Чудовището

70

Той не бил от тези, които много-много мислят. Нито от тези, които прецизно планират. Отдаден на инстинкта си, той дебнел, за да нарани, да нарани така, че да го запомнят. Вече седмица изгубил, следейки момичето и майката. Знаел неизменното им разписание и коя къде е. Едва сдържал сатанинския си порив да сграбчи нищо неподозиращото момиче, когато минавало покрай спотаена му фигура, напът към къщи. Ноздрите му се разтягали, предвкусвайки мириса на страх, който щял да усети, когато дойде моментът. Свежият полъх, който оставал след момичето, го побърквал. Обещавал си награда за търпението, само това го спирало да не впие нокти в крехката плът.

Когато дошъл денят, нищо не подсказвало на никой от участниците в трагедията, как ще завърши той. Майката и дъщерята се разделили на спирката, всяка тръгнала в своята посока, нетърпеливи да се видят на вечеря.

След училище Мелиса се прибирала вкъщи, учела и чакала майка си. Странно, но откакто научила за баща си, вече била и по-открита със съучениците си и усещала зараждане на не едно приятелство. Децата харесвали това, че тя знае толкова много, че винаги отговаряла правилно, а и не се бояла да влезе в противоречие с учителите, когато знаела, че знае. В този ден една съученичка плахо поискала помощта й в подготовката за предстоящото класно. Мелиса се смутила малко от тази молба, но желанието да помогне, вродено и развито с помощта на майка й, я накарали да промени установената си програма за деня и с готовност тръгнала към дома на съученичката си. Двете весело си бъбрели по пътя, после съвестно се заели с уроците, без да се разсейват много-много.

Мъжът чакал. Обичайното време минавало и той започвал да губи търпение. Нахлупената ниско шапка криела донякъде белезите, но и видимостта му към улицата. Започнал неприятно да се поти въпреки хладния вятър. Бил слизал в празната квартира, ключалката била фасулска работа. Отворил си и се огледал наоколо из спретната стая с аромат на жени. Това изострило сетивата му и го правело напрегнат.

Тук долу, далеч от етажите, никой нямало да ги чуе. Само пенсионери живеели на трите етажа. Надули телевизорите по времето на сериалите или тракайки в кухните, приготвяйки вечеря, това правели всеки ден, по същото време. Никой не се прибирал от работа. Толкова предвидими били. Той го знаел, затова нямало и кой знае какъв риск да го забележат, докато влиза и излиза. А и така щял да ги остави после тези двете, че да нямат сили да викат и той да има време, необезпокояван да се измъкне.

Когато разпознал дрехите й и подскачащата походка, бързо се шмугнал във входа, после в стаичката и зачакал. Както си обещал, така щяло да стане. Първо дъщерята. Щял да има преспокойно време да се позабавляват, докато се заеме с майката. А и тя нямало да смее да гъкне, докато дъщеря й е в ръцете му.

Мелиса обичала животните. Миризмата във входа й напомнила на тази в зоопарка. Странно безпокойство предизвикала тази миризма тук, на стълбите към мазите. Отхвърлила детските страхове и се спуснала към стаята им. Но в този ден, страшното дебнело точно в дома им. Изваждала си ключа, когато усетила раздвижване в стаята. За миг помислила, че майка й вече се е прибрала, нали учили заедно със съученичката й, не е усетила колко късно е станало. Понечила да отвори, когато силна мъжка ръка я придърпала в стаята със замах.

Всичко се случило така бързо. Въпреки че днес за всеки детайл от тези събития, тя можела да мисли с часове. А реално, всичко продължило за минути. Кошмарът оживял на сантиметри от лицето й. Заета да се бори с мъжа, дори не се сетила да крещи за помощ. Опънатите белези блещукали в полумрака, разместената превръзка откривала белезникавата ямка, където лежало окото. Чудовището се опитвало да я сложи да легне по корем на малката масичка. Преценил, че по трудно ще я завлече до леглото, което било от другата страна. “Но нищо, и тук става. Само да не бе така жилава и да се мята като дива котка!” – мислел. Навил косите й на дланта си и се опитвал да я подчини, затискайки я с тялото си на масата. С другата си ръка стискал лицето й, за да й попречи да крещи.

Мелиса усещала, че ако се отпусне, ще го обърка, а тя ще спечели време, в което да измисли как да се измъкне. Оголените зъби заплашвали да я погълнат, ако бързо не намери решение. Отпуснала подчинено тялото си на масата, подвластна на цялата тежест, с която я притискал. Не вярвайки на неочаквания късмет, явно изморил жертвата си, той разхлабил хватката и се заел да разкопчава панталона си. Възползвала се за миг от разсейването му, Мелиса като риба се плъзнала под тялото му по масата. Надхитрен, мъжът със смъкнат панталон се метнал към жертвата си. Ударът дошъл от страната без периферно зрение. Нито очаквал, нито видял как тежката ваза меко потъва в липсващите тъкани на лицето му. Зашеметен, с протегнати още напред ръце, тежко паднал настрани, срещайки ръба на ниската маса. Докато в окото му угасвали светлините на кристала, последното, което виждал сред пламъците на агонията, били черните очи, но не тези на Дявола, а очите на Мелиса. Тя наблюдавала безучастно как смъртта изтрива образа на злото, отнасяйки душата му в дълбините.

Когато след време разказвала на психолози за първите минути, след като била отнела живот, без още да е създала такъв, те я анализирали и оправдавали това състояние на ступор, на стремежа на психиката да се предпази, бягайки от ужаса. Тя каза, че никога не е правила опит да анализира тези няколко минути.

След като се уверила, че е затихнал завинаги и няма нужда да вика помощ, Мелиса пооправила дрехите си. Майка й щяла да се върне всеки момент и не искала да я плаши. Тогава внимателно повдигнала единствения красив предмет, който притежавали и отишла да измие кръвта и тъканта, полепнали по резбата. Търкала Мелиса със студената вода в коридора кристалната ваза, докато не възвърнала блясъка си! Непокътната била тя и щяла да запечата завинаги страшния миг, да го унищожи с искрите и светлината, която пръскала.

Така я заварила майка й. С вазата в ръце, над трупа на чудовището, проснато от край до край в малкия им дом. “Виж мамо, не счупих твоята красива ваза! Виж я, същата си е, мамо!” Майката по-ясно от всякога знаела какво да направи, за да не се пречупи животът на дъщеря си...

------------
Откъс от романа “Мелиса. Академия за оцеляване”, Книга първа, изд. “Либра Скорп”, Б., 2023.
------------