Алхимия на “Прободените носталгии” на Боян Ангелов

Алхимия на „Прободените носталгии” на Боян Ангелов
(стихосбирката му „Прободени носталгии”, издателство „Лексикон”, 2024 г.)

Понятието „алхимия” днес не се свързва само с онази древна наука, чиято цел била превръщането на оловото в злато, а се възприема по-скоро като познание за един универсален дух, обитаващ космоса вътре и вън от човека, който „съживява” онова, което той носи в душата си. Мнозина езотерици, психолози и историци вярвали, че съвършенството на човешката душа се дължи на мистична субстанция, наречена „философски камък”, която притежава силата да лекува и да удължава живота. Швейцарският учен Парацелз, алхимик, астролог и философ, преподавател в Базелския университет (края на ХV в.) смятал, че всички процеси в организма на човека са химически и здравословните му проблеми се дължат на промени, предизвикани от външни и вътрешни фактори, които пораждат т. н. психологически „невидими болести”. Именно това предопределя силата на връзката между алхимията и психологията, която през ХIХ в. убедително аргументира швейцарският психолог Карл Густав Юнг („Психология и алхимия”, ЕА, Плевен, 2002 г., том 12). И съвсем не е случайно, че новата стихосбирка на Боян Ангелов, д-р по антропософска педагогика и социална психология, започва именно със стихотворението „Алхимия”:

АЛХИМИЯ

На късната обвързаност в затвора
ноември
с листопада се сбогува.
Тежи ми, че не мога да говоря
за теб и за това,
         че те сънувам;
         че си за мене въздухът, по който
         рисувам думи
         и чертая знаци...
Гнети ме есенното безпокойство
и мръзнат
         оголелите акации.
Съзнавам, че е късно
         да погледна
очите ти, в които ще усетя
една надежда,
може би последна,
и път, ефирен като битието.
Възвърнем ли
на верността ни зноя,
в откъслека на ден здрачен и зимен,
прегърнал те, ще шепна, че е моя
възможността
         отново да те имам.

Стихотворението представя едно фино преливане на визии и емоционални състояния от настоящето към миналото и обратно. Сегашността е видяна като ноемврийски листопад, който буди тягостно чувство за раздяла и натрупва „гнета” на „есенното безпокойство”; внушава тежестта на усещането за липсата на някогашната споделеност чрез думи, сънища и „знаци...”; поражда болката на „оголелите акации” от загубата на нещо, което някога е придавало смисъл на битието и е стопляло неговите дни и нощи. Апосиопезата на многоточието е заредена с неистово желание за възкресяване на миналото и от алхимията (претопяването) на спомена и настоящето се ражда едно особено психологическо състояние, което учените определят като носталгия. Терминът има гръцки произход и е съчетание между nostos (завръщане) и algos (болка). Завръщането към миналото обаче не е еднозначно – в едни случаи то е израз на копнежното желание красотата, споделеността и щастието, обагрили със своите тонизиращи цветове миналото, да се повторят в настоящето (т. н. възстановителна носталгия), докато в други случаи носи съзнанието, че колкото и да е било хубаво, това минало не може да се повтори (рефлективна носталгия). В стихотворението на Боян Ангелов тези два вида носталгични психологически състояния отново се преливат едно в друго и от „претопяването” им се ражда „философският камък” на надеждата: „Възвърнем ли / на верността ни зноя, / в откъслека на ден здрачен и зимен, / прегърнал те, ще шепна, че е моя / възможността / отново да те имам.”

Обикновено днешният ни ден и неговите знаци, свързани с лични и обществени контакти, предизвикват разочарования и ни карат инстинктивно да се връщаме назад във времето. Сравнението с различни негови измерения (детство, юношество, младост; дом, родители, любов, приятелства; материално състояние и социален статус) придават и различни семантични аспекти на човешката носталгия. В началото на ХХ в. тя се е възприемала като психично болестно състояние, близко до депресията. Психолозите започват да говорят за т. н. „розова носталгия”, при която паметта възкресява само положителни ситуации и чувства от миналото, като дори поставя над тях ореола на сбъднат блян – неслучайно в речевата ни практика битува изразът „Доброто старо време...” В последните няколко десетилетия обаче (особено с нарастването на миграцията, породена от политически, идеологически или икономически фактори), носталгията започва да се възприема като естествено сложно психологическо състояние, което е по-скоро емоционален, отколкото болестотворен акт. Чешкият писател Милан Кундера в романа си „Незнанието” (изд. Колибри, 2021 г.), чрез своите герои Ирена и Йозеф, живели за продължителен период от време в чужбина и завърнали се отново в отечеството си Чехия, илюстрира няколко разновидности на носталгията: болка, породена от спомена за дом и отечество; от невъзвратимостта на детството; от неудовлетвореност в настоящето поради загуба на важни контакти с конкретни хора, които по някакъв начин са аксеологизирали и собствената им личност. В българското художествено пространство различни измерения на носталгията са ни познати от творчеството на Хр. Ботев („Делба”, „Хайдути”), Иван Вазов („Тъгите на България”, „Люлякът ми замириса”), Димчо Дебелянов („Помниш ли...”, „Скрити вопли”, „Легенда за разблудната царкиня”), Н. Вапцаров („Писмо”), П. Яворов („Великден”, „Нощ”, „Калиопа”), Пенчо Славейков („Неразделни”, „Микел Анжело”, „Cis mooI”, „На острова на блажените”), в разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков, особено в „Старопланински легенди”...

В поетичното пространство на стихосбирката „Прободени носталгии” Боян Ангелов събира като в калейдоскоп различните проявления на това емоционално състояние под знака на болката с убеждението, че нищо в този свят не се повтаря същото, затова ги представя като присъщи на човека както от старото, така и от новото време. Не може да се повтори младостта му с неговата „вярна китара, / свидетел на рождества, / но и на погребения” („Китарата”); невъзможно е да се върне от небето неговият приятел Георги Кузманов, с когото заедно са се вглеждали „в зеления здрач на Агия Напа” и „няма и няма” вече с него да превземат всекидневно Лефкозия и да будят „амфитеатъра в Пафос / с възторжени думи, / събирани като камъчета от антични мозайки” („Черквата „Свети Георги”); като в Далчевото стихотворение „Повест” – няма да се завърнат в съседската къща с пробития покрив, с „врати и прозорци зинали”, наследниците на някогашните стопани, отдавна заминали за Австралия („Почти по Далчев”); ще си остане само едно видение, една метафора за възможна сбъднатост на чудото на любовта с онази, която има „устни и коси, / и езера – очите й дълбоки” („Метафора”). В началото на зимата, когато снегът полепва по земята, поетът не желае да разговаря с „голите дървета”, защото мисълта му е омагьосана от спомена за едни „жадни пръсти” и едни „топли рамене” („В началото на зимата”), а съзнанието му повтаря отдавна осъзнатата истина: „Никой няма да ме обича, / както ме обичаше ти.” („Немислимо”):

В НАЧАЛОТО НА ЗИМАТА

В началото на зимната умора
не със снега, полепнал по пръстта,
         не с голите дървета разговарям
         а с шепота на жадните ти пръсти.
Сега не мога нищо да повторя,
защото всички думи са невръстни,
         защото тялото ти обожавам,
         но ненавиждам всяка самота.

Косите ти целувам, разпилени
по раменете топли... А навън
         валял е мрак, жесток и неподкупен.
         Смълчаните звезди от мраз треперят.
Не гледай към часовниците спрени –
стрелките им са яростна потеря!
         Разбираш ли, от горести затрупан,
         ще става все по-крехък моя сън...

Спокойна и добра, ще спреш ли с устни
гласа ми бавен? Знам, ще бъде час,
когато ще сме корени и глина,
         но нека пътят ни дотам е дълъг.
В началото на зимата ще пуснат
на свободата пощенския гълъб
         и, сигурен съм, няма да загине,
         а с блага вест ще долети при нас.

Голяма част от носталгичните видения на Боян Ангелов имат абстрактен характер, при някои от тях миналото мистериозно е обвързано с бъдещето, въпреки че „трамплинът” на мисълта се намира в настоящето. Поетът е наясно, че „което беше вчера, утре не е...”, че дори доскоро издиганите от самия него кумири, бързо започват да линеят в „затвора на усмивките” („Кумирът”); че „недоказаното съществува, / за да замени мечтите с други” („Обожание”). С някакви свои вътрешни сетива той чува свистенето на бича над главите на хората, но и без да вижда кой го размахва, отдавна знае, че светът сега е с „обърнати висини” и затова срича „съдбата на Атлантида”; знае, че „същества зверовидни площта / разпределят надлъж и на шир,/ и мечтата за вечния мир / ще остане за всички мечта” („Урок по омраза”). Душата му се измъчва от видението за едно не толкова далечно минало, в което „пашата съди”, посръбвайки си кафе с броеница в ръка”, докато „навън раята жъне и копае”, събирайки „зимнина за господаря”, но и подготвяйки се „дома да му запали” („Несъвместимост”). За съжаление и днес, макар и под друга маска, гяуринът, под лепкавия шум на неизбродните пороци, продължава само да се готви за „щурм / към подлеци и преизподни...” В обратното броене на планетата човечеството, ненаучено да лети, върви „към своя връх студен и стръмен, / и на челото му кърви / пробойна от / венеца трънен” („Сред нас”).

Най-осезаемо алхимичната амалгама от разнопосочни носталгични видения се е отляла в едноименната поема на Боян Ангелов – „Прободени носталгии”, с която завършва книгата. Всъщност това е една философска, енигматична, абстрактна поема-изповед (водещата форма на изказа е първолична), чието възприемане и осмисляне изисква развито абстрактно и когнитивно мислене у читателя. Абстрактното мислене е по-висша форма от логическото, то си служи с думи, свързани с идеи и понятия, които нямат материално измерение, но с помощта на когнитивните умствени процеси, базирани на придобити преди това знания и опит, думите дават възможност на читателя да „види” и да „докосне” онова, което е недостъпно за сетивата, за да влезе в онзи енигматичен свят, създаден от самия творец. Поетическата стилистика на поемата съчетава имплицитните и експлицитните внушения на символични образи, алегории и метафори, които придават обобщаващ характер на изразените мисли и чувства. Аз-формата на целия текст оригинално е свързана с третоличен или ти-изказ обръщение в поредица от лирически фрагменти, което придава на индивидуалното изживяване и обобщение общочовешки характер: „Сам съм си сайбия...”, „Зная, животът нагарча...”, „Помня...”, „В себе си вглеждам се...”, „Чудя се как да ги скрия...” „В мен подлостта вегетира...”, но и „Тъкмо въздъхнеш...”, „Тя подозрително иска...” или обобщаващото „ние” – „Ще ни повие мъглица...” Трикратното повторение на поетическата фраза „Казват, животът...” дели лирическото пространство на фрагменти, които „манипулират” и „събуждат” у читателите техните собствени познания, вярвания и житейски опит и ги карат чрез личното си когнитивно мислене да възприемат коментирания обект или ситуация, достигайки до собствени екзистенциални открития, за да станат част от тези, които „казват”. Или, изречено с думите на немския философ Имануел Кант, те ще започнат да виждат нещата „не каквито са, а каквито ги виждаме ние” (Имануел Кант, „Критика на чистия разум”, БАН, 1992 г.).

Още самото начало на поемата „демонстрира” това специфично съчетаване на различни подходи с няколко символични образа, които придават на индивидуалното обобщение общочовешки смисъл:

Хладни потоци се вият
между букаци и шума.
Сам съм си гост и сайбия,
         спастрил съм някаква сума,
ала за болест не стига,
         а и за гроба – едва ли.
Казват, животът е книга,
         дето самичка се пали;
после е въглен и после –
         бавно сивееща пепел...

В световното културно пространство образът на бука се свързва с представата за Великата Майка на боговете и на всичко живо по земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. В поетическата фраза на Боян Ангелов обаче образът на букаците е обвързан с представата и за техните мъртви листа, с шума. Така още във въведението поетът подсказва на интелигентния читател, че поемата ще интерпретира единството на метафизичното познание и практическия разум в представата за Битието като неделима цялост на двете му форми – живот и смърт. Това внушение допълнително е акцентувано чрез още два образа – въглен (знак за скрития огън на духовната сила) и пепел (угасналият пламък на живота), за да аргументира и аксеологизира представата за книгата като въплътено в слово общочовешко познание, събирано в продължение на хилядолетия. Самият отделен човек обаче е видян от Боян Ангелов като малка кратколетна частица във вселенското пространство на битието, затова образът на виещата сред „снежната горска кошуля” вълчица (хтоничен знак за отвъдното и водач на душите в него), стряска дори елена (архаичен образ на цикличното обновление), заплашен от „чакалите петнисти” (символ на жестока алчност и ненаситност, на смъртта, защото се хранят с трупове), за да наложи новата неопровержима истина за човешкото битие: „Казват, животът е много / по-скорострелен от изстрел.” Усойно място е животът! „Буйните бързеи” на времето го блъскат върху „морени дръзки”, превръщат ги в пяна, която „безразсъдно се бори / с неумолимия преход / между дървета стъмени / със студовитото ехо...” Под напора на враждебните стихии животът се е превърнал е „обезлистена кория”, в която го дебнат „слепи дула” и остриета на ятагани, насочени към „аортите цветни” на младостта. Мрак, студ, безпомощност в предусещането на близката, с нищо незаслужена гибел дебнат човека от мига на раждането му до неговия край:

Зная, животът нагарча
         и го подслаждам с утехи.
Нощем в отвъдното крача,
         сутрин завивам се в дрехи
с багри почти като моя
         вътрешен мир – сивочерни.
Помня, потъвах в пороя
         на чудеса ефимерни.
Първото чудо излезе
         с боси нозе върху ринга,
след като лунният резен
         в космоса мъртъв се вдигна.
Второто чудо напето
         тръгна след чуждите страсти
и ги погълна небето,
         скрито в крайбрежните храсти.
Стръмният път притаява
         каменни свлачища, свити
в някаква смътна представа
         за дъждове ледовити.
Казват, животът проглежда,
         докато млада плътта е
и из небесната прежда
         с блага усмивка витае
в онзи спектакъл забравен
         за поразени любови...
В себе си вглеждам се с бавен
         взор и...с премеждия нови,
пълен денят е, извира
         от глъбините му сяра...

Загубил вяра в доброто начало у човека, заставен от Съдбата да броди „сам, окован и обсебен”, сякаш е „чужда порода”, вещ, непотребна никому, от душата на лирическия говорител се изтръгва неистов вик за помощ и съвет: „Майко на нашите майки, / питам се как да те пазя / от плутократските шайки, / пръскащи гняв и омраза? / Майко на майките, дай ми / още кураж за разплата!” Богинята Майка в древната история на народите има много имена – Кибела, Астарта, Иштар, Рея, Опс... и се възприема като Майка на боговете, на всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Тя стои в началото и в края на всяко съществуване, защото като майката-земя насърчава растежа, но е и утробата, в която се връща всичко, за да даде начало на нов живот. Оказва се обаче, че е твърде късно за потърсената сила за разплата, защото в лабиринта на житейските изпитания човекът се е изгубил смисъла на отмъщението – нима може да се отмъщава на книжните птици оригами, разцъфтели като цветя „сред цветния взрив на зората” или на жерава – знак за дълголетие и безсмъртие? Дори когато „мъглата” на смъртта започне да ни повива, ние не знаем „дали е вярна могъщата мантра” за илюзорността на материалната ни обвързаност. За съжаление на човека не е дадено да узнае приживе дали „добрината е щерна / за чудодейни възходи”, или житейският път на всички „вечно към нищото води...”

Новата книга на Боян Ангелов – „Прободени носталгии” – представя една различна поезия с подчертано метафорична образност, с особена вътрешна сетивност, която търси брод в лабиринтите на непознатите маршрути на човешкия дух. Тя се родее с „Как искам пак да съм дете” на Байрон, с „Нощ” на Яворов, с „Отворен кръг” на Дамян Дамянов, с „Вечерен звън” на Иван Козлов, с „Умора” на Вилхелм Кюхелбекер, но в неговите поетични визии като в своеобразно черно огледало е отразена безпътицата на днешния ни ден. Отделните стихотворения в циклите „Владение”, „Немислимо” и „Кумирът” водят един вътрешнотекстов диалог помежду си за смисъла на всичко, до което се докосва човекът по своя жизнен път в отреденото му време. За да намерят своето философско обобщение в поемата „Прободени носталгии”, чийто финал подтиква читателя да търси сред нажежения от злоба и омрази днешен свят онези „хладни потоци”, сгушени под „скалнини кристални”, защото другото е само „огнена суша и незараснали рани”.

------------
Боян Ангелов, „Прободени носталгии”, поезия, изд. „Лексикон”, С., 2024.
------------