За две “ръкописни” творби на Тодор Ценков

Писмовното наследство на този автор днес търпи скромно възраждане. Основано върху обществен интерес към българската литература, създавана в странство. Ценков е неин ранен стожер в Латинска Америка след Борис Шивачев и Матвей Вълев. Редом във времето със Самуил Стрезов, Стоян Данев, Жоржи Косиков, Любен Христофоров, Иван Аржентински, Христо Гоневски, Александър Карпаров, Марио Несторов, Стефан Кинчев, Омар Ценов... Наследството му се състои от журналистически текстове, които имат архивна стойност. От драматургични опити, визиращи проблемите на личността в социалистическото общество. Преводи на автори от испански и португалски език. Първа книга в поредицата след завръщането му е романът “Тъмната река” на Алфредо Варела, 1950 г. И разбира се, от художествена литература, изцяло свързана с двата му периода в Аржентина. Те са: “По света за хляб”, “Кокичето сред тропиците”, “Великия океан”, “С превързани очи”, датиращи от периода 1932-1947 година. След завръщането си в родината Ценков създава “Под аржентинско небе” – осъвременен вариант на “По света за хляб”, непубликувания роман за деца “Бягство през екватора” и “С превързани очи”. През март 1947 г. в Буенос Айрес “Великия океан” излиза и на испански език. Той е и единствената книга, отпечатана на български език в Аржентина през 1938 г.

Ключ към осмисляне на белетристичния дял е неговият автобиографичен ръкопис “С перо и слово в Аржентина”. Той е панорама за митарствата на българските емигранти в далечната страна. Такива книги у нас има немалко. Ще споменем “Из живота и дейността на българската емиграция в Аржентина и Уругвай”, “Българи в Южна Америка” “Българите в Аржентина”, отново “Българи в Южна Америка” и т.н. Сборниците са създавани по документи и разговори със сънародниците много след установяването им в Латинска Америка. Докато мемоарната творба на Ценков е изживяна истина. Не преразказана, а лична – пряко отражение на тежките времена, които възкресява. Икономиката в Европа между двете световни войни е в разруха. Избухват протести за работа и социална сигурност. Хората бързо обедняват и започват да приемат емиграцията като възможен изход за оцеляване. В нейните вълни се включват хиляди представители на българската социална низина. Сред тях – и политически емигранти. Всички тръгнали с надежда, че на непознатия континент ще подредят живота си отново. Трудно е да се каже колко от тях са реално подготвени за митарствата, които ги очакват. Със слизането от парахода миражите за помощ от аржентинското правителство, се разсейват. На тяхно място идват стресът, отчаянието, апатията. Упорството, че трябва да преживеем днешния ден. Пък утре – каквото Бог даде. Допълнителна пречка е незнаенето на езика. И безпощадната конкуренция за едно работно място, без значение какво е и колко е зле платено. Защото на пристанището непрекъснато се изливат нови и нови тълпи емигранти. Всички в очакване, че животът сега ще тръгне към по-добро. Тодор Ценков е частица от тези маси. Съдбата му е стремеж на отделната личност да намери мястото си в откровено дехуманизирано общество. Също белязано с безработица и оттук – с нагнетяване на отношенията между местното население и новопристигналите. С ксенофобски конфликти, на които авторът неведнъж отделя място. Осмисляйки трудното превръщане на мултиетническата среда в компактна маса. Узряла за синдикални идеи, икономически протести, организирани борби.

Първото и основно нещо, което трябва да намери емигрантът, е работа. Тя е неговото оцеляване. Девизът “Да пребродиш света с отворени очи” на Шивачев губи своя оптимизъм. Част от хората стават скитници и бродят из страната в търсене на сезонно препитание. Други се стремят към уседналост и прехрана в икономиката на местните градове. Така се вливат във фабричния пролетариат. Създаването на землячески групи в населените места е крачка на нашата емиграция към опазване на националната идентичност. Срещу размиването й в разноезичната картина на Аржентина. Тези сдружения са умалени копия на родината, пръснати на много места по континента. В рамките им е вграден макет на българското общество. В което бивши селяци сънуват земя. Градската беднота – надници, хитреците – забогатяване на ръба на закона. И нещо, особено важно: странникът се чувства заобиколен от “свои”. Така може отчасти да надмогне стреса, отчаянието, дебнещата апатия и да продължи напред. С илюзорното усещане, че има врата, на която в нужда да потропа. Постепенно се преодолява езиковата бариера. През 1927 г. в София, печатница “Гладстон”, А. Попова издава помагалото “Българин в Аржентина. Най-лесна и проста метода за бързо изучаване на испански език с най-точно произношение без учител”. В Уругвай през 1931 г. Димитър Д. Даскалов издава “Българо-Испанска граматика и речник” и т.н. Знаенето на езика е начин за ефективен контакт между българите и местното население. За по-успешно вписване в делника с всичките проблеми, които поставя. Тяхното изначалие винаги е с осигуряване на насъщния. Чрез неговия материализиран символ людете запазват своя облик на мислещи същества. Добитата някаква сигурност дава възможност да потърсят искрицата духовност, която съпровожда личността. Тя тлее във фолклора, пренесен с кораба до новите земи. С театралните кръжоци и танцови състави. С българския периодичен печат, изследван подробно от Христо Гоневски. За неговите първи стъпки, развитие и политически цвят разказва и Ценков: с “Комунистическо слово” – 1923 г., по-късно “Българо-македонски емигрант”, “Червено знаме”, “Емигрантско дело”, циклостилния “Свободна България”... до “Възраждане”, 1945 г. В раздела “Малко история” авторът обобщава: “Да, българският печат в Аржентина има своя история. Неговият борчески път също е изпълнен с превратности: борби, жертви, полицейски преследвания, доноси, предателства, хули и клевети. И над всичко – неспирно, всекидневно търсене на средства... И вестниците излизаха редовно, докато не бъдеха спряни от полицията, благодарение пожертвувателността на емиграцията, която в огромното си болшинство се състоеше от работници и то на тежък физически труд. Но хората бяха осъзнали ползата от свой, български вестник, чувствуваха нужда от него и деляха от залъка си за да осигурят редовното му излизане.”. Не са спестени критичните бележки към вестник “Българска мисъл” и други издания, поддържащи официалната политика на царска България. Нито споровете на какъв език да се списва – български, или испански – споменатата преса. Ценков знае силата на печатното слово и остава вестникар докрай. Тази сила той влива в част от белетристичните си творби. Заедно с нея изпъква друго голямо прозрение: за мощта на обединения работнически синдикален протест. Вярно, авторът изповядва леви убеждения. В книгата неведнъж става дума за взаимодействие между комунистическите партии на Аржентина, Бразилия, Уругвай. По-късно: за Славянския комитет и Комитета за единство на славяните в Аржентина. Това е отзвук и от Втората световна война, пренесена на територията на СССР. Цялата книга е панорама на българската емиграция. За вплитането й в социалната пирамида на Аржентина. За политическото разслоение вътре в средите й. Участието й в стачните борби. Събирането на помощи за следвоенна България, споровете “за”, или “против” връщането обратно по родните места. Творбата е повест за събуждането на българската емиграция за граждански живот на новото място. Съпроводено със сътресения, борби и стачни протести. Но и с интеграция в местното общество, вече като неизменна негова част. Каквато продължава да бъде и днес. Тези бурни, мъчителни процеси, са запечатани в белетристиката на Ценков. Преразказани там с грапав реализъм. В който се прокрадват репортажно начало на описанието и плакатно внушение на художествените идеи. Ще припомня, че никой от авторите ни в Южна Америка няма литературно образование. Присъствието им на духовното поприще е едновременно творчество и лично усъвършенстване. Страниците днес са актуални с верните наблюдения на феномена “емиграция”, вместен в българската психология. Известна е привързаността на нашенеца към родна стряха и установен бит, предаван от поколение на поколение. Привидната му закостенялост е всъщност запазване на поминък, традиции, обичаи, духовни ценности. Взети заедно, те осмислят стойността на живота. Икономическите и политически трусове в една страна разрушават неговата предопределеност. И хора на различна възраст трябва да открият нова обетована земя. Да пуснат в нея корен. Да пренастроят психологията си и да се слеят с местното общество. Не всички са годни за това “прераждане”. Част от хората гледат с надежда и продължават напред. Други се обезверяват и се предават на течението. От пристанището и Емигрантския дом към неизвестността... Какво ще се случи с отделните същества, знае само съдбата. Ако самите те не я насочат в правилното за момента русло. “С перо и слово в Аржентина” дава на съвременния читател възможността да съзре ясна граница в творчеството на Ценков. Защото искреното, истинското, неподправеното, достоверното е отпечатаното до 1947 г., когато той окончателно се връща у нас. Разбира се – и то носи своя политическа палитра. Но в нова България, открита от автора, декларираният политически аргумент е над всичко. Задължителен за довчерашния чужденец, ако иска перото му да стигне читателска публика. И Ценков прави необходимия компромис. Той е най-осезателен в друга негова непубликувана творба: в романа за деца “Бягство през Екватора”. Тук момчето Бойо, или Божидар, е син на учителя-септемвриец Христо. Който и в Аржентина, вече черноработник, продължава политическата си дейност. Бойо върви по неговите стъпки и след много митарства е принуден да се върне нелегално у нас, за да оцелее физически от полицейските преследвания. Естествено, ще се нареди в пролетарските редове под егидата на БКП. Днес, от позициите на отминалото време, откриваме в ръкописа редица теми. За работническите борби и жертвите на Септемврийското въстание. Оттук – трябва ли въстаникът да се спаси след финализирания разгром, или непременно да търси смъртта като пример за идни поколения? Прокарва се тезата, че родина на осъзнатия бедняк е цялата планета и той е винаги свой в разноезичните социални низини. Но идеологическата канава в ръкописа е наситена с много и полезна информация. За живота на индианците в Аржентина, бита и традициите на гаучо, красотата на странната нам природа. Образът на самия Бойо е далеч от всякакъв схематизъм. Той е представен като любознателно и открито момче, интересуващо се от света около себе си. Смущавано от първи чисти трепети към малката Анита. Признателно към обикновените хора в крайните квартали на Буенос Айрес, радващи се на най-малкия дар на живота. Книгата е написана увлекателно, без идейна дидактика, с жив и многоцветен език. Днес тя е далеч от времето на своята актуалност. Но е илюстрация за творческото развитие на Ценков и трябва да се познава. Още повече, че много често зад привидна плакатност във време оно редица творби носят несъмнени естетически достойнства и право на място в литературно-историческата ни памет.

Неотпечатаните “С перо и слово в Аржентина” и “Бягство през Екватора” заемат различно място в творчеството на Тодор Ценков. Първата е основа за неговото вярно възприемане, тълкуване и оценка. Реалистичен център, около който гравитират всички останали заглавия. Ръкописът за деца е естетически компромис с изискванията на времето, когато е създаван: през 70-те г. на ХХ в. Обективният му прочит доказва намеренията на Ценков да предаде на младата публика своите познания от Аржентина, своите спомени, впечатления и добронамерени послания. Според мен – успешно и много красиво. Вярно, днес времето е поело в друга посока, но написаното остава. То свързва българската диаспора в Аржентина с България днес. Обединява история, настояще и бъдещи години. Споява разделени поколения, избледнели съдби. Възражда националната ни памет на различни континенти с откровена съпричастност. А най-важно за всяко творчество е човешката топлина, нали?..

------------
Публ. в Литературен свят, 2012.
------------