Сафридът на Карандаша

Сафридът на Карандаша

През септември нощите в Обзор лягат хладни и уморени. Ранните есенни дъждове напояват напуканите устни на слънчогледовите ниви. Узрялото грозде в лозята се налива със сладост. Загърната с нежни мъгли пред морето на Емона, загледана в северните брегове към Иракли, Стара планина навлиза в плитките води и потъва в мислите си. Тежката влага, която през летните месеци задушава крайбрежието, се откъсва от земята, вдига се до пухкавите облаци с птиците и отлита на юг. Заглъхват в кипналите прибои крясъци на корморани. Хвърля нависоко широкопола шапка вятърът художник, събаря сухите листа и обагря в пъстри палитри гората...

Преди средата на месеца вълните се успокоиха и вече нямах търпение да се върна в морето. Туристите оставаха все по-малко. За деца и родители започваха трепетите около началото на учебната година.

Душата ми беше свита... Тъгувах за младостта на природата, за надеждите, с които ни мамеше пролетта... за приятеля ми, който напусна училището... Каква опустошителна сила има разочарованието... Ще отреже като невидима гилотина крилата, ще отнеме призванието за полет – свирепа система... Призванието да бъдем учители, да преподаваме заедно в Бургас, да си помагаме... да обичаме... да се раздаваме до край за тези, които имаха нужда да учат и да бъдат до нас, да ги водим към вяра и родолюбие... Жестоки илюзии...

Трябваше ми свобода – да се съхраня – безвремие, покой ... и единственото море, без което не можех – единствената истина, в която намирах утеха, единственото спасение за мен... Страхувах се, че ме обикна яростно морето, че някой ден навярно неговата истина щеше да ме превземе напълно и нямаше да позволи да се завърна...

Синът ми, започнал наскоро следването си във Военноморското училище във Варна, вече ми липсваше... Спомням си ясно как няколко пъти като малък сме го взимали с лодка от Малка Мона Петра към Свети Никола и, макар в бурни води, се е чувствал щастлив сред рибарите. Но това беше друго приятелство – приятелство между баща и син... Обземаше ме необяснима носталгия по нещо безвъзвратно отминало и неизживяно... Плувах от болката и страданието, през откраднатото доверие... към изкуплението, разкаянието и добротата. Празнувахме Съединението на страната, а бяхме разединени повече от преди... Сякаш някаква тайна и тъмна сила делеше хората един от друг и ги правеше повече далечни, отколкото близки... Сякаш им отнемаше очите, защото сърцата бяха отдавна угаснали... Корабни въжета, протрити в бури, се късаха лесно в битките за жалко оцеляване... Всеки срещу всеки и всеки сам за себе си ... в затвора на своята крехка черупка, която мъртвите вълнения подмятат в дълбините, докато я засипят с пясък...

Божествени простори, необятна синева, Богородични градини на родното Черноморие...

Когато човек се вгледа и се почувства малък, когато се превърне в дете и душата му затанцува, гърдите му се изпълват, диша леко и усеща свободата, въпреки че не може да я обясни – не очаква нищо, защото не знае какво предстои, а само се радва, иска да обича и излъчва топлина като слънцето, а после... после, опиянено от аромата на тревите, ще легне и ще сънува морето... близкото и далечно голямо синьо, което пречиства и вдъхновява, което омагьосва и отвлича... Така прекарах доста дълги нощи с морето в сънищата си. С морето на Обзор и с моето море... Жена ми твърдеше, че ако нямаш с кого да споделиш морето, да споделиш щастието си – нямаш никакво море, нямаш никакво щастие...

На юг от градчето, по склона за къмпинг “Чайка”, покрай вдигнатите бариери на Батареята, стигах до своето любимо място.

Беше Въздвижение на Светия кръст Господен...

Днес до обяд вятърът завърташе посоките си от запад сутринта през изток до югоизток и се спускаше с по-голяма сила сега. Когато спрях колата и започнах да обличам неопреновия костюм, забелязах, че бяха останали малко разпънати палатки – районът беше опустял. Заради отдалечеността на рифовете, до които плувах, и многото лодки, някои от които с тралове, се принудих да се оборудвам в средата на лятото с по-голям и надежден буй, флагът на който се виждаше отдалече. Свалих плавниците и закрепих камерата на харпуна... Сложих в отделението резервния ластик, фенера, маската, шнорхела. Закопчах колана с тежестите на кръста си и тръгнах надолу по тесния път към края на плажа, северно от Голяма Мона Петра.

Слизат харпунджиите по тесния път, който се извива стръмен навътре и отвежда в дълбините на душите им... С лишения, страдания и постоянство се откъсват свободните гмуркачи от широките шумни пристанища... Апнеята става все по-дълга и им внушава спокойствие... Отдадени на древни морета, вглъбени в себе си, ще постигнат хармония с приливите и отливите, с диханието на водите – ще бъдат води...

Високата изрязана скала на Голяма Мона Петра прилича на прегърбен стар рибар, който сякаш тегли тежките си мрежи и ги надипля в залива зад гърба си...

Така човек цял живот може да тегли мрежи и никога да не изтегли щастието и спасението си в тях.

Плувах към хоризонта и наблюдавах издутите балони на медузите, които закриляха малки рибки, изваяни сякаш от станиол ... Слънчевите лъчи се пречупваха толкова странно, че изглеждаха като хвърлени във водата кръстове, благославящи цялото това великолепно люлеене... При първите гмуркания в плитките части на рифа, ме заобиколиха лилавите монахини, които тревожно трепваха при всеки лек отблясък в стъклата на маската и отново се връщаха с нескрито любопитство. През последните години, навярно след няколко топли зими, Черно море се превърна в благоприятен дом за различни видове, които до тогава се срещаха изключително рядко. Липсваха мидите, мидените полета... По голите канари, покрити на места с някакъв странен мъх, покрай стръковете кафяви водорасли, се закрепваха рапани.

Вятърът се усилваше, вълните към хоризонта развяха белите си гриви, лодките се отдалечаваха... Буят ме придърпваше със свързващото ни въже. Достигнал края на рифа, реших да продължа още напред, за да открия високите единични камъни, които образуваха прекъсвана от пясъци броеница. Открих, че вълнението беше разкрило дълги стъпала, сякаш от древногръцки театър, слизащи към дълбоката сцена, през която изтичаха пасажи от едри платерини... Гмурках и си представях как отстрани старозаветният пророк кръстообразно отделя морета, за да преодолеем смъртта и се влеем в живота.

Гледах във водата и водата гледаше в мен, мълчанието ни правеше равни и смирени пред кораба на потъналите скални манастири... Ще отидем с приятеля ми до манастира, този кораб трябваше да отведе душите ни до тихо пристанище, да измолим спасение за училището, за учениците, за учителите... Навярно всеки имаше свой манастир някъде, си мислех, свое море, свое място, в което открива отговорите на въпросите си... място, от което поема към Бога и към хората... Моят манастир пътуваше във времето към мен и аз пътувах към него – по най-дългия, по най-трудния вечерен път, за да дойде денят, в който нямаше да можем един без друг, в който всеки човек щеше да търси другия от нужда да обича и да бъде обичан...

Теченията обърнаха от запад – северозапад... вятърът натисна към хоризонта... С хладните води морето се оживи, преобърна тялото си и водите се изпълниха със сафрид... Толкова много сафрид не бях виждал – имах чувството, че пасажите преминаваха през мен. В цепнатините на причудливи овални образувания, наподобяващи огромни антични статуи, грациозно се движеха семейства морски врани... Често покрай тях се навъртаха лавраци, които вероятно усещаха, че мястото е спокойно.

Раздишах и забавих ритъма на сърцето си, пулсът ми се изравни с вълнението и поех надолу – имаше прекрасна видимост – гледах пред себе си враните, които излизаха над пещерите и разкриваха виолетовите си нюанси, когато сякаш по лъчите на светлината започнаха да се спускат към мен кефаловите риби – захласнат по кехлибарените им извивки, ги оставях да преминат спокойни на юг... Миг след като се изгубиха от погледа ми – със свистене – като заплашителна стихия, като призрак се яви минокопът... Толкова чакан и мечтан от мен... преминал през сънищата на всички харпунджии... Стрелях по силуета му – рязко дръпна въжето от макарата на харпуна – и се оттласнах от дъното плавно да изплувам... Развива, развива... Някой вдигаше кръста, някой ме вдигаше към повърхността, за да видя светлината... да поема въздух... Къси махове с плавниците нагоре... нагоре... Теченията ме завъртаха... Да копнееш за невъзможното, за непостижимото – и да те нападне... прекрасен минокоп... с черни хрилни капаци, с ивици течащи реки по страните си... с извита форма на чадър... не бях на себе си...

Слушал бях от старите рибари митове за костния кръст, скрит в черепната му кухина. Според поверията тайнствената кост носела на харпунджията благоденствие и закрила... Вятърът ме тласкаше неусетно все по-навътре в морските обятия...

Искаше ми се да посветя този кръст на приятеля си... на училището, на спасението на толкова много мечти и съдби, които ни свързваха...

Красивият демон ли възнасяше Кръста Господен? Или Светият дух беше положил в тялото на хищника своите дарове?

Дишай...

Вече бях взел две врани и след минокопа реших, че е време да излизам. Нямах търпение да споделя радостта си... Навих въжето на мотовилката и я прехвърлих във вътрешността на малката жълта лодка, закачих отстрани харпуна и изключих камерата, с която снимах. Легнах наполовина върху буя, свалих маската, шнорхела и със силни тласъци на плавниците се насочих към носа. Вятърът беше противен, но след прибоя течението ме понесе към края на плажната ивица... Бързи моторници прелитаха с бясна скорост и вероятно не ме забелязваха. Успокоявах се, че наближавах брега...

Две дългокоси бронзови жени излизаха от морето и сякаш повличаха след себе си вълните като огледални рокли, отразяващи залеза на слънцето към зимата... Погледнах към Голяма Мона Петра, към стария рибар, който още теглеше и диплеше тежките мрежи зад гърба си.

По пътя към Обзор изпитвах повече от благодарност – за това, че Господ ме беше дарил със здраве и сили да правя това, което страстно обичам, че ме беше посветил в тайнствата си и ме беше научил да изпълнявам ритуала на гмуркането – да слизам в мълчанието и да се раждам, да влизам в морето, като в храм, от който да излизам пречистен, да ме успокоява и вдъхновява...

Когато стигнах пред къщата на дядото, свалих екипировката си и започнах да я мия със сладка вода. В дворчето, застлано с плочи и райграс между тях, на една от масите бяха седнали Никола Барбов, Христо Киряков и Карандаша. Като видяха кукана с рибите, се зарадваха и искаха да разберат за улова, за морето, за легендите – бяха въодушевени... Разказах им за Батареята, за къмпинга, за младите семейства, открили девствените заливи, за райския плаж между Мона Петра и Лаксата, за оживеното със сафрид море, за морските врани и за минокопа... за кръста, който носи надежда... за агресивната природа на най-хитрите и редки хищници.

Бай Ламбо, някогашният майстор на лодки, пристъпваше бавно от завоя на улицата... Поздравихме се отдалече и го поканихме при нас. Докато наближаваше, оглеждаше белите салкъми, опиянен от бистрата им сладост... Внезапно забелязал улова в коритото на чешмата под асмите, се захласна по красивите шарки на минокопа и сподели, че никога не беше виждал Шаблата да носи такава риба...

Барбата, доволен от сезона, говореше нещо разпалено. Беше затворил заведението и имаше цялото време на света да се весели... Карандаша, облечен като баро, с моряшка фланелка, с капитанска шапка, заслушан в приказките му, държеше китара и леко подрънкваше познати мелодии... Барбата се надигна, откъсна една чепка грозде, смигна лукаво настрани и го подкани да каже някоя лакърдия.

– Имам една история от рибарлъка – не чакаше да го молят Карандаша, пое дълбоко въздух и се замисли за миг, загледан в земята. – Беше октомври месец, средата, седемдесетте години... Не помня какво ме е отвело в Бургас, но на връщане се отбих в Несебър на пристанището, да купя каса сафрид от риболовните кораби. Прибирам се в Обзор, разфасовам рибата в торбички и ги редя във фризера. През същия ден при мен пристига Христо Бекчелията – прочут рибар, върнал се от рейс, и ме пита има ли риба, а аз си направих майтап, че съм бил на Емине и съм хванал пълна лонда едър сафрид, виж във фризера, му викам, рибата още не е замръзнала, над двайсет килограма хаймани...

Седнах при тях на масата и се замислих за тези хора, с които ми беше безкрайно приятно, с които, ако можех да върна времето, да остана все по-дълго... които толкова исках да задържа до себе си... да бъда част от техния малък, но истински свят, в който човешките отношения са непринудени... Слушаш, слушаш и се потапяш в откровения, забиваш ботуши, буташ с приятелите лодката и не искаш да повярваш, че безвъзвратно отшумяват песните на рибарските тайфи от Иракли... отказваш да повярваш, че пясъците на забравата ще погълнат някога и последните романтични острови като Обзор – такъв, какъвто го запомних от рибарите...

Направо си представях как Карандаша ръкомахаше, докато обяснява:

“Толкова много сафрид не е било! Аз поне не помня! Направо – къса, ти казвам! Абе, писна ми да дърпам – пуснеш – вадиш, пълни чепарета, жълт, мазен, не като гръцкия, гледай само какво става! Такова чудо на чудесата! – хили се доволно Карандаша, отваря вратата и от време на време поглежда на юг. – Емине е мястото! Хе, видиш ли и вятърът взе да стихва – вдига поглед към знамето на кметството, – циганско лято... пък рибарите я мислеха, че тая година ще е ялова... късно, ама даде.. Господ, Господ, той се смили...”

– Оня аванак повярва – продължи да нарежда Карандаша. – Слиза на лодкостоянката Бекчелията и пали другите рибари, че ври от сафрид на Емине. Идва на другата сутрин Панайот Вълчев, мой приятел, вкъщи и ме калесва да отиваме да хващаме сафрид на Емине. След малко приказки, товаря такъмите на фиата и газ към Иракли, да пуснем неговата лодка. Там минава Желю Митрофанов с една сюрия свини, казваме му, че отиваме на риба, натири свините към Лаксата и се впрегна с нас. Гледаме пред нос Емине риболовен кораб като тези в Несебър. И още три лодки. Приближаваме до кораба, рибарите чепаруват, има ли риба – нищо няма, отговарят. Отиваме при Гошо Гремала, и той казва няма риба. При Митко Фогата, при Иван Тангото – също. Оттам с бай Панайот слизаме на Козлука към брега, улавяме един карагьоз и един сафрид, към два часа му викам да се прибираме към лодкостоянката на селото.

– Бай Панайоте, кой те излъга, че има сафрид на Емине? – подозрително питам.

– Бекчелията – отвръща.

На мен ми стана смешно и тъжно, че се сетих за историята, за майтапа... че се бях хванал на въдицата си...

– Бах маама му – прихна Барбата, – ей, какво нещо... – хи, хии, хиии – разсмя се от сърце, – да се хванеш на собствената си лъжа... – и се обърна към мен:

– Това трябва да го напишеш... Ааах, аах, ах...

Неусетно кога Колю Иванов и Илия Манджуков се присъединиха към компанията...

– Понякога не е лошо – вдигна тържествено поглед към тях Карандаша – да се излъжем, момчета, че изобщо нещо има смисъл... Да се хванем на тая пуста лъжа и да я изживеем наново... А, Киряк, Ламбо? – потърси одобрението им. – Иначе – за какво теглим? Лъжовен свят...

– Лъжовен е сега, едно време не е било така, Карандаш... Ти поне знаеш. Откъде беше твоят род?

– От Малко Търново, Барба, баба ми и дядо ми – от Афтаня, идват в Обзор... Майка ми Дона, три сестри имаше и един брат. Баща ми, помните го, Тодор Йорданов, от Кайнарджа, добруджанец, се преселва в Бяла. Дават им една бежанска къща, шаронска... Жени се в Обзор, аз се раждам през четиресет и втора... Мен ме увлече рибарството тук... Е-е-ех, млади, млади години... Кога беше?

– Било ли е? – усъмни се Колю. – Всички май сме преселници на тоя свят...

– Един човек... – завъртя очи Барбата и се нае артистично да повтори любимия си лаф, – по-умен от теб, че даааже и от мен, ги е измислил тия работи...

– Лятото – любов, жени, свобода... – не им обърна внимание Карандаша. – Сетне – леферено, паламудено време... Рибарските колиби на Иракли... Тайфи, танци, вино, тревоги.

– И накрая разбираш – заключи Манджука, – че всичко е вятър работа...

– Изсвири една песен, Карандаш – прекъсна ги Барбата, – дай “Кате лимани” – го подкани. – Да се отвори душата ми! Да полети! Да се напълни с море... Киряк, грабвай и ти китарата!

И се изви песента, истинска като живота, като спомен за раздяла в късно есенно пристанище...

Случайните минувачи се спираха и заслушани се отнасяха в един отминал романтичен свят, който заплиташе в мрежите си топлина и копнежи. В очите на бай Ламбо вълните се надигнаха и започнаха да се изливат по бреговете...

Кой да предположи, че следващото лято вече Барбата нямаше да е между нас... че болестта така бързо ще го повали в лодката, която води отвъд, в небесните пристанища...

Посрещаш и изпращаш – идваш и си отиваш... И нищо не взимаш със себе си... Нищо не ти тежи... Само кръста си носиш. Явява ти се животворящият кръст – и побеждаваш, явява се на друг – и си победен...

Разказваше сладкодумно Карандаша и се гмуркаше в моя разказ – историите ни се кръстосваха, а на мен ми се струваше, че нагазва водите на Шабловия кой и изсипва от плетения си кош рибите обратно в морето... Сафридите се спускаха от повърхността и изтичаха покрай мен към останките на потъналия кораб пред Свети Никола...

Изплувах от тесния сън, който се извиваше стръмен навътре и отвеждаше в дълбините на душата ми... Гледах във водата и водата гледаше в мен, мълчанието ни правеше равни и смирени пред кораба на потъналите скални манастири... Ще отидем с приятеля ми до манастира, този кораб трябваше да отведе душите ни до тихо пристанище, да измолим спасение за училището, за учениците, за учителите...

Навярно всеки имаше свой манастир някъде, си мислех, свое море, свое място, в което открива отговорите на въпросите си... място, от което поема към Бога и към хората...