Въздух за живот

Въздух за живот

Всеки следобяд мъж, в пенсионна възраст, отиваше в парка почти по едно и също време. Сядаше на една и съща пейка, независимо дали е горещо или студено, вали или грее слънце. Прекарваше около час, понякога малко повече. Слушаше и се наслаждаваше на ритъма на плискащите се езерни вълни, на новостите, довеяни от местния вятър, на вечно тичащите за някъде катерички. Есенно време наблюдаваше листата как припкат по алеята, напомнящи му на първолачета, гонещи се в двора на училището. На пролет най-интересни му бяха новородените патета и гъсета.

Другото нещо, с което се развличаше, беше тичането на хората. Бяха от всякаква възраст. Гледаше ги, подсмихваше се и си мислеше: “Бе хора, освен две-три, никое друго животно не може да тича толкова дълги разстояния, както вие. Защо сами си причинявате проблеми?”

Току що беше свършил с вечерята и допиваше последните златни капки бира, когато звънна телефонът. Кой ли пък си беше спомнил за него толкова късно вечерта? Жена му, Аби, донесе слушалката и тихо прошепна:

– Ръсел МкМилън, кмета, те търси!

Джери взе слушалката и с бодър глас каза:

– Здравей, Ръс! Как си стари приятелю?

Да. Те наистина бяха много стари и близки приятели. Още от ученическите години. Първо се биеха се помежду си, а по-късно с другите момчета. Заедно започнаха да задяват момичетата, да пушат, а по-късно и да пият бира. Тайно разбира се. Е, наистина имаха различен произход, но двамата нямаха проблем с това. По-късно Ръсел завърши право в престижен университет. Първо стана адвокат, после съдия, а преди десет години и кмет. Джери пък продължи семейната традиция. Записа полицейската школа и стана криминален следовател. Дали заради генетичните данни, но той стана най-добрият следовател в града. А и фамилното му име беше Куиктинкъртън, наистина беше малко дългичко, но пък напълно отговаряше на неговата феноменална памет и изключителна наблюдателност, което много му помагаше в разследванията. Скоро след първия му криминален случай, без въобще да се натиска, го назначиха за главен следовател на града. Никак не му беше лесно, разбира се, но това, да разрешава криминални пъзели, беше неговата най-голяма любов и мечта.

– Драги ми Джери, имам голям проблем, и е видно, че без теб няма как да го реша. Моля те, ела утре сутрин в кметството. Към десет часа. Искам да говоря нещо с теб. Моля те, извини ме пред Аби, че се обаждам толкова късно. И до утре сутрин!

И преди още да изчака какво ще каже Джери, затвори телефона.

– Хммм. Много странно! Толкова да е зорлия? Какъв ще да е този проблем? – помисли той и реши да не си разваля вечерта и да изчака до сутринта. В края на краищата, щом не го извика за среща сега, веднага, значи може да спокойно да почака до утре.

Аби, съпругата му, шеташе не далеч от него и се правеше, че това обаждане никак не я интересува, Но си личеше, че цялата е в очакване да научи подробности. Поне нещичко. Две думи. Но знаеше, че с нея мъжът й никога не споделяше проблемите в работата си. E, все се надаваше някой път той да изплюе нещо. Така и сега. Та той вече почти две години е пенсионер и никой не го беше потърсил. За нищо! Е, срещаше се с Ръсел и други приятели. Гледаха мачове, пиеха бира, играеха голф и, разбира се, си разказваха мъжки истории. Но за работа, за съвет, не! И това я радваше. Мозъкът му вече имаше нужда да се щади от напрежение.

На сутринта, без да си дава много зор, закуси, изпи си кафето заедно с Аби и излизайки й каза къде отива и защо. Точен, както винаги, две минути преди десет часа беше пред кметския кабинет. Секретарката много му се зарадва и го дари го с най-чаровната си усмивка. Вдигна телефонната слушалка:

– Господин кмете, господин Куиктинкъртън е тук. – Замълча за да чуе какво й казва кметът. – Добре. Две кафета и понички. – После се обърна към Джери и попита – Все още с една не пълна лъжичка захар и три капки мляко, нали? – и мило му се усмихна. Той също се усмихна и кимна с глава.

– Още помниш навиците ми. Благодаря ти! – отвърна й той.

След минута вратата на кабинета се отвори и Ръсел, го покани в покоите си. Показа му с ръка да седне на дивана, където се тръшна и той. Помълча малко, въртейки химикалка с пръстите си, стар, отколешен навик, вдигна глава и тогава Джери забеляза тъмните сенки около очите му.

“Преумора и недоспиване? Явно проблемът е много, ама наистина много сериозен! А и май скоро не е ял”. Сети се за поръчаните понички, които на Ръс не са любимата закуска. Тогава Джери включи най-силното си, за такива случаи оръжие, изчакването. Когато човек има проблем и нужда да го сподели, остави го да обмисли, без да го насилстваш, да реши кога, как и какво да ти каже.

Помълчаха докато секретарката им донесе закуската. Отпиха по глътка от топлата ухаеща на току-що смляни зърна кафе и Ръс започна:

– Джери, от няколко седмици в града се появи някаква мистерия. Знам, че ти не гледаш реклами и новини по телевизията. За това не си и чул за това. Умират хора! Предимно млади! Ето, само вчера имаме два нови случая! – гласът му, макар да се напрягаше да го контролира, започна да трепери. – И никой не може да разбере от какво! Каква е причината! Защо! В паркове. По улици. В спортни зали! Навсякъде! Падат като отсечени дървета, задъхвайки се и след минути... Съдебните лекари проверяват всичко. Не са дрогирани! Не са пияни! Нямат каквито и да сериозно заболяване! И така, както си спортуват – пропуснах, това е единствено общо нещо между тях – падат! Младите ти наследници се въртят като патета в кълчища и нищо не могат да измислят вече три седмици! Моля те помогни! Не само на мен! Хора си отиват без да знаем защо и от какво!

Джери кимна с глава в знак на съгласие. Той вече беше заинтригуван. В главата си въртеше разни идеи, но както винаги, не бързаше да ги сподели.

– Ръсти, ще се опитам да ти помогна. Да, странна мистерия! Но всяка си има причина и разрешение. От теб ще искам само да ми дадеш пълен достъп до информацията, всичката! И вещите на починалите. И не забравяй моето правило – не ми давай зор!

Макар да беше закусвал, изяде още една поничка, доизпи кафето си и след още няколко общи приказки, напусна кабинета. Благодари за хубавото кафе на секретарката и се сбогува.

Веднага отиде в главния полицейски участък. Явно кметът вече се беше обадил, защото неговият приемник го чакаше на входната врата. Качиха се в бившия му кабинет на втория етаж. Първо поиска пепелник, защото когато работеше пушеше много. Запали цигара и поиска да му дадат рапортите от моргата. Няма и пет минути и около четирийсет папки вече стояха пред него. Вече притъмняваше когато затвори последното досие.

– Дааа! Странно! – помисли си той. – Здрави, прави хора – мъже, жени, млади, и не толкова, бяха напуснали земния си път. Хей така, както си спортуват! И то само спортуващи! Тичащи! Ноо, нямаше нито един колоездач, например! Вдигащ тежести! Плуващ! Защо? Ето, това е първото общо нещо между тях. Само спортуващи, тоест тичащи – по алеите в парковете и улиците, на пътеки, в спортните салони! Но разбира се, това е почти нищооо! Да! Сега да търсим да открием и други общи неща.

Повика дежурния офицер и го помоли да му даде списъка с дрехите и вещите които е имал всеки един от починалите. Запали нова цигара. Облегна се назад във фотьойла, затвори очи, поемайки смрадливия цигарен дим и се замисли. През съзнанието си прехвърли много лица на видените от него тичащи в парка хора. Опитваше да си припомни лица, по някакъв начин да проникне в главите им. Да усети техните проблеми, мисли, опит. Отхвърлил беше вече петнадесетина идеи. Не се получаваше. А усещаше, че е много близо до причината. Нещо дребно, ама много дребно. Но какво?

След десетина минути списъците вече лежаха пред него. Не му трябваше много време да ги прегледа. Написаното не беше много. Най-лошото е, че всички бяха деветдесет и девет процента еднакви. Наистина! Та какво и колко неща може да носи един тичащ човек!

Подреди много внимателно папките, а списъците сложи под мишница и стана да си ходи. Рапортите от моргата вече не му бяха нужни. Напълно здрави хора! Значи, ще трябва да рови в списъците. Беше напълно сигурен, че там има още за сравняване. Нещо общо.

Прибра се в къщи. Целуна Аби и отиде в банята. Тя го погледна все още с онази отколешна надежда да й каже нещо за случая, но разбра, че е безсмислено. След като излезе от банята, първо пусна телевизора и си сипа уиски. Пусна две зарчета лед, не го обичаше много разредено и се отпусна в дивана. Просто имаше нужда за малко мозъкът му да се отпусне, да се откъсне от проблема. Обикновено тогава решението идваше в съзнанието.

По телевизията вървеше любимия му сериал – “Монк”. За един пенсиониран по болест полицай – криминалист, когото викаха понякога да им помага в по-заплетени случаи. Маниак на темата за подредба и чистота, често изпадащ в комични ситуации, но същевременно много добър, не, гениален криминалист. Е и за това Джери много обичаше да го гледа.

Изпразни чашата и стана да си сипе второ. В този момент започнаха и рекламите. По дяволите! Не спря звука. Рекламите – още едно средство да те манипулират! “Тази есен ще бъде модерен цвят на...”??? или пък “Най-доброто лекарство за главобол е...” някакво име, което никога не можеш да запомниш и явно измислено от болен мозък. “Като гледаш телевизия и по-специално рекламите, добиваш чувството, че живееш в страната с най-много болни и всяка секунда умират с дузини! Фууу!” – помисли той и изключи съзнанието си.

Седна си на мястото. Аби му разказваше нещо и той кимаше разбиращо, без да е чул и една нейна дума. Мислите му се ровеха из списъците на вещите. Значи първо – всички имаха спортен екип от краката до главата – еднакъв. Е не като модел, размер, марка, уф, коя от коя по-модерна! Сноби! Второ – някои бяха без чорапи! Защо? Трето – почти всички с ленти или шапки на главите си. Четвърто – малки портмонета с дребни пари и лични карти. Друго какво? А, да. Всички имаха телефони. Телефони! Телефоните? И всички имаха новата програма, казваща се – “Вдишай – издишай”! Днешните млади хора вече бяха толкова заети, или по-точно разглезени, че мислеха само за пари, секс, алкохол и наркотици, че някой друг се налагаше да им казва кога да вдишват и кога да издишват! Ужас! Пак си спомни спортуващите в парка. Дааа, всички бяха и със слушалки в ушите си! Не! НЕ ВСИЧКИ НОСЕХА СЛУШАЛКИ! И си спомни, че докато си сипваше второто уиски, по рекламите представяха някакъв нов вид слушалки, безкабелни.

На следващата сутрин много рано отиде в моргата. Срещна се със главния съдебен лекар и го помоли за услуга. След това отиде в кметството. Като го видя, Ръс подскочи. Той не беше мигнал цяла нощ. Но и не беше очаквал Джери толкова скоро! И ето го, той вече беше тук. Научи каква е най –вероятно причината за трагедията, нервно пиеха от прясно приготвеното от секретарката кафе и чакаха да звънне телефонът. След разговора със съдебния лекар, Ръс се обади в ТВ каналите.

Тази вечер, за първи път от много години, Джери седеше пред телевизора, с чашката си в ръка и очакваше рекламите, че дори и новините. Докато чакаше, разказа на Аби какво се беше случило. А тя, горката, се чудеше как да му угоди. И ето го това, което той искаше да чуе:

– И преди да излезете да тичате, бъдете сигурни, телефоните и слушалките ви са напълно заредени!!!