Фантазията на съдбата

128

Нескончаема е изобретателността и фантазията, с която съдбата чертае милиарди човешки пътища! С някаква детска наивност Мелиса била убедена, че в затвора отиват само лошите хора. И понеже със сигурност тя била много лоша, за да й се случват само лоши работи, онова безумно лято правела всичко по силите си, тази й лошотия да бъде забелязана и достойно наказана. Та тя толкова крещяла, че тя е виновната, а не майка й, а те сгрешили и изпратили една добра жена при лошите. А тя, истински виновната, останала навън! И въпреки че лоши хора имало не само в затвора, а и най-после я забелязали тези, които трябвало да я чуят, още когато им крещяла, че тя, а не майка й е убийцата, сега когато тръгвала натам, накъдето до скоро била убедена, че й е мястото,

Мелиса знаела, че всичко това е огромна грешка. Справедливостта, която я настигнала и тя толкова много чакала, сега дошла в неподходящ момент и никак не я смирявала. Грешно било всичко от самото начало, затова и всичко така се объркало. Колкото й да била смела, страхът от неизвестното я плашел безумно. “Да, майка й сгрешила, че заема чуждо място!

После Мелиса сгрешила, правейки всички онези непростими неща! Любимият й също сгрешил, че тръгнали напосоки в онази нощ. И след цялата поредица от погрешни решения, защо сега усещала, че най-погрешното решение е това, с което онези мъдри мъже я пращали не при майка й в затвора, а някъде далеч, някъде сама. Точно когато Мелиса за първи път се огледала в нечии очи и там видяла колко всъщност е прекрасна, точно тогава отново съдбата я пляскала през ръцете, които посегнали да прегърнат щастието. Защото нямала право да бъде щастлива, не и още...”

С тези си мрачни мисли и багажа в чантата, Мелиса пристигнала там, където щяла да посрещне пълнолетието си. Ако не било много малко, затъмненото прозорче на автомобила, с който пътували, можела да приеме, че отива на екскурзия, на няколко часа път от родните места. Природата се променяла, както и времето зад прозорчето. Студената синева край морето плавно била прихлупена от тромави облаци. Парцали разтопен сняг тук-там белвали покрай шосето.

На почивката, за която спрели край една бензиностанция, Мелиса машинално изяла поизсъхналия сандвич с дебело парче салам, който униформената придружителка бутнала в ръцете й. Дългогодишен служител била жената и много момичета изпроводила по пътя към изкуплението на грешките, направени в началото още на краткия им живот. Нищо не искала да знае за тези, които съпровождала. Вземала решението на съда и детето, и просто била последната, видяла го преди да пристъпи оградата. Усещането, че едва ли това е единственото правилно решение, все по-често я гризяло. И въпреки че вярвала в институциите, на които служи и уж вярвала, че това което прави, е за тяхно добро, все по-трудно сдържала импулса си да прегърне детето, преди да го остави да бъде превъзпитано. И в онзи ден дълго гледала назад, към малката самотна фигура, която оставила зад оградата на интерната.

Въпреки че било учебно време, Мелиса видяла десетки глави по прозорците и ръце, които я приветствали с неприлични знаци. Пристигането на нови винаги разбунвало възпитаничките по един странен начин. Някакво злорадство се усещало в такива моменти, че не само те са наказаните. И в същото време любопитство към чуждата история, някаква надежда, че е по-тежка от тяхната. Както и желанието да прихванат някой нов номер, някое от престъпните умения, които новите момичета неминуемо притежавали. Но най-вече, приемането на нови възпитаници било разнообразие на монотонното им ежедневие, полъх, достигнал до тях от живота навън.

Мелиса стояла като замръзнала там където служителката я оставила, стиснала чантата с багажа си. Най-много искала в онзи момент, който така чакала, за да изкупи вината си, точно тогава искала да се обърне и да хукне далеч от това място, накъдето й видят.

------------
Откъс от романа “Мелиса. Академия за оцеляване”, Книга първа, изд. “Либра Скорп”, Б., 2023.
------------