Измеренията на битовото и битийното в разказите “Пред хотел “България” и “Лицата от последните дни”

Човекът, като дуалистично същество, обединяващо в себе си дух и материя, в хода на относително краткото си съществуване непрекъснато се стреми от една страна – да оцелее физически в битката с обстоятелствата сред материалния свят, а от друга страна – да надмогне тленното и с помощта на създаденото чрез духа си да прекрачи границите на времето. Още от древността обаче той е осъзнал, че колкото и да се опитва да се маргинализира от себеподобните си, сам не би могъл да реализира тази глобална задача. Затова Аристотел определя човека като “обществено животно”, а след хилядолетия индивидуален и социален опит днес е популярна максимата, че човекът е продукт на своето време – т.е. битовото е обвързано както с идеологемите на социума в конкретното историческо време, така и с достиженията на научно-техническия прогрес и нравствено-психологическите промени, настъпили под тяхно влияние. Някои “поражения” от битовото върху битийното обаче имат твърде траен ефект и колкото и да се опитваме “да избягаме” от тях, сянката им непременно ще ни настигне и ще ни напомни, че това “бягство” е невъзможно. Тази истина за живота както на отделния индивид, така и на човешката общност, с много тънко чувство за хумор, с горчива самоирония и точен щрих е представил писателят Георги Господинов в разказите си “Пред хотел “България” и “Лицата от последните дни”.

В края на книгата си “И всичко стана луна”, където са поместени и двата разказа, Г. Господинов споделя: “Разказът “Пред хотел “България” беше отговор на задача от Нотингамския театър и фестивал – да се напише монолог, свързан с конкретно посочена точка в града. И да се слуша на сходно място в друг град. Няколко месеца историята можеше да се чуе на английски език във фоайето на централния хотел в Нотингам”. Отбелязвам това уточнение, дадено от автора, тъй като то би могло до известна степен да се използва като ключ за тълкуването на някои аспекти от съдържанието на разказа – т.е. независимо от паратекста му, уточнението размива представата за границите на пространството и придава на изведените от отделните ситуации изводи общочовешки характер. В същото време изборът на топоса – хотел “България” – имплицитно вписва и друго внушение на заглавието: разказаното от героя, ако се абстрахираме от конкретиката на индивидуалните факти, би могло да се отнася и за всеки друг българин. Наслагването на двете значения превръща хотел “България” в своеобразна метафора – няма значение къде сме отседнали (в хотел “България”, в централния хотел на Нотингам или някъде другаде), всички ние сме временно тук, на тази земя. Тя е един вид “хотел”, в който посетителите идват от някъде и после заминават някъде. Така още на ниво паратекст е осъществена връзката между битовото и битийното. Тази връзка е допълнително акцентувана чрез един, на пръв поглед, непретенциозен израз, разделен на срички – “Не по-мръд-вам” – който е използван в началото и в края на творбата и чрез внушенията си създава кръгова композиция, в чиято рамка е вписана историята за живота на разказвача. Формата на разказа (макар че авторът в послеписа на книгата е уточнил, че става дума за монолог), бих казала, че допълнително е натоварена с особеностите на други два жанра – на дневника и на епистолара. Дневник, защото в него е вписана съкровената изповед на говорителя, разделена на отделни фрагменти, и епистолар, защото оставаме с впечатлението, че тази изповед е адресирана до нас, читателите – реципиенти. Сякаш творецът не толкова иска да ни разкаже, за да му олекне на душата, а по-скоро да ни предупреди от позицията на вече “прогледнал” кое е стойностното и кое незначителното в един човешки живот. И то не за да ни накара да зачеркнем незначителното, а да осъзнаем, че точно то в един момент ще открои онова, което остойностява всички мъчителни битки с битовото, т.е. не бихме достигнали до фазата на “проглеждането” без неговото присъствие в живота ни.

Разказът на героя разказвач обхващащ време от 53 години.Какви са точно спомените му до 7-годишна възраст – не ни е казано. Може би защото се счита, че до тогава се натрупва в подсъзнанието ни онази информация и се формират онези навици, които предопределят развитието на човека в зрялата му възраст. Отделните фрагменти като части от експресионистична мозайка постепенно изграждат общата картина, в която минало и настояще непрекъснато редуват своите знаци и етюди. Ретроспекциите за общественото битие са пестеливо поднесени, но за сметка на това го представят концентрирано, с подхвърлени “уж случайно” детайли, създаващи представа за живота на социума в миналото – “конспиративният език”, характерен за “средата на соца”, представата за доносничеството и страха от системата, наказваща присвоилите си правото на лично мнение и свобода на словото, вездесъщата сила на “Първия”, идентифициран почти с Бог чрез мотива за страха. Върху тази “канава” на живота в обществен план е “избродирана” историята за неизживяната до край любов на разказвача, като сблъсъкът между битовото и битийното откриваме в отделните й детайли.

Още първият израз, с който започва разказът, въвежда един символен образ – ухото. В древното християнство то символизира сексуалността (през него преминава семето на божието Слово до Мария за зачеването на Христос), а по-късно разширява значението си, олицетворявайки представата за връзката между Бога и човека. Непознаваемостта на Бога е компенсирана чрез Словото, което пренася божиите послания до човека с помощта на слуха. Затова отрязването на ухото би означавало да бъде прекъсната връзката между Бога и човека. Поставянето на образа на ухото в силната позиция на текста (неговото начало), както и обвързването му допълнително с представите за ножицата и бръснаря (носители на активното начало, което има способността да видоизменя пасивната материя, дори и инициацията на човека), създава усещане за някаква заплаха, надвиснала над героя разказвач. Затова неговото “Не по-мръд-вам” има съдбоносно значение – изпотените от напрежение ръце, хванали кафявия кожен стол, стиснатите от страх очи в очакване на действията на бръснаря са израз на защитна реакция в стремежа да бъде опазен не самият живот, а духовната същност на малкото момче, защото именно тя по-късно ще предопределя изходите от битките между битовото и битийното.

Постепенно водещо място в сюжета на това експресионистично повествование заема историята за несбъднатата мечта за лично щастие, белязана със знаците на миналото и необходимостта от “налагане на маски” в общественото пространство – влюбеният деветнайсетгодишен младеж и деветнайсетгодишната финландка Хелма Лаакунен от Хелзинки са принудени от наложените идеологеми да се придържат към травестиен тип поведение. Вместо истината за това какво са правили през нощта на 5 август 1968 година в служебната стая на четвъртия етаж на хотел “България”, в милицията младежът заявява, че са обсъждали “предизвикателствата пред прогресивната лява младеж в борбата с провокациите на империализма”. За младия българин Финландия е “от друг свят”, той може само да сънува, че някога ще доближи бреговете й. Такъв непостижим блян за него до сега е бил и хотел “България”, където са отсядали “всички артистки от немското кино”, “професионални революционери отпреди революцията”, самият Шаляпин е живял един месец в него, а през 1920 година там е починал репортерът от “Таймс” Джеймс Баучер. Колкото и да е невероятно, понякога в живота се случват и чудеса – благодарение на познанството на разказвача със сина на бръснаря, той има възможност да изживее нощта с първата жена в живота си именно в този хотел. В нощта на 5 август 1968 година там се ражда една любов, която осмисля цялото му битие. Така битово и битийно се сливат в едно – въпреки договорката, че през следващите 40 години всеки “ще отживее отреденото му време с друг човек” и чак тогава, когато са изпълнили дълга си към битовото, ще се срещнат отново пак там, в хотел “България”. Хронотопът , обвързан с живота на двамата влюбени, се превръща в символен знак на битийното, защото, както споделя разказвачът, “понякога, късно вечер, си спомнях за онази безкрайна нощ, която никога не се повтори”. Тя остава в съзнанието като някаква фикция, като измислена приказка, но без финал. Четиридесетте години очакване на новата среща напомнят 40-годишния поход на израелтяните, напуснали пределите на Египет в търсене на Обетованата земя. Безименният разказвач и финландката Хелма също осъществяват мъчителното си пътуване към своя Ханаан, но и на тях, родените в робството на идеологемите, не им е позволено да влязат в него. Интересното е, че Хелма си отива от този свят седем години преди уговорената среща. Символиката на числото подсказва, че за нея битката с битовото е приключила по-рано. Ударът върху разказвача от известието в донесеното писмо е толкова силен, че сякаш завърта хода на времето в обратна посока и той отново се чувства като 7-годишно момче, готово да се разплаче.Пред него пак застава бръснарят, който сега иска да отреже не ушите, а цялата му глава. Само миг, закован на място от някаква вътрешна сила и прословутото му “Не по-мръд-вам”е достатъчен, за да достигне до прозрението, че всъщност Хелма само е променила мястото на срещата. И ако тук, на земята, “хотелите нямат памет, защото перат чаршафите”, то там, отвъд, ще бъде изпрана душата му от наносите на идеологемите. Така битовото окончателно загубва битката с битийното, защото там, отвъд, “и смъртта може да мирише хубаво”.

За разлика от героя разказвач в “Пред хотел “България”, в чиято съдба е прокарана линията на надеждата за сбъдването на щастието между двамата влюбени в имагинерното пространство на смъртта, в разказа “Лицата от последните дни” битовото “убива” битийното и не оставя нито един лъч надежда за спасение в душите на различните представители на социалното дъно на обществото. И този разказ има фрагментарен характер с водеща Аз-повествователна форма на изказа, но е разделен на части, като всяка от тях назовава социалния литературен тип, когото представя.Така образите им се мултиплицират и се възприемат като представили на множеството. Заглавието – “През последните дни”– е пряко обвързано със съдържанието на експозиционната част, налагаща идеята за приближаването на Апокалипсиса. За това свидетелстват символните образи на тръбите и тръбачите, които, след изнизването на тези “последни дни”, ще дадат своя съдбовен знак. Усложненият паратекст с два фрагмента за мото – “Случиха ни се два живота. И нито един не доведохме до край” (надпис в подлез) и “Апокалипсисът не е непременно огън и жупел, конници, тръбящи ангели и глобален срив. Понякога краят на света е нещо много лично...” (Гуастин, Последни записки) – преобръща библейския модел за Апокалипсиса, за да ни покаже, че всъщност началото му не е някъде извън нас, а вътре в душите ни, където започва първият срив. Така битийното е въведено имплицитно, като се поставя акцент върху края му, без той да носи знаците на ново начало. Познатата ни представа от Откровението на Йоан Богослов в мозаечната картина на разказа не преминава в надежда за опрощение и осъществяване на неосъщественото в цялостния план на Бог за спасението на хората. В такъв аспект са изградени и седемте персонажа, представени в текста на творбата, като пак със символиката на числото седем се подсказва завършеност на метаморфозата в човешките души.

Първата изповед е най-широко разгърната. Образът на Акордеониста се слива с героя разказвач – “Стоя тук, свиря и гледам” – и до голяма степен изпълнява функцията на резоньор, чрез който се извеждат философските оценки за взаимовръзката и взаимооттласкването между битовото и битийното. Не е случайно, че той е човек на изкуството (музикант) – в неговата душевност в най-голяма степен е заложено божественото начало. Още Питагор и неговите последователи са възприемали музиката като хармония между числата и Космоса, според тях тя е средство за приобщаването на човека към космическия живот. Тази асоциация обаче е взривена отвътре, защото точно той, музикантът, извършва един от най-големите грехове. “Убивайки” и “погребвайки” своя акордеон, той сякаш убива Бога в душата си, но пък “възкресяването” му след това от майстора, който го зашива и връща “от оня свят”, както и обвързването на живота на героя с новия живот на акордеона, на който “скъсаното място стана най-здравото”, се възприема и като възкресяване на Бога в душата на музиканта. Така образът му придобива амбивалентен характер – той е грешник, натоварен със специална висша мисия да свири, да гледа и да слуша, а след сигнала на “тръбачите” ще отиде “там, където ще се разказва”, т.е. пред Бог. Мултиплицирането на образа му – “Ще ме видите на свечеряване из подлезите на света. С други неуспели пианисти като мен... румънци, българи, украинци...” – само по себе си е знак за приближаването на края на света. Той – героят разказвач – ще се превърне в “ухо” на “подлезите” на живота, за да се опита да възкреси прекъснатите връзки с битийното. Дали ще успее или ще претърпи неуспех в реализирането на тази задача писателят ни казва чрез следващите персонажи в разказа.

Оказва се обаче, че всеки от тях носи болезнените духовни рани от сблъсъка си с битовото. В “подлезите на живота” се зареждат образите на самотниците, изхвърлени от релсите на нормалното човешко битие. Тук е жената, лишена от правото на собствен дом, семейство и деца, търсеща фикционалното им присъствие край себе си чрез тълпата от пътници в метрото, където “мирише на хора, на къщи, на жени и деца, на телевизори и вестници, на вечеря”. Тук е и мъжът (напомнящ ни героя на Джани Родари), който денем продава надежда за щастие чрез лотарийни билети, а вечер се страхува, че ще умре, без другите да разберат за смъртта му, и плаща на една своя позната да му звъни по телефона всяка неделя в 7 часа вечерта. На бунището на живота е и онзи нещастник, който сякаш не съществува, защото никой не забелязва присъствието му. И жена му го определя “като сенките от пещерата на Платон”, а вечер “дясната половина на спалнята им изглежда празна”. Дошъл до извода, че “за да тръгне сълза в световното око”, трябва или да се самоубие, или да гръмне някого, или да вземе заложници, той решава да убие любовника на жена си. Парадоксалното е, че дори и тогава никой не свързва престъплението с него: “Приписаха го на някакъв снайперист.” Сякаш всеки опит на маргинализираните от света на щастливците в пространството на битовото е обречен на неуспех, който от своя страна ерозира духовното начало и ги превръща в живи мъртъвци. Отдавна е изхвърлен на бунището на живота и доведеният до шизофрения човечец, жертва на вечната студена война между Изтока и Запада, който е обсебен от страха, че всичко го наблюдава – през прозореца, през дупките на контакта, чрез лампата на тавана и солницата с много очи, чрез листата на дърветата.Дори жена му е “донасяла” за него още от времето, когато са били “гаджета”. Затова брака им определя като “мисия”. Но според него “най-голямата конспирация” е свързана с телевизора: “Мислим си, че ние го гледаме, а всъщност той ни гледа.” Параноикът е застрелял вече 9 телевизора, но още не е влязъл в новините. Може би защото, отвратен от безнравствеността на света, той ги “застрелва” тъкмо в момента, когато в новинарския блок започва поднасянето на доказателствата за тази безнравственост.

В системата от социални типове, населили “подлезите на живота”, по-особено място заема образът на Джагъра, при представянето на когото авторът нарушава общата Аз-повествователна форма и преминава към третолична. Той е и единственият, назован с име, макар че то е прозвище, взаимствано от популярния вокалист и текстописец на групата “Ролинг Стоунс” – Майкъл Филип “Мик” Джагър. Тъй като и в неговата душа “живее” музиката, може би и той, като героя разказвач, има специалната мисия да наблюдава – единият в “подлезите”, другият – на повърхността. Под ударите на битовото в душата му рухва превърнатият в опора идеал – на успял да върне кредита срещу майчиния дом, за да се срещне със своя кумир в Канада, той остава на улицата и загубва майка си. Срещата с Мик Джагър води и до друго разочарование: “Тоя вече само ме пунтира. Това копеле ми е откраднало живота, халал да му е... Обаче го стопанисва добре.” В последното изречение от реплика е заложен намекът за бизнесменската дейност на вокалиста и ролята на парите в живота му. Така и той е причислен към групата на “щастливците” в сферата на битовото и драстично е разграничен от “човешкото бунище”. Но ако в някакъв момент от живота си истинският Мик Джагър може да загуби парите си, то никой не би могъл да отнеме едно притежание на героя – да си остане “най-готиния сред клошарите”.

Финалът на разказа представя обобщаващия образ на “пясъчния човек”. Чрез него е изграден преобърнат модел на символиката на пясъка като утроба, в която, според психоаналитиците, търсим покой, удоволствие, сигурност. Образът на героя представя изповед на дете, лишено от родови корени, създавайки асоциацията, че децата вече се раждат такива, попили в себе си ерозията на душите на предците си. Забравено на 3-годишна възраст на пясъчника, то не знае кои са неговите родители и затова непрекъснато рисува фигурите им върху пясъчното платно: “Едните са с къса коса и са бащите, а другите – с дълга, са майки.” Лесно се рисуват, но и лесно се заравняват лицата им. Затова пясъчникът прилича на “гробище”. Маргинализирано драстично от другите деца, които си имат родители, момчето загубва най-естественото за едно дете: “Аз никога не се смея. Мога само да извивам устни нагоре. Оголвам зъбите си. Знам, че колкото повече зъби оголя, толкова по-широка е усмивката ми.” Тази озъбена “усмивка” се превръща в метафора на самия живот не само за малкия герой, но и за всички “жители” на неговите “подлези”. Тя носи внушението, че под ударите на битовото човекът постепенно ерозира отвътре и губи връзката си битийното, защото, както ни е предупредил авторът още във второто мото на разказа, “Понякога краят на света е нещо много лично...”

И двата разказа обглеждат живота на индивида и на социума във взаимно обуславящите се обществени пространства на близкото ни минало и на сегашността. В душата на читателя обаче остава горчивият вкус на истината, че “демократичното” време се е оказало по-жестоко от периода на “соца”, защото “странни неща започват да се случват напоследък, любовта да изстива, а солта да се обезсолява...” Егоизмът в завладял човека до такава степен, че той не вижда по-далеко от собствената си персона и собствения си интерес. И за двата разказа е характерна диалогичността – в тях имплицитно присъства някакъв събеседник, в който интуитивно припознаваме читателя. Авторът е убеден, че дори и онова, което е само загатнато, ще бъде уловено и разбрано, защото такова е всекидневието на всички, които в по-кратък или по-дълъг период са били обитатели на “подлезите на живота”. Явно е, че библейската максима “Любите друг друга” отдавна е загубила своя смисъл, а със загубата му започва да се губи и смисълът на съществуването. Така в глобалната битка между битовото и битийното, за съжаление, побеждава битовото.

-------------

Георги Господинов
Пред хотел “България”

“Не мърдай, че ще ти отрежа ухото”. И ножицата хляс-хляс-хляс покрай ухото ми. Не по-мръд-вам. Хванал съм се с все сила за кафявия кожен стол, ръцете ми са изпотени, стискам очи. Хляс-хляс-хляс. Ножицата е все по-близо.Всеки момент очаквам, хляс, ухото да отхвърчи и една топла струйка кръв да пропълзи към гърба ми.

На 7 съм, какво ще правя цял живот без ухо. А баща ми стои до бръснаря и нищо, приказва си с него. Мъжки приказки. С майка ми не говори такива неща. Сигурно затова ще ми отрежат ухото. Да не ги слушам и да не им издам приказките.

Знам за какво си говорят.

За ... жени си говорят. И защо няма тоалетна хартия и олио по магазините. И за съседа, дето всички знаят, че подслушва хората, и за жена му, която била градската... Тук не разбрах думата или те нещо я смутолевиха...

Кога беше това? Преди, преди ... преди 53 години. Ей там, в дъното беше ... салонът за подстригване и бръснене на хотел “България”. Баща ми и бръснаря отдавна ги няма, брадите им растат някъде на воля. И жените, за които си говореха, ги няма. Дълги години после гледах как при всяко подстригване остарявам върху бръснарския стол. Сред кичурите, които падаха на пода, първо се появиха отделни бели коси, после ставаха все повече. Към 40-тата ми година бялото вече имаше превес. Фризьорските салони са нашето Ватерло. Кичурите коса, все по-бели, все по-рехави, се търкалят на пода. Битката е загубена.

Някога обаче... Всяка първа неделя на месеца сме тук, в този салон. Столът е огромен, с кафява, поизтъркана тук-там кожа. Първо сяда баща ми, после, като идва моят ред, ми слагат една дъска напряко, да не потъна. И мъчението започва.

Можем да идваме тук само защото баща ми и бръснарят били някога заедно в казармата. Това си е за цял живот. Ако ще братя да се скарат, държавата да се срути, бил ли си с някой в казармата – край, завинаги е.

Всъщност бръснарят не беше лош човек. Ама това го знам сега. А тогава всеки път, като излизахме от бръснарницата в хотела, все едно възкръсвах. И по няколко пъти си пипах ушите да видя там ли са. Този бръснар бил голям майстор, казваха. Можел да ти клъцне ушите, без да разбереш. И като си размърдаш главата, чак тогава да ти паднат в скута.

Мразя да закъснявам. .. Винаги идвам по-рано за срещи. Отдавна не съм влизал тук, във фоайето на хотела. Старият мраморен под, кафе – сладкарницата (и тя, разбира се, “България”), ресторантът за сватби – също “България”. А на гърба, най-добрата концертна зала – също “България”. Да се знае къде си. Тези хотели са все в центъра, все луксозни. Във всеки случай по-луксозни от държавата, на която са кръстени.

Докато чаках да ми дойде редът, винаги след баща ми, можех да наблюдавам гостите на хотела, които влизаха и излизаха. Било е през 60-те. Идваха от друг свят, повечето говореха на непознати езици. Жените им бяха красиви, дааа, можех да го кажа с моя опит на седемгодишен. Луксозни жени, както казваха мъжете в бръснарницата. Най-старите още помнеха предишния хотел, който бил 50 крачки по-надолу по булеварда. Там били отсядали всички артистки от немското кино преди войната, навъртали се професионални руски революционери отпреди революцията да купуват оръжие, самият Шаляпин наел за месец апартамента с балкона и излизал надвечер да помаха на тълпата отдолу. Тук почти целогодишно живеел репортерът на “Таймс” Джеймс Баучер. Тук и умрял в стаята си през 1920 г. Много се умира по хотелите, но за това никой на говори.

А бръснарят веднъж разказа, бръснал самия... (и тук посочи с пръст към тавана), но все едно, всички разбраха кого. “Е, що тогава не му...”, обади се едно от старчетата и пак не довърши изречението, а само прекара пръст през гърлото си. Познавах този конспиративен език, беше си средата на соца. Но повече не видях старчето, дето се пошегува непредпазливо. Питах баща ми какво е станало с него, а той само събра пръсти пред лицето си и ги завъртя в знак да си държа устата заключена. Така си говореха хората по онова време.

Още 5 минути и ще стане 12. Дали все пак уговорката беше в 12, или в 11? Не, не, разбрахме се точно по обед. Точно по обед винаги е значело в 12. Пък и се въртя тук поне от час. Не може да сме се разминали. Обикалям като преял кон по жълтите павета. Жълтите павета – гордостта на града. Когато ги докарали преди сто и колко години за сватбата на Царя, всички останали улици били кал и локви. И само тук цялата улица и площадчето пред Двореца – в жълти керамични плочки. Две държави се потрошиха оттогава, а тази жълта керамика стои. Първо изгониха Царя, който докара плочките, после падна и царството. После и комунизмът се оказа трошлив, а паветата не помръднаха.

Вече е 12:10... Никой не отсяда в хотела на собствения си град. Освен при извънредни случаи, ако се скараш с жена си и тръшнеш вратата. Но и тогава не отиваш на хотел. Напиваш се в последната отворена кръчма и като те изритат оттам към 3, тръгваш към гарата или се събуждаш свит на някоя пейка, вкочанен от сутрешния студ.

Веднъж, само веднъж прекарах една нощ в хотел “България”. Няма ме в книгата за гости. Бях тук нелегално, така да се каже.

На 5 август 1968 г., вечерта, четвъртия етаж, служебната стая без номер, до асансьора, със спалното бельо, сапуна и метлите. Не бях сам. Прекарах нощта с лице от женски пол, Хелма Лаакунен, 19-годишна финландка от Хелзинки, младши член на Финландската комунистическа партия. Какво правихме през нощта? Обсъждахме предизвикателствата пред прогресивната лява младеж в борбата с провокациите на империализма. Така отвърнах, когато ме привикаха след два дни в милицията. Не знам как бяха разбрали. Можеха да ме съсипят тогава. Разминах се благодарение на бръснаря, който беше подстригвал Първия и се застъпи за мен.

Хелма Лаакунен. Първата жена в живота ми, с която прекарах цяла нощ, нелегално, в центъра на София, на стотина метра от Партийния дом. И не си говорихме за международното положение.

Имахме тази нощ, първата и последната, на другия ден фестивалът свършваше, тя си заминаваше. Финландия беше от друг свят и можех само да сънувам, че мога някога да се доближа до бреговете й. Но имахме цяла една нощ. Синът на бръснаря, моят най-добър приятел, работеше по поддръжката на електричеството в хотела. Той ни вкара. Беше си риск и за него. Трябваше само да не палим никакви лампи и към 5 сутринта да се изнесем.

Седяхме в тъмното сред купчините прани чаршафи . Никога няма да забравя онази миризма на сапун и чисто.

Всичко в живота ми после се случи точно така, както го нахвърляхме тогава набързо в онази сервизна стаичка на четвъртия етаж. Ще се разделим и всеки ще отживее отреденото му време с друг човек. Ще има време да се влюбиш в нея, каза тя, да се радвате на децата си, да си омръзнете, да спите в отделни стаи, децата да пораснат и да ви напуснат, да се разделите тихо... А при теб, попитах на свой ред? Тя забави отговора си с няколко секунди, сетне отвърна: Същото, винаги е същото. Да си дадем 40 години и да се срещнем пак тук...Ще сме на 60... Щастието ще се е изчерпало, дъното ще се вижда, така каза, една сутрин будилникът ще звънне и изведнъж ще си спомним...

Добре, значи, 5 август 2008 година, във фоайето на хотела или отпред, ако не вали. (Дали го казах на шега в онзи момент, или си вярвах...) В колко часа?

Ами по обед, точно по обед. Няма да се търсим дотогава. Излизаме от тази врата, живеем и се виждаме 40 години по-късно. Ами ако забравим, ако се разсеем, попитах аз. Няма, каза тя.

Когато си на 20, можеш да обещаеш всичко, 40 години са вечност, но на 20 си практически безсмъртен...

Аз самият почти бях забравил след година. Влюбих се, имах деца, после комунизмът се срути, висяхме по площадите, после висяхме пак, остарели и разочаровани, после се преместих да живея сам. Понякога, късно вечер, си спомнях за онази безкрайна нощ, която никога не се повтори. Всичко изглеждаше толкова нереално, сякаш съм го съчинил от начало до край.

Докато една сутрин будилникът звънна. Буквално, дори не си спомням да съм го навивал, и разбрах, че са минали точно 40 години.

Днес е 5 август 2008 година.

Имам среща.

Но нея я няма. Не знам защо съм толкова сигурен, че ще я позная, но я няма. Може нейният будилник да не е звъннал. Все пак човек може да си позволи известно закъснение за среща, която ще се състои 40 години след уговарянето й. Всичко се случва за това време. Чакал съм толкова години, ще почакам още половин час.

Какво си говорехме тогава... Хотелите нямат памет, защото перат чаршафите... Всеки път трябва да са свежи, никакъв спомен, нито косъм от предишните тела. Сигурно и тапетите са от някаква непоемаща материя. И чаршафът под нас ще бъде хубаво изпран, никакви петна, никаква следа. После върху него може и някой да умре – на следващия ден пак ще го изперат и нищо. Ще спи някакъв чиновник, продължавам аз, после директорът на Виенската филхармония, чух, че често идвал тук, на същите чаршафи, на нашите... и никой няма да разбере за тази нощ. Перилните препарати стават все по-добри, смее се тя.

Не е тази... Не е тази...Само един мъж се върти от десетина минути. Да не си е определила среща тук с всичките си някогашни любовници? Да ни е наредила и да ни гледа сеира от отсрещната градинка? Ужас, мъжът идва към мен. И знае името ми. Аз съм, да. Говорим на английски. Този плик е за мен? Казва, че е обещал да го предаде, преди години. Г-жа Лаакунен вече... Това не го чувам добре.

Отварям плика и чета само първите редове... “Скъпи К., от известно време ме тревожи мисълта, че е възможно да пропусна една среща, която си определихме преди 33 години. Бих направила всичко, за да бъда на 5 август по обед 2008-ма пред хотел “България”. И ще опитам, но лекарите не ми дават много шансове. Затова пиша това писмо, което ще предам на бившия си съпруг, той впрочем е свестен и отговорен човек и ще го предаде, в случай че аз... И така, ето накратко...” Обръщам листата, датата в края е от ноември 2001.

Такаааа... Такаааа... Такааа...Само да не ревна тук като 7-годишно момче. И мъжът, който ми даде писмото, деликатно се е изпарил. Не-по-мръд-вам. Сякаш бръснарят ми е отрязал цялата глава, но аз още не знам. Ако помръдна, ще се изтърколи на тротоара. Не трябваше да изменяш мястото на срещата, Хелма...

Сега ще се стегна, ще вляза и ще тръгна към асансьорите. Важното е да вървя уверено. Никой не гледа толкова... На четвъртия етаж веднага след асансьора, стаята с бельото и метлите. Не вярвам да я заключват, кой ще открадне чаршафи. Ще вляза и ще изпия всичкия течен сапун, подочистителя и препарата за баня. Коремът ми ще се напълни със сапунени мехури... Винаги съм ги обичал... Душата ще се възнесе със сапунен мехур. Ще ми стане чисто и леко. Смъртта може да мирише хубаво. Асансьорът си е все същият, “Шиндлер”, отпреди войната, с пиколо.

Четвъртият етаж, моля.

Лицата от последните дни
Случиха ни се няколко живота. И нито един не доведохме до край...

Надпис в подлез
Апокалипсисът не е непременно огън и жупел, конници, тръбящи ангели, глобален срив. Понякога краят на света е нещо много лично...
Гаустин, Последни записки

Стоя тук, свиря и гледам. Акордеонът е най-доброто алиби. Никой не поглежда уличните музиканти в очите. Затова пък аз мога да зяпам минувачите колкото си искам. Гледам ги и си мисля дали човешкото лице се променя. Какви ли ще бъдат лицата на хората от последните дни. Тези ли са сега, които минават оттук, или други да чакам. Ще ги позная ли? Ще се даде ли знак? Дали гласовете им ще са по-различни? Чувам само отделни реплики, според крачката, с която минават край мен. Съчинявам им истории. Всеки трябва да има история, с която да се представи там, така знам. Защото странни неща започват да се случват напоследък, любовта да изстива, а солта да се обезсолява... Ама кой съм аз да кажа дошло ли е времето. Аз съм само акордионист. Други са тръбачите. И като затръбят тръбите им от някой подлез, ще стана, ще си закопчея кротко акордеона, ще си сложа шапката и ще тръгна след всички. Там, където ще се разказва. И ще започна пръв.

Акордеонистът

Първото си убийство извърших на 9. Беше си предварително замислено хладнокръвно убийство. Имах и съучастник, Тихомира, внучката на съседите. Глухоняма, на 10, живееше при баба си. Беше идеалният съучастник, никога нямаше да ме изпее.

Извършихме го във вторник следобед към 3. Най-мъртвото време. Родителите са на работа, а старците спят като заклани. Така казват по нашия край, спят като заклани, това няма нищо общо с престъплението, което описвам. А кой знае, може и да има.

Взех акордеона, покрих го с една стара куртка да не се вижда и го отнесох в дъното на двора, оттатък бараките, до една смокиня. После се върнах за големия кухненски нож, оръдието на престъплението. Тихомира вече ме чакаше до смокинята. Бяхме изкопали предварително дупка да заровим трупа.

Защо толкова мразех този акордеон?

Защото ме беше срам от него. Защото исках да свиря на пиано, сънувах пиано, защото момичето, в което бях влюбен, имаше пиано, май единственото в града. Ние нямахме толкова пари и баща ми ми подари за рождения ден акордеон. Weltmeister. Най-добрия. Ама аз не съм искал акордеон... После разбрах, че събирал парите за него цяла година.

Било ме е срам, на акордеон свиреха циганите по сватбите, а на пиано...

На акордеон свиреха “Червено вино снощи пих...”, а на пианото беше за “Фюр Елизе”, за “Лунната соната”...

Ама то е като пианото, бе, същото е, викаше баща ми, ето ти ги клавишите, само че е по-малко и преносимо.

Знаех, че не е същото. Акордеонът е пианото на бедняка. Като не можеш да имаш онова, което искаш, винаги се намира нещо почти същото. Представях си как минавам по улиците с акордеона на гръб и момичетата ми се подхилкват: На сватба ли ще свириш или на кръщене?

Извадих ножа от пазвата си, отметнах куртката на акордеона и тогава разбрах какво върша, но беше късно да се откажа, пък и Тихомира ме гледаше. Акордеоните всъщност са красиви, червено, слюдесто, люспесто като дракон, после бялото и черното на клавишите, приличаше на странно животно, във всеки случай на нещо живо и дишащо. Разпънах го до край, поех си въздух заедно с него и забих ножа в гърдите му. Помня, че мигновено се дръпнах назад, сякаш очаквах да подскочи, да ме опръска с кръв. Така подскачаха кокошките, след като баба ми им отрежеше главата. Нямаше кръв, нямаше музика, само едно хххххх...ххххххх... Няма да го забравя.

Заровихме го бързо, насипахме малко шума да не си личи мократа пръст. Треперех целият, вечерта се разболях, признах си всичко, баща ми не ме удари, не ми се скара, само мълчеше и пушеше на прозореца. Много объркан и много остарял, така ми се стори.

Чувствах се ужасно виновен. И заради него реших, че ще се хвана пак с акордеона. Занесохме го на майстор, залепи го, заши го. Върнахме го от оня свят, каза.

Ей го, колко години минаха от тогава, скъсаното стана най-здравото място.

Ще ме видите на свечеряване из подлезите на света. С други неуспели пианисти като мен... румънци, българи, украинци...

Ааа, и ти идеш от там, дето произвеждат акордеонисти за гарите, ми викаше един. От там ида...

Сега се оттеглям и ставам невидим като ухо. Ухо на един, който слуша в подлеза.

Уморените

1

Толкова съм уморена, надявам се да няма друг живот после...

От години не съм прегръщала човек...и мен не ме е... ходя на масажи...

Винаги хващам метрото към шест, когато е най-пълно, да е наблъскано хубаво, така искам. Не се извиняваш, като допреш някого. И теб те допират. Мирише на хора. Мирише на там, откъдето идват, и не знам как става, мирише на там, където отиват. На къщи, на жени и деца, на телевизор и вестници, на вечеря. Стига ми да знам, че имало и такъв живот.

2

Неделя привечер, като се стъмва, то ми е най-тежкото време, едвам го избутвам... Нещо се е пльоснало тук, в средата на хола, като крава ли, тюлен ли... Само телефонът го плаши. Веднъж така звънна, преди месец, беше грешка... и онова се изнесе за нула време. Сега карам една стара позната да ми звъни всяка неделя в 7 часа вечерта. Всяка неделя към 7. Плащам й, това си е услуга. През деня продавам лотарийни билети...

Незабележимият

Никой никога не ме е забелязвал. Не оставям спомени. Не оставям следи. Веднъж имахме среща на класа, 10 години по-късно. Всички презглава разказваха спомени и истории. Нямаше ме в нито една от тях. Започнаха да спорят кой къде е седял, направиха цяла схема, само едно място остана празно... на последния ред, до стената. Аз седях там. Те ме изгледаха, казаха “а, може, да”, но не бяха докрай сигурни бил ли съм изобщо от този клас.

Тръгна ли да разказвам нещо, винаги ме прекъсват преди края на първото изречение. Трябва ли да гръмна някого, или да взема заложници, да обявя самоубийството си от върха на централния хотел, за да ме забележат, да тръгне една сълза в световното око. Че аз всеки път си поръчвам по два пъти кафето, щото ме пропускат.

Беше цяло чудо, че една жена ми предложи да се оженим и дори роди дете... от мен, струва ми се. След по-малко от година, без да искам, влязох в мейла й и разбрах всичко за себе си. Най-впечатляващото определение беше hollow man, в курсив. Разбрах, че е цитат, жена ми чете много, тя е философ. Намерих го после, една поема, научих я наизуст.

Там, в мейла, пишеше още, че съм като сенките в пещерата на Платон, казах ви, че я бива. В друг мейл, че вечер дясната половина на спалнята изглежда празна, че дори не се чува как дишам, нямам никаква миризма. Какво още, че не поглеждам други жени, не псувам, не оставям дори капчица по ръба на тоалетната чиния. Да, да, такива неща беше писала. До кого бяха мейлите ли...

Този човек вече не съществува. Т.Р., 57-годишен, мъж, литературен наблюдател, застрелян пред компютъра си у дома.

И никой не ме заподозря. Приписаха го на някакъв снайперист.

Наблюдаваният

Мен всичко ме наблюдава. Сядам на масата и знам, че солницата е око. Око на насекомо, гледа ме с всяка дупчица. И оцетникът ме гледа с едното си око, като циклоп. Ами листата на дърветата. На какво ти приличат листата на дърветата, а? Формата им хич не е случайна, Бог не си играе на случайности, той дава знаци. Око. Листото има форма на око.

Затварям се в стаята си, пускам щорите. Стаята е абсолютно празна, четири бели стени, таван и под. Прозорецът, казах, плътно с щората. И мамка му, усещам малките му очички. През дупките на контакта. Оттам наднича. Ако се обърна много бързо, мога да видя сянката му, докато се шмугва в тях.

А какво друго е лампата, която виси от тавана, ако не око. Престорило се е на лампа, толкова е очевидно, дори не се старае да се скрие, изцъклено, виси на очния си нерв, замаскиран като шнур.

За хората да не говорим, сядам винаги с гръб към стената. Един ден ще тръгна и всичко, което ме погледне за повече от 3 секунди, човек, звяр или солница... и ще се прости с всичките си очи.

Както се казва, това, че съм параноик, не значи, че не ме следят. Имам доказателства. Четох досието й, донасяла е за мен още докато бяхме гаджета, че и за старците писала. Нашето не е било брак, а мисия.

После открих най-голямата конспирация. Телевизорът. Това е истинският шпионин. Мислим си, че ние го гледаме, а всъщност ни гледа той. Гениално изобретение. Най-голямата конспирация.

Имам застреляни 9 телевизора...

И още не съм в новините. Всъщност не знам, защото обичам да ги застрелвам точно по това време. Тези от първите етажи са най-лесни, имам право мерене. Остават 12 секунди до 6, ето часовника, сигнала, изчаквам говорителката в близък план, а, нова прическа, такааа...И точно като ми каже “Добър вечер с новините в 6”... Дум-дум.

Казах й да не почва в новините.

Джагъра

Имах един приятел, Джагъра. Това работеше – Мик Джагър. Знаеше всички парчета на “Стоунс”, имаше всичките им тави (което за онова време, през 70-те и 80-те, не беше лесно),няколко пъти беше влизал в ареста за това. Поразително приличаше на Джагър. Беше успял дори да се роди на същата дата, 26 юли. През 90-те, когато вече можеше да се пътува, заложи къщата на майка си и отиде да гони Джагър на едно турне в Канада. Върна се след 6 месеца и каза:

“Тоя вече само ме пунтира. Това копеле ми е откраднало живота, халал да му е... Обаче го стопанисва добре.”

Не можа да върне парите, взеха му къщата, майка му успя да си намери подслон – умря. Той остана на улицата, Джагъра, и пак беше най-готиният сред клошарите, Beggar’s Banket.

Пясъчният човек

Пясъчникът е огромен, има място за всички деца. Стоя в единия край, най-отдалечения. Нямам кофичка и лопатка. С ръка правя кръг пред себе си, после с клечка рисувам очи, нос, уста. Едните са с къса коса и са бащи, другите – с дълга, са майки. Понякога ъгълчетата на устата сочат нагоре, което е усмивка. Понякога сочат надолу, което е тъга. После заравнявам лицето. И край. Това вече не е пясъчник, а гробище.

Най-страшното е, когато започва да се стъмва. Дори майките се плашат от нощта. Изведнъж се разбързват, викат децата, всичко се напълва с имена... и след няколко минути площадката е празна.

Мене не ме прибират.

Мога да си играя на целия пясъчник и да го напълня с пясъчни майки и бащи. Хубавото на пясъчните хора е , че се правят много лесно и не са придирчиви. Освен това на пясъчните хора не им влиза пясък в очите. Това беше шега. Пясъчните хора разбират шегите ми. Ако нарисувам ъгълчетата на устните им нагоре.

Вече е съвсем тъмно. Ще призная, че нощите са обективно страшни. Обичам думата “обективно”. Чух две майки, че си говореха: “Нали знаеш какво казала една майка: обективно погледнато, моето бебе е най-хубаво.” Двете много се смяха и няколко пъти повториха”обективно погледнато”... И аз искам да разсмея някого. Затова събирам всякакви смешни думи, като “обективно”. Аз никога не се смея. Не знам защо. Мога да извивам устни нагоре. Оголвам зъбите си. Знам, че колкото повече зъби оголя, толкова по-широка е усмивката ми. И се опитвам да издам някакъв звук, който в книгите е записан като “хи-хи-хи”... Макар че другаде съм го срещал като “ха-ха-ха” или “хо-хо-хо”. Но не се получава нищо повече от спазъм на лицевите мускули, както каза веднъж Джагъра, един приятел, който ме хвана да се упражнявам. Какъв е този спазъм на лицевите мускули, вика. Ами искам да се науча да се смея, му викам, и целият се изчервих. Винаги се изчервявам, а като усетя, че се изчервявам, се изчервявам още повече.

Казват, че съм на 40.

Забравили са ме на пясъка оня ден, като съм бил на 3. Викат ми Пясъчният човек. Тук съм всеки следобед. Това е... историята. Колкото повече я разказвам, ми каза Джагъра, шансът ми се увеличава. В геометрична прогресия.

Благодаря.

-------------