Дъждът

Преди няколко вечери, слизайки от автобуса, с който се прибирах от работа заваля пороен дъжд, такъв, какъвто напоследък вали като из ведро. Сякаш че небето се срутва в дъждовен облак.

Постоях известно време под стряхата на спирката и мислех дали да тръгвам за вкъщи или пък да отида до съвсем близко живееща моя позната, макар и само докато дъждът спре. Речено, сторено.

Влязох в магазинчето на спирката, купих сладките, които леля Виктория обича, и бързо се шмугнах във входа. Разбрала, че съм аз, тя ме чакаше усмихната на площадката. Възрастна жена е на над осемдесет години, но като я погледне човек ще рече, че е на шестдесет. Винаги е усмихната и приветлива. И сега също беше щастливо усмихната, зарадвано протегна ръцете си, за да ме прегърне. Наистина отдавна не ме беше виждала, а сега пък в този дъжд съвсем не ме очакваше.

Влязохме в малкия й апартамент, запазил мебелите от младите й години с многото книги и старата камина, която тя вече с години не ползва, но пък стои красива като мебел. Леля Вики, както я наричам, сервира чай, сложи и донесеното от мен на масата и седна да си поговорим. Исках да ми каже как се чувства, обаждат ли се децата й, а внуците идват ли. И тя започна да разказва ту за сина си, ту за децата, ту за някогашните си учителски години, свързвайки спомените си с днешните младежи и слабите резултатите от изпитите им по различните дисциплини за класиране след седми клас. Интересни ми бяха разсъжденията й, а и как не, след като е вряла и кипяла в учителската професия:

“Знаеш ли, преди много години се проведе в нашето елитно училище конференция на тема: Приносът на двамата братя първоучители за възраждането на славянското четмо и писмо. Целта беше да се посочи колко много са допринесли светите братя Кирил и Методий за разпространението на славянския език. Както знаеш, преди 1989 г. не можеше да станеш да се изказваш, ако ръководството не знае затова, но аз станах и взех думата. Разбира се, развих теорията, че ние сме тези, които сме дали славянския език на руснаците и не само на тях. Да, сега те самите признават това, но тогава мълчаха и то години наред не изричаха дума по този въпрос”.

Замълча, след което каза:

“Сега двамата братя се честват във всички славянски държави. И паметници им издигнаха. Например в Чешката република 5 юли не е работен ден. Честват се двамата братя и ние можем само да се гордеем. Но преди не беше така. И затова, че казах, че ние българите сме дали четмо и писмо на народа на съветската държава, ме наказаха и ме прехвърлиха в друго училище за неопределено време, така пишеше в заповедта. Не ми беше добре, защото на новото място децата бяха слабо подготвени. Трябваше много да работя с всеки ученик, трябваше да науча учениците, че на училище се идва с научени уроци и написани домашни работи. Но да ти кажа, че успях – и се усмихна. Неопределеното време беше две години и ме върнаха обратно, вероятно са разбрали грешката си и скоро след това ме направиха образцов учител по български език и литература. Навремето в столицата бяхме само три такива” – и се засмя.

Слушах я и си мислех за младите й години, когато често идвах и заварвах младежи в дома й, които й разказваха какво са прочели или пък за посетените театрални постановки, а и да попитат нещо повече за даден автор или за подготовката им за контролните упражнения. А тя сияеше и много се радваше.

Попита ме за семейството ми, за децата и съпруга ми. Не забрави да попита и за работата ми. Винаги е била загрижена за мен и моите близки, затова и на мен ми е приятно при нея и в удобно за мен време се отбивам при нея, защото я чувствам много близка, а и както виждам и тя има същото отношение към мен. Хубаво е, когато хората си имат взаимно доверие и се уважават. И докато разговаряхме за това или онова, изведнъж каза, че иска да ми разкаже интересна история.

Наскоро в техния блок починал възрастен мъж, който живеел сам дълго време след смъртта на съпругата си. Децата му били семейни и те си имали деца и както става обикновено, когато единият родител остане сам, особено бащата, децата почти не намират време да го посетят. Но изневиделица се появила жена на над петдесет години, която накуцвала. Тя идвала всяка сутрин и с пискливия си глас събуждала съседите му. Това се случвало винаги преди седем часа. С влизането си в апартамента шумно отваряла прозорците и непрекъснато го наставлявала ту за едно, ту за друго. Носела му закуска, обяд и вечеря, извеждала го на разходка и му купувала лекарства. И с тъжна усмивка добави: “Знаеш ли къде е било това момиче? Ние всички знаехме, че имат двама синове. Големият работеше в БАН, но внезапно почина. Оттогава майката се разболя и преди две години почина. Другият им син е женен за генералска дъщеря и почти не идва да види баща си. Но... тази жена идваше всяка сутрин. Нали знаеш, излизам понякога на въздух, сядам на пейката в градината и там от другите жени научих, че е била тяхна дъщеря. Родила се и когато проходила видели, че с единия крак сериозно накуцва и за съжаление я дали в дом, т.е. отказали се от нея. Не идваше, когато майка й беше болна, но пък и тя не се залежа дълго, но до смъртта на баща си беше всеки ден при него. Много грижовна, сякаш изкупуваше вина. Както казват хората, хаир си прави, добро си прави. Мисля, че човек, ако има възможност, няма значение къде и в каква ситуация попада, е добре да проявява добрина. Най-големият смисъл на този живот е добротата. Ето, това правеше това момиче...” и в следващия миг погледна навън. Погледнах и аз, дъждът беше спрял, трябваше да си тръгвам. Станах, сбогувах се с нея, а тя отново излезе на стълбищната площадка, прегърна ме както винаги си пожелахме лека и спокойна нощ. Така, благодарение на дъжда, който се изля, разговарях с леля Вики и с впечатленията от разказаното завърши моят ден. Поредният хубав ден, макар мрачен и дъждовен.

8.07.2024 г.