Орбити

Орбити

За кой ли път сърцата се кокорят
в нощта,
когато аз и ти засветим.
Прегърнати върху звезда там горе,
от нас валят метеорити цветни.

На дансинга небесен
бавни ритми
завъртат ни –
две пъстри пеперуди...
И миг преди безпаметно да литнем
из космоса,
трамваен глас ни буди.

Денят ни връща в орбита позната
с движенията семпли на роботи.
Обидата,
че с теб не сме крилати
преглъщаме,
защото сме в живота.

Телата пак по мравешки се трудят,
повлечени от делника намръщен.
И вече висините стават лудост,
подножията –
с вкус на хляб насъщен.

Но вечерта,
щом свойта битност земна
с коравите си залъци заситим –
за кой ли път с теб ужким ще подремнем,
а пък наяве ще сме при звездите!