Представи си, че животът не е нищо повече от един учебник по граматика. Толкова много правила, толкова много изключения, че сто живота не стигат, за да ги научиш всички тези капани, завои, слепи улици в личната си словница и колективната буквеница.
Сякаш някакъв Одисей лавиращ между морфологията и синтаксиса, като между Сцила и Харидба, вярвайки на красивата фраза, че който узнае истинското име, ще управлява същината на явлението. Ала Обетованата земя, онази прословута Итака, все така и не се мярка. Явно имената им изначално са изписани с правописна грешка върху пътната упътваща табела.
Вървиш нанякъде и се препъваш в препинателните знаци, превръщащи се в препятствия.
Иска се много воля и безразсъдство, за да се измъкнеш от отчайващата рамка на кавичките.
Иска се много пунктуалност, за да подредиш в пунктирна линия всички онези елементи от пунктуацията, та тиретата да се превърнат в онзи мост, който да те преведе над бездните на правописните канони.
Като фокусник, сблъскал се с монолитната непоклатимост на точката, опитваш да измъкнеш от черния цилиндър на фантазията си поне още две и да превърнеш точката в многоточие.
И накрая, сред морето от скоби, дефиси, удивителни, въпросителни и прочие елементи на графичната система, да намериш:
Нейно Величество Запетаята.
Тя разделя и огражда.
Тя променя смисъла.
И като същинска кукичка улавя в морето на семантиката, не златната рибка, а направо трите кита, върху които ще се крепи.
Твоята персонална граматика.