Недосънувано стихотворение

Недосънувано стихотворение

В памет на всичките ми починали близки!

Тихо скитам из село с уморени нозе,
с изподраскано чело. Тъй сънят ми ме взе
и отведе ме в къщи, във един топъл свят.
После тихо завръща колелото назад.
Там на баба ми станът още песни тъче –
сякаш тъкмо подхванат напев тих на врабче,
с който тежко кросното – там, във оня салон,
още сбира доброто и му дава подслон.
И онази совалка покрай мене снове.
Уж сънувах за малко, пък събра светове.
Първо тръгна през двора, през бръснарския стол
с дядо тя поговори и с бръснача му гол.
Ах, каква късметлийка – поотърка се тя
и в една табанлийка. Есента заехтя.
Сякаш чувах във мрака песента на Яшар.
Всъщност дядо ми трака – дялка нечий самар.
После спря автобусът и се хлопна врата.
Нещо сякаш издруса и сънят полетя.
Ала, татко, премина покрай мене и ти –
ето, вадиш от скрина нещо, дето лети –
мойто книжно хвърчило. Аз се смея до теб.
Сякаш вчера е било. Но сънят е свиреп!
Точно тука приключи и остави ме пак
на любов да се уча сам във късния мрак.