Пробуждане

Угаснах... След милиони сблъсъци във Вселената, в чийто център неволно се оказвах.
Битките не бяха мои. Нито една от тях. Но невидимите вълни агресия отчекваха частица от мен при всяка атака.

Светлината ми ли ги привличаше?
Нима е възможно доброто да привлече зло?
Или пътят на войната е минавал винаги през мен... случайно?
Чувала съм, че всеки има съдба. Навярно такава е съдбата ми...
Случайностите съдба ли са?

Дишай... Имай вяра...

Мракът ме разтваря в своята непрогледност като хапче срещу главоболие.
Стопявам се в него, подарявам му пулса си... Безмълвно... Наивно...
Ще ми вдъхне ли от своя покой, за да засветя отново или ще ме заглуши завинаги?

Ще ме спаси.
Вярвам...
Вярата свети силно!
Но щом засияе от вяра тялото ми, дали ще привлече отново злото?
Не зная...
Страхувам се...
Но по-силна от страха е вярата ми.

Пълнолунието гали нозете ми със синя нежност – хладна, но безусловна обич.
Напомня ми коя съм.
Питам се коя искам да бъда...
Чувствам се прекрасно в мрака – частица вечност, дъх на тишина...

Но аз светех...
Аз мога да светя...
Аз искам да светя!
Съществувам, за да светя!
И да раздавам светлината си...
Спомних си...
Колко войни потуших със своето сияние!
Заслепявах очи, кръвясали от завист, и те бягаха, за да открият себе си.
Озарявах сърца, изгнили от злоба, и те разбираха, че добротата ще ги спаси.
Те взимаха светлина от мен, за да оцелеят.
Не болеше.
Не много...

Мракът долови мислите ми и ме спусна на Земята...
Благодаря!
Жива съм – доброта и светлина, сила и вечност!

Интересно...
Тук ме наричат любов.