Икони

Българският културен институт във Виена е приютен в къщата, планирана и построена от Лудвиг Витгенщайн, философ, архитект и брат на собственичката. Тя е защитен паметник на културата, след като наследниците я продават на един бизнесмен-строител през 1971 година, имащ задачата да я събори и изгради голяма сграда за офиси на една застрахователна компания. Но неземната архитектура на сградата, не само за времето си, но и сега, не е заслужила такава съдба. Тя вече не е къща, а е наречена Дом Витгенщайн и носи като всеки дом духа на обединението: след продажбата виенските архитекти и населението на града се вдигнат на протести и я защитават, а от 1975 година обединява и сплотява българското общество във Виена.

Многоцветна е програмата на дома, но когато се заговори за този дом, винаги го свързвам с една лична история, която започна в една студена, зимна вечер преди десет години.

Коледната изложба на икони от съвременни български автори беше заела уютните ниски помещения на мазето с дъгообразни сводове и ниски тавани. Липсата на прозорците подсилваше въздействието на иконите по стените – отворени светлинни връзки с неземното. Спускайки се по малките мраморни стълби към изложбата, се срещам с един приятел художник, роден на моята дата, с когото винаги си правим планове как ще празнуваме заедно следващия ни рожден ден, защото пак сме се разминали на тазгодишния.

– А, хванах те! Догодина рожденият ни ден е заедно, нали? Първа ли съм в списъка на чакащи да празнуват с теб?

– Здравей, докторке! Май ще трябва да ми оперираш пердето – посрещна ме обичайния поздрав, с който хората посрещат лекар на някакво събитие. Все с някаква болежка.

– Я виж каква икона са сложили още на входа на изложбата! – от стената ме гледаше Мария с Младенеца. – Това икона ли е или картина? По църковните канони ли е нарисувана? Хайде, кажи! Ти си специалистът. И няма още червена точка!

– Да. Това е прекрасна творба. Икона е. Не е картина. Но първо да разгледаме изложбата, да пийнем по едно вино, да видим как ще празнуваме първо рождения ни ден, пък после ще купуваме. Каквото ни е писано, ще дойде при нас.

– Първо да си поставя една червена точка като знак, че това, което ми е писано е вече при мен – намигнах му аз.

Като отряд за бързо реагиране свърших тази задача. Дори ме свързаха в художничката – така искала, ако се продаде творбата, с която участвала на изложбата, да говори с купувача. Пловдивчанка. Какъв късмет! Любимият ми Пловдив! Чух смутен и много мил глас от другата страна на връзката:

– Иконата е обявена за триста и петдесет евро, но много съм радостна, че моя творба, която за пръв път напуска България, е продадена още в първите десет минути на изложбата. Ще Ви я дам за триста!

– Понеже искам да Ви зарадвам истински, ще да Ви споделя, че аз дори не съм видяла другите икони. Влезнах и знаех, че тази е за мен. И за икони не се пазарете. Правете го за къщи, коли, картини, но за икони – не. Ако една икона намери пътя си към някого, не подлежи на обсъждане. Благодаря Ви и дано се срещнем някой ден – усмихнах се аз, въпреки че тя не ме виждаше и без да предполагам, че изпращам желание към вселената.

Иконата зае празното място в една засечка на бялата стена в хола ми. Подходящо, помислих си, гледа на изток. Като прозорец. С времето пациенти, предимно жени от България, ми подаряваха икони на Божията майка, които аз подреждах около “моята икона”. Вече бяха над двадесет. Поставих си и едно кандило, закупено от някакъв гръцки манастир през една ваканция. Един ден намина у нас свещеникът от нашата църква във Виена да си вземе един багаж и с почуда ме погледна:

– Ти си имаш иконостас? Къде е Иисус?

– Аааа, това не е иконостас, а просто подаръци от пациентки, които правят компания на моята Мария – както винаги хуморът надделя над разума и отговорих без да се замислям.

– Не. Това си е олтар. Имаш и кандило. Нямаш ли в къщата икона на Иисус?

– Имам някъде – стъписано отговорих аз и отидох да я търся. Никой не знае кога ще дойде времето да тръгнем да Го търсим. Може дори да е в момент, когато не ни трябва за помощ.

– Сега ще ти осветим олтара, преди да си тръгна. Така трябва.

Минаха години. Други икони намериха подслон в иконостаса ми. Много молби и благодарности бяха отправени, но нямам обратна връзка. Нали не очакваме да получим разписка от отвъдното? А тя идва някога, дори и неочаквано.Църквата в родното ми село в България беше реновирана преди година. Включиха се много хора и фирми в този проект. Построена е през 1860 година , а в 1877 година е служила като лазарет на военната болница на Пирогов, където лично той е идвал. Тук е била обслужвана трета гренадирска дивизия и трета артилерийска бригада в тила на шести участък от обсадата на Плевен. В декемврийския студ е било трудно да се копаят гробове на умрелите войници в лазарета. Легендите разказват, че са погребвани не само около църквата, където има още каменни надгробни плочи, а и в църквата, затова никой не искаше да дига пода при реновирането. При реставрацията се свалиха седем пласта зелена, блажна боя от иконостаса и под него се показаха оригиналните рисунки на лози с натежали гроздове и божури по вратите на олтара, обърнати надолу с цветовете си, което само по себе си означавало, че там са погребани хора.

Хубава ни стана, църквата. Светна, отвори врати по празниците, но липсваше нещо. Тронът нямаше икона. Злите езици разказват как през годините на комунизма спирали черни волги и изнасяли ценни икони и книги от нея. Със злоба се отпращаха заплахи, крояха се планове, как да си търсим правата и наследството, как да отмъстим, да си върнем “нашето” с разплата. Потъмня църквата като вдовица. Започнаха да ми звънят хора от селото с безуспешни опити да разпалват революционния ми дух и да ме включат в една безсмислена война. Срещу кого? Къде да търся виновниците? Как така да не знам? Нали съм учена!

Лесно е да обявиш на някого война, ама я му обяви мир!

Лежа си на дивана, опъвам си кръста от тежкия работен ден, а се чувствам разпъната на кръст и обгърната от мрак при спомените за моето село. Мария ме гледа мило през очите на двадесет икони с любов. И тогава идва провидението. Знам какво трябва да се направи! Икона за трона! Как ли се казва художничката и дали ще се съгласи? Дали мога да я намеря? Опитите ми да открия нещо за нея в българския културен институт се оказват отчайващи. Няма информация в старите програми на института от преди десет години, нямат каталози, никой не се сеща, приятелите ми дори не знаят за покупката, или са забравили. Нямам име, адрес, телефон, само един Пловдив е в главата ми. Забързаното ежедневие и огромният поток на информация изпращат е забрава всекидневните малки чудеса и много рядко имаме необходимостта и търпението да ги преоткриваме. Вече цяла седмица разпитвам, а вечер лежа на дивана в хола с очи отправени към моята Мария и я моля мислено за знак и помощ. Телефонът иззвънява, но вместо да го дигна, аз ставам и свалям тежката икона от стената, поглеждам обратната страна и на избелял етикет прочитам:

Зина Жекова
“Мария с Младенеца”
Пловдив, 2011.

Включвам компютъра и започвам от Гугъл и социалните мрежи. Бързо намирам във фейсбук една учителка по рисуване в детска школа в Пловдив със същото име. Нямам представа как изглежда, но знам, че е тя. Изпращам й снимка на иконата и съобщение:

“Тази икона е в дома ми от десет години. Закупих я в българския културен институт на една изложба. Много искам да се чуем и да обсъдя с вас една поръчка. Ще се радвам да я приемете”

Оставих име, телефонен номер и зачаках. Двадесет дена. Посягах често към телефона за да пиша отново, но не исках да я притеснявам и притискам, и се отказвах. Казвах си: не му е дошло времето. Ако е писано да стане, ще стане. Изстрадах си дните на чакане. Толкова трепети, когато виждах обаждане от България от непознат номер, а се оказваха пациенти, които търсеха помощ или съвет. Дните без обаждане бяха още по-тежки. Сякаш стоях пред огромна врата и чаках да ме извикат да вляза на изпит.

“Здравейте! Едва сега видях съобщението, не ми излиза директно от непознати. Помня иконата. Това ми е любимата. Много се радвам.”

“Така и предположих. Аз също виждам късно съобщения от непознати. Рисувате ли икони? Аз подкрепям реставрацията на църквата в моето село и тази година на Великден беше открита отново, но липсват някои неща, затова Ви издирвам. Бих се радвала Вие да имате участие. Да се чуем след седем вечерта, ако Ви е удобно.”

“И аз Ви издирвах. Дълги години. Исках да имам поне снимка от тази икона, защото не предполагах, че някой ще я купи. От българския културен институт не ми дадоха информация при кого е попаднала. Следях социалните медии, дали няма да се похвали някой с нея или да я видя на някоя семейна снимка от някой дом във Виена. Години наред следях групите във Виена. Някой ден, ако ми е писано, ще я видя още веднъж, си казвах. Но не спрях да се надявам. И днес – отварям едно съобщение от непозната и я виждам! Моята Мария! Не мога да Ви опиша какво изпитах. Все едно съм била на изпитание и накрая съм получила резултата: издържала.”

Вече знаех, че Мария е наша и имаме общ път. Започнахме ежедневни разговори и Зина беше обладана от идеята да я изографиса. Започнах детективска работа да установя коя икона е подходящи за трона. Оказа се, че тя е специална – само на нея Иисус е с корона и държи разтворена книга в лявата ръка. Цяла седмица ми отне да намеря сред всички руски и гръцки икони една българска. Неизвестен иконописец, от 1860-1870 година, пазеща се в историческия музей в Бургас и чакаща повече от век и половина като едно малко всекидневно чудо да бъде преоткрито.

Бяхме единодушни, че това е иконата за трона. Църквата в селото ми е строена в този период и датира официално от 1869 година. Обсъдихме размери, качество на бои и започна времето на чакане. Трябваше да се намери дървото, върху което ще се рисува.

“Създаването на иконата е дълъг процес. Първо трябва да намеря дървото и то да се обработи. Намерила съм три – едно от Родопите, едно от Средна гора и едно от троянския балкан, близо до родното ми място. Вече съм нанесла първото грундиране. Сега чакам две седмици, после – пак грундиране, две седмици, трето грундиране. Следи се да няма напуквания, после нанасяме три слоя платно, попити в специални разтвори, като между всяко от тях пак чакаме по две седмици да засъхнат добре. Това – просто обяснено.”

Чакането не ми се видя толкова дълго. Нещата потръгнаха, си казвах. Беше ми леко. Ставах за работа бодра, усмихвах се на деня, бях мила дори със себе си. Излизах с приятели и се забавлявах. Животът се върна и не чувствах нужда да си почивам по диваните в хола. Със Зина говорихме често и тя дори ходила до Бургас да види иконата, но нямала възможност. Била на реставрация в София за повече от шест месеца. Това не я обезсърчи. Щяла да прояви повече креативност, от репродуктивност. Радвала се на процеса на създаване повече, отколкото на възпроизвеждането. Аз вече я обичах. Летях!

“Още преди първото платно две от дъските се сцепиха. Остана една. Родната. Дано издържи, на нея ще рисувам.”

“Тя ще е.”

Нищо не можеше да спре чувството ми за летеж. Знаех, че това е пътят и че не сънувам. Случваше се. Три месеца по-късно, преди Богородица иконата беше готова. Организацията на празника вървеше с пълна сила. Исках да я донесем в църквата за този ден.

“Днес я запечатих, така да се каже, за последно, но не мога да я опаковам и изпратя, защото се страхувам, че не е изсъхнал този слой достатъчно. Трябва някой да я вземе от Пловдив. Искам само да знаеш, каква е силата на тази икона. Иконописецът влага мисъл и молитва от секундата, в която се реши да я започне. Тази мисъл го следва във всеки етап и всеки щрих. Всяко докосване на четката до платното трябва да е с тази мисъл, за да е чудодейна. Така са създавали иконописците творбите си през вековете. С вяра. Така би трябвало да остане завинаги. Моята молитва и мисъл бяха: нека да помага на майка, която идва да се помоли за детето си.”

“Аз ще дойда още тази вечер да я взема.”

Бах готова да тръгна веднага. Празникът е утре и иконата трябваше да тръгне към своя дом още днес. За някакви три часа до Пловдив и още толкова обратно можех да се справя и да прелетя Балкана. Обадих се на отчето от моята църква в село много развълнувана:

– Успяхме. Иконата е готова. Само трябва да прескоча до Пловдив да я взема, но до полунощ съм се върнала. Утре сме на линия – аз и тя.

– Защо до Пловдив? Тя там ли е? Аз също съм тук и ще тръгна до час. Мога да я взема.

Пътища и пътуване са ми любими думи. Посветила съм им много мисли, сълзи, трепети, усмивки, сънища, прегръщала съм ги с любов. Пътищата са леки и чудотворни, когато този, към когото вървиш е тръгнал също към теб. Благодаря ти Зина, че не се отказа да ме търсиш и преполови моя път към теб.