Човекът
Човекът, който всяка сутрин, когато слънчицето грейне,
и младите жени излизат навън с найлонови торбички
да хвърлят нощния боклук... ей тук...в кварталния контейнер –
Човекът, именно Човекът... е по-щастлив сега от всички.
Спокоен е... След колко битки успял е да го извоюва.
Все още силни са ръцете, когато свиват се в юмруци.
Себеподобните го мразят... И кучетата негодуват.
Не смеят да припарят даже и циганите със каруци.
Матракът му, на който нощем спи във тунела под канала...
И одеалото, с което грижливо, дълго се завива...
Палтото... Шапката, която била е преди време бяла...
И петгодишните обувки, които още си ги бива...
Той има всичко... Няма име... Не знае никой от къде е.
Едно портретче във ръцете понякога до болка мачка.
Човекът днес във пещерата на прадедите си живее.
И носи във чувал закърпен поредната си ловна плячка.
Той е безсмъртен... Той е вечен... Върти се шеметно земята.
Денят започва... Със джакузи... С кафе след снощното уиски.
Човекът... Страшният човек... С когото плашим днес децата...
Закусва тази сутрин весел и сит със нашите огризки.
-------------
Публ. в “Поети, влюбени в морето”, Антология поезия, Бургас, 2010.
-------------