За Теменуга Захариева и огледалните отрязъци на вътрешната ни същност

За Теменуга Захариева и огледалните отрязъци на вътрешната ни същност

В един момент човек “се оглежда в различни душевни огледала – на временно помръкване на надеждата, преодоляването на понякога непоносимата болка, помирение с предателството и търсене на път към разбирането за дадено поведение, което ни е наранило, зараждането на нови пориви, искрящата радост от дългоочаквано щастие...”, казва нашата гостенка, Теменуга Захариева – автор на книгата “Полети и пристани. Ято спомени”, която излезе преди броени дни. Книга емоционална и мъдра. Книга-учебник за онази вътрешна сила, която ни държи изправени пред силните ветрове, които ни застигат по пътя или духат срещу нас.

И в един момент разбираш, че има и хора, които никога не предават, но за съжаление, до това заключение стигаш, преминавайки през много предателства.

В един момент разбираш, че много житейски формули и афоризми, които ни заливат отвсякъде с мъдрости, са просто набор от красиви, но празни думи. Важни са само онези прозрения, до които сам си стигнал, преминавайки през море от горчилка и блато от хорска подлост.

В един момент разбираш, че добротата, нежността, ласката и грижата са проявления на вътрешна сила, а не на слабост.

В един момент осъзнаваш, че пътят към душевната чистота е труден, осеян с много мръсни и коварни капани, които трябва да преодолееш. На много висока цена.

В един момент осъзнаваш, че съдбата ти е в твоите ръце и че с решенията и действията, които правиш, избираш тази съдба.

Роза Максимова

-------------------

Теменуга Захариева: Всичко е преодолимо, ако вътрешният баланс е налице
(Интервю на Роза Максимова, в. “Компас”)

– Теменуга, разкажи как реши да издадеш книга със спомени – “Полети и пристани” не е просто безстрастна фиксация на някакви събития в миналото. Твоята книга е и изповед, и оправдание, и равносметка, и размисли за личността, за ценностите, за истинските неща, които не се купуват с пари. Текстът е колкото документален, толкова и художествен. И философски. Тук става въпрос за форма на високо, поетично осмисляне на реалността от една творческа личност, и в същото време правдиво, точно и изразително възпроизвеждане на собственото ти възприятие за света. За такава откровеност се изисква много смелост и дързост.

– Роза, благодаря ти за многопластовата оценка! Познавам параметрите на богатата ти и непрестанно търсеща натура и усета ти към нещата от живота – такъв, какъвто сме “осъдени” да го живеем, и такъв, какъвто бихме искали да бъде, отразен в творческите ни търсения. Затова не се учудвам на дълбинния поглед върху моите непретенциозни текстове, които обаче са оптимално искрено представени – без остатък, докрай разкриващи дверите към различни “тайни стаи” в моя живот... Да, книгата ми е една дълго носена и щателно укривана от “очите на света” изповед – като духовен плод, който зрее и е получил онази завършена емоционална цялостност, която му позволява да бъде нежно отронен от нашата вътрешна същност – в точния момент, с премерена тежест и богатство на вкус и аромати... И достигнах до решението да разкрия тези мои преживени моменти – каквито всеки човек носи в богатите рафтове на спомените си. Но не от тщеславие, а от необходимостта да изразя себе си чрез емоцията, вплетена в полифоничната цялост на един текст. И по някакъв начин, правейки дисекция на собствените си страхове, непреодолени травми, осъзнати (или не толкова) житейски поуки, научени или не уроци, разминаване с надежди и дръзкото зараждане на нови – да съумея да се докосна до споменната съкровищница на други хора, да съживя техни сходни преживявания, да ги накарам да надникнат по-навътре в същината на собствените си непризнати пропадания и да ги подтикна – ненатрапчиво, към осъзнаване на собствените им силни страни. Не сме сами в страховете си. Не сме единствени в провалите си. Не сме имунизирани срещу разочарования. Не сме защитени от подлост. Не сме капсуловани в очакванията си. Не сме сами в безумните си опасения, че ще бъдем изоставени и няма да има никой в пространството, където протягаме ръка да досегнем топлина и да я приютим, като съживителна сила... Но не сме сами и в осъзнаването, че душите на човешките същества са взаимосвързани чрез невидимите нишки на обичта. Може би чувствам неизчерпаеми запаси от тази всечовешка обич. И съм имала нужда да я споделя. Всеки канонизира това чисто и кристализирало най-висшите стремления на човешката ни природа чувство. И я насочва към другите по начина, по който най-добре умее. Аз избрах да го направя чрез словото.
Да, много точно си усетила вътрешния ми подтик да осмисля – по свой, може би леко странен, начин, случващото се, без да прекрачвам границите на реалността и насочвайки се в твърде идеализирани и метафизични пространства. Дано съм успяла да запазя баланса и текстовете ми да не звучат отнесено и неразбираемо. Да си призная – не ми беше лесно да се придържам към по-разбираема форма и изказ. Както съм споделила в книгата си – по-лесно ми е да пиша сложно и абстрактно, отколкото простичко и ясно... Но съм се постарала да избегна излишното усложнение. Дано съм успяла. И дано това е осезаемо за читателите.

– Спомените в книгата ти са събирани от твои записки, дневници, блог. От тях научаваме, че в живота си си имала доста трудни моменти. А твоята душа е много крехка и лесно ранима. Кое ти е давало сили да устоиш на изпитанията, които ти е поднесъл животът, и да се пребориш с тях?

– Да, калейдоскопът от моите спомени се оглежда в различни душевни огледала – на временно помръкване на надеждата, преодоляването на понякога непоносимата болка, помирение с предателството и търсене на път към разбирането за дадено поведение, което ни е наранило, зараждането на нови пориви, искрящата радост от дългоочаквано щастие... Тези огледални отрязъци от вътрешната ни същност, които са поемали стрелите на най-неочакваните ни емоционални срутвания, или възторжено са отразявали най-искрящата ни радост, са най-точният барометър за целия душевен кипеж, който клокочи вътре в нас и устремно търси пътища да се себеизрази... Без да е било самоцел, може би трудните моменти, през които съм преминала и преодоляла, са по-голямата част от споделените в книгата. Може би моят житейски път е бил не толкова благосклонен, а може би точно такъв е бил – предоставяйки ми възможността да преодолея определени житейски “цитадели”, за да достигна до нивото на осъзнаване, когато не ми остава нищо друго, освен да благодаря на болката – като на най-мъдрия житейски учител... А какво ми е давало сила да устоя на изпитанията, които понякога наистина са ме карали да се задъхвам – от тежестта на привидната непреодолимост. Да, само привидна е била. Всичко е преодолимо, ако вътрешният баланс между нереалистични очаквания и хладния сблъсък с реалностите е налице. Казано накратко – научих се да бъда скептично-оптимистична, т.е. без утопии и излишна приповдигнатост. И неочакваща. Очакванията често ни изиграват най-подлото “житейско танго”, но в обратен ред, в което крачките назад са повече... И, разбира се, вярата, че по-доброто няма как да не е напред, че с “камъните” по пътя увеличаваме градуса на волята си и измеренията на вярата си...

– При събирането на спомените ти в “ято”, отново преживявайки всички моменти, които са много силни за теб, от дистанцията на времето сега, съжаляваш ли, че тогава не си направила нещо така, както би било по-добре? Съжаляваш ли за някой свой избор? Какво би повторила?

– “Ятото” от спомени, събрани – на пръв поглед разхвърляно, в тъканта на текстовете ми, всъщност придобиха завършеност, именно като емоционална спойка, подреждане на значимите събития и хора в живота ми. Но не хронологично, а в многопластовия мисловно-чувствителен тръст на същността ми, отразяваща реалността, както и самото битие, огледано в моето вътрешно Аз... От дистанцията на това времево разделение и странното усещане да съм понякога едновременно “тук и сега”, а друг път – “там и отвъд спомените”, бих могла да кажа, че не съжалявам дори за една наносекунда от случилото се в живота ми – с всички понякога твърде болезнени конфигурации и разтърсващи обрати. Всичко в живота ми е имало своя смисъл. Дори да съм била изумена от определени трудно преглъщани факти или очебийна (за тогавашните времена...) несправедливост. Дори да съм роптала. Дори да съм се задъхвала от невъзможността да сътворя нещо по-смислено и градивно за определения момент. Всяко едно пропадане ме е научило да се възраждам – отново, и отново, и пак, и още... Този себесъхраняващ и себесътворяващ се спасителен механизъм постепенно се превърна в неделима част от същността ми. Няма друга посока. Обратното е равнозначно на самоунищожение... Земният ни път е толкова ефимерен, че нямаме право да си позволим самопредателство и саморазпад.
А относно изборите – да, разбира се, сътворявала съм “гениални” погрешни ходове, вървяла съм по безумни неутъпкани пътеки, очаквайки, че ще достигна до Обетованата земя на нереализируемите очаквания. Правила съм своите грешки на младостта. След това си позволих да правя доста по-неоправданите грешки на зрялата възраст. Помирих се с грешните си стъпки. И въпреки тях – мисля, че вървя все по-уверено в избраната посока, като все по-рядко надничам към измамни странични пътеки, водещи към “омагьосаната гора” на погубените надежди...
Какво бих искала да изживея отново?... Неповторимото си, обичано, защитено, красиво, свободно, уютно, щуро, замечтано детство. Първата си любов – най-чистото чувство, което е преминавало през съществото ми. Бих я оставила там, назад във времето, неосквернена. Бих повторила усещането при изживените искрящи моменти на щастие, безпрекословно и неподражаемо – раждането на единственото ми дете, дъщеря ми, която вече е абитуриентка, нейните първи думи, стъпки – и в пряк, и в преносен смисъл, по житейските друми... Бих се върнала назад във времето и не бих напускала най-обичаната си работа като журналист в същия този обичан от мен вестник “Компас”, макар че и другите мои професионални превъплъщения са ми носили достатъчно удовлетворение и усещане за смисъл. Бих повторила моментите, когато съм се чувствала жива – чрез обичта си – към дете, мъж, кауза, работа, духовно стремление...

– За поетите всяко стихотворение е катарзис. След такава ретроспекция на живота си, режеща чувствата си “до кокал”, успя ли да постигнеш своя катарзис? Какъв урок научи?

– Да, успях да постигна това несравнимо с нищо друго усещане за вътрешно облекчение и пречистване. Толкова дълго носех неизказани преживелици, развързах мисловни възли и пак ги затягах, понякога до непоносимост. Разнищвах кълбото на емоциите и пак го заплитах – в толкова неразгадаема плетеница, че понякога просто не виждах изход към успокоение и вътрешен покой... В един момент просто усетих непреодолим вътрешен подтик да се гмурна в най-дълбокото на страховете си, в езерото на неизказаното и непризнатото дори пред самата мен, да поема предизвикателството да преживея всичко наново – с не по-слаба интензивност от първоначалния “дубъл”, да ескалирам вътрешно – заради новия поглед върху отдавна изтласкани в подсъзнанието или смътното очертание на съзнанието факти. И да си позволя да приема целия хаос вътре в себе си, придавайки му нов смисъл. След което той – по магичен начин, започна да се самоорганизира в стройна, уж хаотична, система, която преподреди всяка емоция, мисъл, случване, пропуск, надежда в една нова “матрица” – преживяна тогава, но осмислена и емоционално обагрена, по качествено нов начин, сега...
А научените уроци са много... Незаменими, защото съм платила с монолитни късове болка, отломки надежда, изкривена в разочарование гримаса на загубена нелепо обич, нереализирани очаквания и опустошени блянове. Най-значимите уроци предстоят, обаче. Защото бъдещето крие най-стремителните изненади. Нащрек съм. За всеки случай...

– Твоята дъщеря Диана е почти неотлъчно до теб. Тя е била свидетел на всички твои терзания, успехи и радости. Тя е и първият читател (и критик навярно) на новата ти книга. Със сигурност е научила и много неща от теб. Давала ли ти е съвети – понякога децата са много по-мъдри и по-силни от родителите си.

– Да, ти ме познаваш от почти 12 години. Тогава дъщеря ми беше първокласничка – с широко отворени към все още неопознатия свят сетива, любопитна. Тя е била неотлъчно с мен през всеки етап, всяка емоционална брънка, всяко пропадане, всяко измъкване от клопката на временното отчаяние, всяка изстрадана житейска стъпка, всяко болезнено отдалечаване една от друга и обратното драматично привличане – към извечната цялост на незаменимия тандем – майка и дъщеря. Каквито и предизвикателства да е подготвил шегаджията Живот, няма как да превърне в пародия най-чистата и безусловна обич.
Да, така се случи, че моят първи читател на новите текстове за книгата (освен редактираните стари, от блога ми в интернет), които буквално за две седмици излязоха изпод пръстите ми на клавиатурата, бе дъщеря ми. Разбира се, тя беше по-скоро подкрепяща, отколкото критикуваща, позволи си да изкаже само мнение чисто фактологически. Дали е научила много неща от мен, тя би трябвало да каже. А и времето ще покаже най-добре. Бих могла да кажа, че самата тя често е била мой незаменим съветник – дори само чрез неподправената си реакция, подхвърлена идея или обратна връзка на моето поведение. Да, права си, че понякога децата носят неподозирана мъдрост, сякаш черпена от необятния врящ “котел” от всички човешки емоции, преживявания, опитност... И определено дъщеря ми е по-силна от мен. Радвам се за което.

– На какво искаш да научиш дъщеря си?

– Може би на няколко важни неща – важни според мен, а според нея може би съществените са други... Да е автентична, да не прави компромиси, които ще я карат да се чувства некомфортно и в конфликт със самата себе си, да не предава и продава мечтите си, да не загърбва таланта си, да живее, без да е необходимо да загърбва достойнство и принципи. Но когато се налага, да прави нужната отстъпка, защото в този “озъбен” свят, за да оцелеем и да се съхраним, твърде често ни се налага да сме достатъчно гъвкави – не предавайки себе си, а просто разбирайки ситуацията, реалните възможности, необходимите ни перспективи. Това не е конформизъм, а емоционална интелигентност.

– Пребродила си почти целия свят – от подредения и спокоен Торонто до многоцветния, потънал в бляскав разкош Дубай, но по средата е твоят Бургас – твое духовно лоно, твоя болка и надежда, радостен трепет, съдба. Би ли заменила града си за някой друг? При какви обстоятелства? Как си обясняваш тази любов и привързаност към твоя град? Коя е котвата, която те задържа тук?

– Да... В книгата си – не точно като пътепис, а като преживени и емоционално представени моменти от живота си, съм разказала за моите пътувания и срещи с други култури и хора. Няма да преразказвам тук събития и факти. Остава емоцията –преживяна, преосмислена и споделена. А Бургас несъмнено е моят най-обичан, изстрадан, доказал незаменимостта си пристан, който е приютявал всяка моя стаена болка, всяко вътрешно вълнение, всяка емоционална буря, всеки нов изгрев, всеки тих залез, всяка преглътната сълза – всички изстрадани и нежно пресътворени щрихи на една съдбовна зависимост – принадлежа на моя незаменим град. Много мои познати ме наричан ревностна местна шовинистка. Не се срамувам от това, нито оспорвам този факт. Необяснима е тази моя привързаност, не знам коя е магичната котва, която ме привързва с нежните, но безумно силни и неоспорими “въжета” към това сакрално за мене място. Може би защото просто не мога да дишам – образно казано, а може би и буквално, далеч от морето. То е не само моят незаменим съветник и изповедник, но и ми дава отговори – чакани, търсени, ненамерени другаде...

– Направѝ подарък на читателите на в. “Компас” – откъс от книгата, например.

– С удоволствие!

(Интервюто е публикувано във в. “Компас”)

-------------------

Из книгата “Полети и пристани. Ято спомени”

“Най-много ме впечатлиха малките чаровни животинчета сурикати, като в мъдрата приказка – за деца и... пораснали деца – “Цар Лъв”. Мисля, че там един от главните герои от сурикатски произход се казваше Тимон, дребен калпазан, преливащ от идеи и хитрини. Малките чаровни създания идваха до нас, изправени на задни лапички и държейки предните пред гърдите, любопитно надничаха и оглеждаха – истински зоопаркови клюкари. После отиваха да ровят дупки в пясъка и се закопаваха, правейки смешни движения, като врабчета, “къпещи се” в праха. Явно така се спасяваха от жегата. Изключителни симпатяги! Дълго наблюдавахме и жирафите, особено водопоя им – милите, какви гимнастически движения им бяха необходими, за да достигнат с дългите си шии до водата. Видяхме и пустинна лисица – доста странно животинче, с огромни уши, като пеленгатори, свързващи го с космичните пространства. Лисичката лежеше, свита на кълбо, видимо отчаяна, може би защото беше самотна и не е имала своя опитомител, като в “Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери ...

Излишно е да споменавам, че дори и в зоопарка беше забранено “непристойно” облекло – никакви потници, бюстиета, къси поли, всички трябва да са консервативно облечени. Това не бе така строго изразено в Дубай – по улиците и моловете забелязах, че всеки ходи, както желае. Разбира се, без арабските жени, които неизменно наблюдавах с черни дълги абаи и щателно (или не толкова...) забулени. Е, ако е имало други местни дами, позволили си да не са със задължителното облекло (чух, че има и такива смели “амазонки”), те просто са били “потънали” сред тълпата чужденци и по този начин са останали ненатрапчиво незабелязани. Видях жени, по-предизвикателно облечени от нашите, бургаски, или каквито и да е други, по българските улици! Интересна гледка бе красива дама по прилепнала къса рокля и предизвикателни ботушки на дупки – може би на цена от няколко средни български заплати, с двама достолепни местни красавци, в бели традиционни одежди. Жените в черно, мъжете – в бяло. Доста разсъждавах, каква ли символика всъщност е вложена в това цветово разделение. Предполагах, че в жегите навън, ако жената е в дълги черни дрехи, които привличат слънчевите лъчи, просто ще си стои повечето вкъщи, типично за техните източни традиции. Но може би това бе само моя, съвсем неуместна, догадка.

Интересно, не видях мъж с две или повече жени, но жена – с двама и повече мъже, да. Нравите и стандартите ли се промениха, светът ли полудя, или моето пребиваване в Дубай бе твърде кратко, за да вникна по-дълбоко в тънкостите на взаимоотношенията, не знам... А иначе, жените, уж забулени, уж прилежни, а все повече се налага модата на абаите със специални шевици, рязана бродерия, мъниста, дори цветни елементи. Платовете стават все по-прозрачни, а под черната задължителна дреха, при по-кръшна походка, се виждат под покривалото – последна мода линия на известни марки, гарнирани със скъпи аксесоари и обувки. Цялото разточителство – съчетано с фрапантен грим.

Факт е, че всяко трето помещение на улицата, в зоните за търговия и заведения, е... салон за красота. Там, разбира се, работят рускини, полякини, българки, сръбкини, мароканки, тунизийки, египтянки, филипинки и какви ли не. А местните кокони редовно се отдават на разкрасителни процедури. Изобщо не е рядкост да се видят из моловете последните тенденции и в пластичната хирургия, понякога съвсем нескопосано сътворена. А най-големият хит е да се правят подплънки на... задни части. В България се стремим да отслабваме, спортуваме и т.н. (с изключение на мене, аз съм антиспортистка), а в Емирствата – красивата жена означава сластно оформена, дори с помощта на специални силиконови попълнения.

Каква знакова синхронизация – жените по цял свят са с еднакви желания и “алчност” към придобиване на скъпи неща и рафиниран външен вид, независимо от вероизповедание и местни традиции. Между другото, не може да се отрече, че има доста красиви арабки. Макар и забулени, осанката и гордият им поглед показват една култура, която подценяваме до известна степен. Много от младите жени завършват престижни американски и английски университети. Не са рядкост дами, ръководещи свой преуспяващ бизнес. Бащите и дядовците им са били търговци или бедуини в пустинята допреди няколко десетилетия, разчитайки на финиковите палми, камилите и лова на бисери (злите езици споменават и пиратството) – като основен поминък, сега получават в изобилие всички благини на света, и отгоре дори.

Може би трудно се понася такава историческа и икономическа динамика. Не им завиждам. И все си мисля, че прекаленото разточителство може би крие някакъв вид комплекси. Но, като цяло, са изградили едно уникално общество. Всичко, гледано отстрани и безпристрастно, си е на мястото, може би съвсем справедливо стоящo точно там... А може би не. Зависи от гледната точка.”

Теменуга Захариева, “Полети и пристани. Ято спомени”, Бургас, 2015

-------------------