Цензура

– Докато съм главен редактор, този материал няма да види бял свят! Може и да сме в извънредно положение, но правилата са същите! Имате пълната свобода да пишете срещу всеки, стига това да не е собственикът на медията, или някой от топ-рекламодателите ни, а болницата за нас е касичка за пари! Ясно!!!

Шефът здраво беснееше и дори пропадащата от време на време интернет-връзка не можа да прикрие от репортерите необуздания му гняв. Имаше десетки причини за отвратителното му настроение, което с мъка потискаше през последните седмици. И което се взриви в най-неподходящия момент, но всъщност подходящ момент за това нямаше.

Освен всичко друго, коронавирусната истерия удари здраво печатните медии. Челният сблъсък между нея и пресата беше с двеста километра в час и се оказа съкрушителен за хартиените издания. Регионалният печат в държавата изпадна в нокаут и вестниците спряха да излизат. Все пак от уважение към журналистическата професия и читателите, локалните медии поддържаха онлайн изданията си със сетни сили и почти без мотивация.

Кризата засегна и редакцията на най-тиражния областен вестник в Централна Северна България, чийто екип в момента провеждаше дежурната си оперативка дистанционно – по едно от мобилните приложения. Главният се ядосваше, защото половината му екип беше в принудителна почивка. А перспективата, след като платената отпуска свърши, беше още по-мрачна. И като че ли безалтернативна – трудовата борса. Хонорарите станаха направо символични, но и обемът на работата намаля, затова и журналистите пращаха материалите си от къщи.

Теми извън COVID-19 трудно се намираха, защото и животът почти замръзна, така че вестникът губеше интереса на читателите си с главоломна скорост. Губеше и пари. А главният редактор можеше всеки момент да загуби мястото си и също да се нареди на дългата опашка пред бюрото по труда...

Изпилените му докрай нерви обаче дадоха на късо, когато прочете репортажът “под прикритие” на социалния репортер. Впрочем, талантлив млад мъж, когото лично той беше назначил във вестника. Малкият имаше безспорни качества. Рядко грамотен за поколението си. Очевидно образован, емоционално интелигентен и със здравословен вкус към интригата. Умееше, от незначителни на пръв поглед теми, да сътвори вълнуващи истории, които често пъти попадаха не само на първа страница, но и начело на вестника.

Ако трябваше да бъде честен пред себе си, главният редактор без колебание би сложил и днешния му материал за водещ, само че при други обстоятелства. В ситуация като тази не можеше да си го позволи и това още повече провокира истеричната му реакция. За пореден път си даде сметка колко много е безсилен и как конюнктурата смазва журналистиката. При това не от вчера, а от много години насам. Но в режим на извънредно положение изведнъж почти всички теми се оказаха забранени. Ако не буквално и със съответната заповед на някой овластен, то по подразбиране. С годините главният редактор беше натрупал опит и мъдрост и знаеше, че неписаната цензура е по-страшна от регламентирания контрол...

Репортажът беше скандален. Супер актуален, старателно обективиран с красноречиви снимки и без излишни внушения от страна на журналиста. С една дума – право в десетката. Разказваше за мизерното състояние на инфекциозното отделение в държавната болница. За щастие, там все още нямаше инфектирани с коронавирус пациенти, но предвид очаквания всеки момент пик на епидемията, видът на болничните стаи будеше основателна тревога, гняв и дори отвращение. Сякаш отделението бе долнопробен бардак, а не част от съвременно здравно заведение в модерна и европейска държава. На кадрите ясно се виждаше мръсотията, нищетата и оскъдицата, резултат или от безхаберието на болничното ръководство, или от безпаричието, а най-вероятно и от двете. Мръсни “турски” клозети, олющена мазилка, изтърбушени и пожълтели дюшеци, под които се виждаха ръждясали пружини... Покъртителна гледка, пред която дори и той онемя, въпреки че през годините беше работил над хиляди трагични сюжети. Само че, по дяволите, този нямаше как да бъде публикуван. Защото областната болница, както и още няколко общински и държавни институции, имаха договор за информационно обслужване с вестника. А в него разбира се нямаше клауза да се пускат изобличаващи материали, пък били те и напълно достоверни. Нещо повече. Освен обяви и реклами, веднъж месечно журналистите пишеха позитивни статии за съответните ведомства...

– Какъв е проблема, шефе?

Главният редактор се беше отнесъл в нерадостни мисли и въпросът на социалния репортер го върна в бруталното настояще. Шефът пое дълбоко въздух, пи голяма глътка вода и отново включи камерата. Опита се да говори по-сдържано и почти му се получи, въпреки една идея по-високото звучене на гласа му.

– Проблемът е, че ще ни спрат кранчето, драги. Точно сега няма как да си го позволим. Все едно да си отрежем сами клона, на който седим!

– Аха, кранчето значи. А свободата на словото? – Социалният не се предаваше. Уж наивния му въпрос беше зададен с нарочна ирония и шефът отново се вбеси.

– Свободата на словото няма да те нахрани, ясно! До един час очаквам от теб други теми. Такаааа. Водещият материал ще е за осемте медици от областта с положителна проба, че ако нещо стане – няма кой да ни лекува, нали се сещате. За второ чело пускам отмяната на празника на града. Такова чудо не се беше случвало... Ще завъртим и темата за вандалщината по парковете. Не стига, че е забранено да се посещават, а миналата нощ някой пак е изпочупил пейките и беседката в градската градина. Толкова пари за охрана и камери насипаха от общината, пък...

Без да дочака края на оперативката, социалният репортер демонстративно се изключи от конферентната връзка. Не му пукаше за евентуалната глоба. Не му дремеше и за конското от шефа, още по-малко какво ще кажат колегите. Умираше от яд, че главният се подигра с няколкодневните му усилия да събере информация и снимки от инфекциозното. За първи път се сблъскваше от първо лице с цензурата. Почувства се обезсърчен, но си припомни, че гневът е лош съветник. И понеже разполагаше с малко време, излезе бързо от квартирата си, за да се поразходи из пустите улици в търсене на свежи теми и идеи.

По-късно следобеда изпрати по електронната поща на шефа си няколко кратки дописки и като че ли се успокои. А щом приключи със служебните ангажименти за деня, реши да премине към алтернативния си план. Без всякакви угризения публикува репортажа си за инфекциозното отделение в социалната мрежа. Използва втория си профил, който бе под измислена самоличност – не като журналист и от името на вестника, а просто като един от многото хейтъри. Пусна снимките и текста в най-голямата група в Централна северна България. В нея членуваха стотици хиляди потребители и ежедневно качваха десетки сигнали от всякакъв характер. Но ефектът от публикацията за инфекциозното отделение надмина дори и най-смелите му очаквания, а темата остана актуална дълго време.

За няколко часа материалът беше споделен стотици пъти. Хилядите коментари под него бяха преобладаващо негативни, макар да имаше и съчувствие към лекарите, принудени да обгрижват пациентите си в мизерни условия. Ръководството на областната болница дори пусна “опровержение” във вестника, в местните кабелни телевизии, сайтове и радиостанции. Така сюжетът стигна и до най-големите телевизии с национално покритие, които изпратиха кореспондентите си на място.

Главният редактор на вестника внимателно и с огромно любопитство следеше развитието на цензурирания от него репортаж. Пред екипа упорито се правеше, че подобна тема не съществува. Очевидно беше гузен от решението си, за което продължаваше да смята, че е правилно. Нищо, че му се наложи да влиза в оправдателен режим пред собственика на медията как така екипът е “изпуснал” най-горещия сюжет от изминалата седмица...

А за обща изненада, развръзката на скандала дойде много скоро и то с неочакван обрат. Местни предприемачи обединиха усилия и дариха средства за спешен ремонт на интензивното отделение. Впрочем инициативата за това беше на... главния редактор. Очевидно, авторитетът и влиянието му все още тежаха. С няколко телефонни разговора той убеди бизнесмените, че подобен жест ще бъде подобаващо оценен от общността. Която, в тези болни времена, изпитваше остра потребност от добри новини, съпричастност и надежда.

– С какво ще радваме читателите днес? – Седмица по-късно конферентната оперативка започна с по-дружелюбен от обичайния в последно време тон. Журналистите се изненадаха. Почти бяха забравили, че шефът им всъщност притежава интересно чувство за хумор и в крайна сметка е добър човек.

Социалният репортер изчака търпеливо колегите си и последен взе думата. Без особен ентусиазъм младият мъж предложи проблемен репортаж за онлайн обучението на учениците.

– Става. Но водещият ни материал ще е друг. Разполагаш с един час да го напишеш. Свържи се с шефа на регионалната строителна камара. Започва мащабен ремонт на инфекциозното отделение. А заслугата е и твоя...