Вътрешен монолог

Вътрешен монолог

Все по-корозивни и по-корозивни

думата, усмивката, погледът,
което сега кълни. Трябва да пресечеш патетичния план
на рационалното,
матриците на покупко-продажбата,
тълпите от копия, лишени от великодушие, в които

еволюираме,

съзнанията и кое да е движение, контролирани от Смартфон,
непоносимите резонанси, инкубиращи залези
в пет на разсъмване
над напъпилите минзухари, градовете
с неискрен въздух, синтаксисът

превратен

на мълчанието между теб и мен, архивите горчивина,
глобалната агония на междубанковите кредити
и вътрешночовешкия диалог, тревата зелена
в парковете на Дъблин, Магадан, София, Рим, тъй зелена,
тъй абсолютно зелена, че ме заставя да си представям
фосфоресциращи отпадъци, китайски магазини в навечерието

на Рождество

и острови пластмаса в Саргасово (някога)
море. Да спреш.
Да спреш до водопойните корита на чешмите, в бистрината
на другия поглед, да си спомниш

кои сме.

Да спреш в кое да е село
със заковани врати и прозорци,
почернели от ненужност. Да спрем в Жеравна, Гиомар,
Денисовка, Менг, в кое да е село, заличено
в безпаметност. Да спреш. Да празнуваш
отправната точка, звездата полярна на обичта. Слънцето

все още те достига. И редом

киноата и доверието сбират от деня и нощта
всичко, което тялото и душата искат и не разбира
умът. Зад първия ъгъл
вечността разцъфтява. Нищо
пътя й звезден и тъмен не спъва. В пет на разсъмване
в клоните на акацията подвиква птицата
на непроницаемото: жив – жив – жив,

zhiv – zhiv – zhiv, vivo – vivo – vivo!