Момина църква през вековете

Има една планина, малка, но горда и непреклонна. Столетия наред, в зимните вечери, е разгръщала майчински топла пазва, за да подслони страшни хайдути и вехти войводи. Една планина, която всяко лято раздипля дъбови клони, за да има сянка за морни косачи и жътвари, за вакли овчари. Утолявала им жаждата с глътка изворна вода – напоена с аромата на узряло жито и омайно биле.

Това е нашата Странджа планина!

Има едно село, скътано на завет в полите на тази планина. Къщите му отдалеч се белеят, а песните му още по-надалеч се чуват. Село чуено и прочуено не само с пенливата си алжирка – горчиво-сладка малага, но и с вечните си и непреходни изворни песни и най-вече с гостоприемните си хора, които умеят да се трудят, и в делник, и в празник да се веселят.

Това е нашето родно село, с красивото име – Момина църква.

Авторът