпват здраво на земята, да се радват на простичките неща, но и да преследват смело мечтите си. А при нужда – безусловно да си помагат.

Децата им пораснаха и се пръснаха по безкрайната земя, а после на свой ред също станаха родители. Светът се развиваше с бясна скорост. Променяха се стереотипи, правила и ценности. Младите живееха и градяха кариери на бързи обороти, но въпреки това многолюдната фамилия всяко лято се събираше в старата къща. И тогава домът се прераждаше. Грейваше, усмихваше се, ставаше по-приветлив. Високите тавани светваха, дъските по пода скърцаха весело, стените попиваха всеки смях, въздишка, шепот, а понякога и кавга. Всички се радваха на споделеното време и на особеното чувство на заедност. А най-много обичаха да се събират на двора, около голямата маса до смокинята. Дядо Младен внимателно откъсваше узрелите плодове и част от тях раздаваше на внуците, да хапнат докато са още пресни, а останалите грижливо съхраняваше в мазето на хладно. Всяка неделя двамата с баба Рада приготвяха сладко, а когато в края на ваканцията младите си тръгваха от дома, двамата мушкаха в тежките им куфари по някое и друго бурканче.

Така беше допреди година, когато неочаквано Рада напусна земния свят. Тръгна си в една свирепа зимна нощ, без да успее да се сбогува със синовете, снахите и внуците. Но успя да заръча на мъжа си:

– Ще те чакам, но ти не бързай! И когато тръгнеш към мен, вземи ми едно бурканче смокиново сладко. От новата реколта...

Малко по-късно Младен затвори очите й. Беше потресен. И гневен. Мислеше, че от двамата първо той ще се пресели в отвъдното. Така беше редно – мъжът да води. За първи път обаче Рада не го послуша...

Къщата опустя. Стана прекалено голяма, празна и тиха. Животът изгуби смисъл и посока и Младен изведнъж се състари. Скръбта прегърби до скоро високата му и едра осанка, прошарената му коса съвсем побеля, бузите хлътнаха, а тъжните му очи рядко хвърляха взор към любимото дърво. Което, също като стопанина си, посърна от тъга по Рада и по студената пролет.

Лятото все пак дойде, но сякаш подмина буренясалия двор на старата къща. Защото нямаше кой да го посрещне и да му се зарадва, нито кой да обере плодовете от любовта му със смокинята. А те падаха тежко на земята, където презряваха и гниеха, докато се слеят с пръста...

Дядо Младен по цял ден стоеше безразличен към всичко наоколо и усещаше гнева на дъното на душата си, където преди беше пълно с любов и с благодарност. Сподавяше го с мъка и копнееше час по-скоро също да се слее с пръстта. Болеше го, че децата и внуците почти не се обаждаха, а когато го правеха, се оправдаваха с претрупани графици и твърде много ангажименти.

Девет месеца след кончината на Рада, в една късна септемврийска сутрин, вратата на стария дом скръцна по-различно. Младен се ослуша – не очакваше никого. Помисли, че се е заблудил, но усети как настръхва. Обзе го странното предчувствие, че му предстои нещо необикновено.

– Дядо, дойдох си! – Слънчеви зайчета, аромат на младост и смокини нахлуха в мрачната стая заедно с най-малката му внучка Радина. Тя го прегърна нежно, сякаш за да не го нарани, а той развълнувано промълви:

– Време беше, чедо...

После внимателно се избръсна, облече бяла кенарена риза и изживя един от най-щастливите дни в заника на живота си. Докато почистваха двора, беряха смокини и правеха сладко, двамата с Радина не спираха да разговарят. А след вкусната вечеря, за сбогуване, старецът каза нещо, което я удиви:

– Аз съм щастлив човек. Благодарение на теб и твоето завръщане го проумях. Винаги, когато можеш, си идвай, чедо. Води и другите от семейството. Грижете се и за смокинята. Тя е като самия живот – хем е хищникът, сдъвкващ пчелите, които я опрашват, хем от това се раждат нови плодове ...

Радина скришно избърза влагата в очите и подаде на дядо си едно малко бурканче със смокиново сладко. И въпреки любопитството си, не посмя да пита защо му е...

Останал сам в стаята си, дядо Младен извади от шкафчето отдавна приготвена бележка, на която със ситен почерк беше написал: “За Рада”. Залепи я внимателно върху бурканчето и когато си легна, внимателно го тури под възглавницата си. А сънят дойде заедно с лека и спокойна усмивка, която омиротвори неспокойната му душа.

Навън късият септемврийски ден се прозя и стремително пое към нощта, отнасяйки със себе си магически аромат на меланхолия, гниещи листа и на последната откъсната смокиня. Някъде в далечината се чу зловещ крясък на сврака, проехтя уморен кучешки лай и тишината отново се възцари...

В беззвездната нощ мракът се понесе на крилете на есенния вятър, разпусна черната си пелерина и първо обгърна земния свят, а после и безкрайните си вселения. Погълна всичко. И почтително се спря в стаята на стареца с име на младенец, за да помирише аромата на смокиновото сладко...

А дядо Младен, в последния си сън, се беше запътил към своята Рада със смокиново сладко в ръцете си. Странно – вече на куцукаше. С всяка крачка напред прегърбената му снага се изправяше все по-уверено, косата се сгъстяваше, брадата почерняваше, а бръчките по набразденото му лице до една премахваха следите от дългия му, изнурен, но в последна сметка осмислен живот.

Преди да потегли безвъзвратно, Младен се спря за миг и благослови внучката си Радина. След това тръгна щастлив, омиротворен и спокоен. Беше оставил следа на земята в малката си къща, където младостта и животът тържествуваха тихо в своето продължение...

На сутринта Радина затвори очите на стареца, а упойващият аромат на сладко от смокини миришеше на детство...