Здравей, бабо! Днес имах интересен разговор с един колега. С него много се разбираме, говорим по различни теми и много често имаме еднакво мнение. Обсъждахме катаклизмите и замърсяването на планетата, как увеличаването на популацията на един животински вид води до намаляване на друг...
Мила бабо, току що се гримирах и съм много доволна – очната линия на двете ми очи се получи съвсем симетрично. Не винаги успявам. И се сетих, че когато съм гледала снимки от космоса, виждам прекрасни форми и багри, но се учудвах защо няма симетрия.
Нескончаема е изобретателността и фантазията, с която съдбата чертае милиарди човешки пътища! С някаква детска наивност Мелиса била убедена, че в затвора отиват само лошите хора. И понеже със сигурност тя била много лоша, за да й се случват само лоши работи, онова безумно лято правела всичко по силите си...
На мама вината й отиваше. Тя се беше родила виновна. Дъщерята невинаги е приветствана с раждането си в определени кръгове на нашия етнос. Тя е била смятана чужда “стока.” За кратко в живота на родителите си. Никой не си правел труда да я научи на друго, освен да е примерна дъщеря, докато стане покорна съпруга.
Той не бил от тези, които много-много мислят. Нито от тези, които прецизно планират. Отдаден на инстинкта си, той дебнел, за да нарани, да нарани така, че да го запомнят. Вече седмица изгубил, следейки момичето и майката. Знаел неизменното им разписание и коя къде е...
В началото бог действително сътвори небето и земята, но земята бе безвидна и пуста и навсякъде се разстилаше тъмнина. И като гледаше цялата безвидност, Бог си зададе въпрос, питайки се: „Как от всичкото това да създаде светът?“ По израза на лицето му личеше, че се затруднява...
С безкрайна благодарност е изпълнена душата ми, с наивно детско копнение, със синята благодат на майчината утеха, с обич и преклонение пред Богородичните морета в хората и в девствените крайбрежия на Обзор...
Угаснах... След милиони сблъсъци във Вселената, в чийто център неволно се оказвах. Битките не бяха мои. Нито една от тях. Но невидимите вълни агресия отчекваха частица от мен при всяка атака...
За нея той беше като Окситоцин: хормонът или по-точно Мъжът на щастието. Предизвикваше фойерверки в сърцето й – симфония от музика и цветове. Дъжд от огнени искри, които се разпростираха по тялото й и палеха звездите в очите й. Можеше ли обаче тя да бъде звездата в неговите?!...
Историята започна в една най-обикновена януарска вечер... Навън беше тъмно и студено. Едри снежинки се сипеха от небето и застилаха земята и покривите на къщите. Дърветата, облекли своите бели премени, леко полюшваха клони и извиваха стройните си снаги в бавен танц под звуците на Маестро Северняк. Зимата рисуваше със замах...
