Да си спомним за Тодор Ценков

Белетристичното наследство на този наш автор (1903 – 1971), свързано с престоя му в Латинска Америка, точно илюстрира културното утвърждаване на българските преселници по света в условията на трайна емиграция. Пътищата, които изминава то от носените в съзнанието фолклорни ценности, през изграждането на землячески и просветни дружества, до първите вестници и списания. До първите художествени опити по страниците им, отначало случайни и несръчни, а в хода на годините: все по-зрели и убедителни. И до самостоятелните книжовни изяви: мемоаристика, пътеписи, романи, сборници с разкази, лирика...

Тази картина на културно битие в диаспората е представена подробно в автобиографичната книга на Тодор Ценков “С перо и слово в Аржентина”, завършена през ноември 1970 г. По страниците й подробно са описани двата периода от пребиваването на Ценков в тази страна: между 1922 – 1924 и 1936 – 1947 г. Перипетиите и трудностите на емигрантите в непознатата страна, трескавото търсене на работа, обезцветените илюзии на хилядите хора, нищетата. “С перо и слово...” е достоверен източник, помагащ ни вярно да разберем книгите на Тодор Ценков от позицията на изминалото време сред аржентински декори, нескриващи драмата на героите му – емигранти...

Тя присъства неотменно в романите “По света за хляб”, “Кокичето сред тропиците”, “Великия океан” (единствената книга, отпечатана на български език в Аржентина в този период), “С превързани очи”, създавани в периода 1932 – 1947. След завръщането си в родината Ценков създава още “Под аржентинско небе” – осъвременен вариант на “По света за хляб”, романа за деца “Бягство през екватора” и допреработва “С превързани очи”. Те са пак тематичен отзвук от преживяното зад океана, с познати от предните книги персонажи, които втъкават новата за България тогава официална идеология. Но, така или иначе, допълват основния дял от литературното наследство на писателя, който дял с право наричаме днес “аржентински”...

Сюжетната рамка на представящите го книги е почти еднаква: пристигащите емигранти, иначе много различни като характери и представители на отделни социални групи, имат еднаква цел и тя е материалното добруване. Към него се стремят и людете от село, продали последната нива, за да прекосят океана, и градската беднота. Не липсват авантюристите, готови да забогатеят с всички средства, както и отделни бегълци от българското правосъдие. Кой как ще се впише в пъстрата картина на аржентинската действителност зависи от начините, чрез които ще се бори за оцеляване. От случайното щастие да намери работа, да спести няколко песи, да подпомогне с тях останалите далеко близки. Много бързо повдига Тодор Ценков романтичната завеса пред литературните си герои и пред читателя. Безработицата е масова, страната се тресе от стачки, обещанията за земя и лесни пари се оказват неистина и предизвикват стрес в съзнанието на измамените човеци. Бившият земеделец бай Пъшо се пропива и продава дъщеря си Анна за наложница на безскрупулния Новаков. Пепо става полицейски агент, а Наско, Видю и Трако обират наивните емигранти с хазартни измами. Мекушавият Цветан се връща обратно в България и изоставя красивата Тинка, която, лишена от обич и човешка подкрепа, свършва в публичния дом. Същата участ би застигнала и Ветка, която работникът Влад спасява от срама. Щилиян, централен образ на “Великия океан” и “С превързани очи”, е подложен на редица “съблазни” поради огромната си физическа сила – да стане капатас (надзирател), пазач на вертеп, или просто да престъпи закона под влияние на убиеца Кочо. Но той наивно вярва, че като фабричен работник ще изучи някоя професия и ще се издигне чрез собствените си способности. Като отплата животът безмилостно го наказва заради илюзиите. Проваля се и любовта му с красивата богата Алиса. И младият човек тръгва по течението на сивите дни, обичайни за повечето емигранти: “Постепенно Щилиян забравяше мечтите си. Умът като да се отпусна и затъпя. Той все повече се срастваше с обстановката, която го обграждаше и все по-рядко се сещаше, че е имал по-други стремежи. Но ставаше нещо страшно, когато се сетеше. Тогава звяра се пробуждаше в него. Той се наливаше с вино и за нищо биеше, тъпчеше, лудуваше... Обвземаше го злоба към всичко и той не различаваше близък от чужд”. Но, все пак, има ли изход за промяна в живота на българите-емигранти?

За да отговори на този налаган от самото повествуване въпрос, Тодор Ценков прокарва вододел между героите си. На единия бряг са хора лумпенизирани, губещи моралния си лик в името на лесното битие и готови да паразитират безогледно. На другия нравствените ценности от старата родина светят с предишната си чистота. Трудът продължава да е култ, а крайна цел – честно спечеленото парче хляб. Жената е равностоен другар във всяко начинание, а персонажите-мъже са обрисувани на фона на фабричната действителност. Тяхната среда постепенно започва да се интернационализира. Редом с Влад, Иван, Монката, с Щилиян, застават дядо Жул, Грегорио, Педро, Гринго... Хора от разните посоки на света, който всъщност не ги желае. Всеки от тези люде сами по себе си са нищо, ала обединени в масов протест за правото да живеят, работят и дишат, се превръщат в страшна сила. Примерът им отрезвява невярващите, малодушните, колебаещите се, равнодушните. Смазаните от технокрацията, както неведнъж ни внушава по страниците на книгите си Ценков.

Има ли политически привкус това внушение? Несъмнено, но то не е убедително. Защото авторът се опитва да замени с него явно синдикалния смисъл на обрисуваните от него протести, стачни трусове, избитите от войската демонстранти. А днес, четейки романите от ъгъла на нови десетилетия, зад мимоходом споменатите художествени образи с политическа ориентация съзираме кипващото тесто на един още суров обществен модел, лелеян във всички времена – моделът на демокрацията и взаимната търпимост. Нявгашните емигранти, разтворени в местната действителност, постепенно допълват лика на съвременна Аржентина с багрите на народностната си идентификация. Превръщат се в единна национална същност, постепенно осъзнаваща реалните достойнства на понятието “човек”.

Нарочно не споменаваме към кои книги принадлежат изнесените герои. Те, под разни имена, ала в сходни житейски ситуации, се преливат от роман в роман. От неуверени представители на Стария континент, едновременно упоени от надежди и недоверчиви, хората поемат жизнената орис, предречена им от Ценков и се развиват по страниците. Едните, негативни образи, безспорно наблюдавани от натура, постепенно отпадат от читателското внимание като ненужни в негативизма си и в отрицателната си човешка същност. Обратно – сивата досега фабрична маса добива индивидуалност на представителите си, вдъхва им живот съпричастността на автора към тях, правейки ги убедителни и достъпни за диалог с читателската публика. Сам бивш работник, Тодор Ценков в детайли познава темата, която развива в романите от аржентинския си цикъл и разполага с пълнокръвни архетипажи, обагрящи повествуването с достоверност: “Той говори за човека на наемния труд – отбелязва българската периодика след появата на “По света за хляб”, – ще рече, герой на романа е наемникът, който се блъска навсякъде по света, като птица в клетка и намира само къшей хляб. Блъсканица без край – ето живота на съвременния Сизиф, наемния човек”. А ние веднага се сещаме за прозрението на Борис Шивачев, че е хубаво там, където ви няма...

Факт е, че аржентинската преса внимателно следи изявите на Ценков и оценките за написаното от него са реални, точни, добронамерени. Вестниците и списанията “Хроника”, “Ел Мундо”, “Веа и Леа”, “Унион Еслава”, “Ел Диа”, “Ел Лабориста”, “Нотисиас Графикас” и т.н. говорят за натурализъм, за социален реализъм, за еволюция в съзнанието на емигранта – наемен работник и за “автентичен аржентински роман”, какъвто те възприемат “С превързани очи”. И не само него... Българските периодични издания също, с тона на убедени съдници, изразяват положителни мнения за творбите на Ценков. Още с появата на “По света за хляб” страниците на “Ралица”, “Мисъл и Воля”, “Мисъл”, “Вестник на жената”, “Път”, “Бран”, “Литературен глас”, “Сеяч” и т.н. обявяват, че се е появила жива и искрена книга. Че емиграцията вече има своя собствена писателска среда, а младият писател е тънък наблюдател и вещ анализатор на описваните неради съдби. Като това са само първи отзвуци... Но, нека все пак българският читател днес даде своето мнение за създаденото от Тодор Ценков. Още повече, че и в наше време пътят към Южна Америка не е забравен и пак със същата цел – добруване, далеч от България и от спомена за предците.

Ние пък се питаме: възможно ли е да говорим за латиноамериканска българска литература? Каквато е тавричанската, каквато е и, образно казано, винганската нувала? Не звучи ли този въпрос твърде наивно? Достатъчни ли са Матвей Вълев, Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Стефан Кинчев, Петър Моллов, Александър Карпаров, Иван Аржентински, а в по-друг аспект – и Христо Гоневски, да утвърдят книжовното наследство за подобен дял в литературната ни история? Може би – да. Позволяваме си да мислим, че в тази галерия от имена има и още автори, които предстои да преоткрием, опознаем и оценим. По достойнство, разбира се. Кое ни дава право да не ги познаваме? Само малкото количество “българщина” в съвременния ни, безсмислен и незнайно накъде забързан делник...

------------