Днес присъствах случайно на едно погребение. Лъжичка по лъжичка синове и дъщери изваждаха от урна пепелта.
Разказаха ми за отдавна напусната къща в гората и прогонени стопани.
Тази вечер ме оставете сама. У дома. Много неща трябва отново да видя. Да преразчета.
Човечеството гузно гледа. Човечеството парализирано мълчи. Горите гледат със изцъклени очи...
Епохата си настъпи опашката и синия хоризонт на буци черни разби. Потекоха отровни реки.
Тъмно е, а аз стоя на прозореца. Пусто е, а аз чувам гласа на щуреца.
Седя на пясъка студен. Вълните разбиват се в скалите. Аз гледам с поглед уморен. Потънали в морето са мечтите.
Повика ме и аз дойдох. Нали това бях обещала! Ще бъда твоя до живот. От толкоз време те желая.
Когато смазан си от предателства и от лъжи, когато вярата ти в живота рухне, ти за любовта с надежда се хвани и знай – по-светло ще е утре!
В такава нощ и лудите заспиват. Слънце ли, луна ли ми танцува. В небето само виждам звездите как умират. Време за любов или сбогуване.
