Магията на вселенското дуо в стихотворението „Дует“ на Леда Милева

Музиката е особен тип изкуство. Тя присъства в бита и ритуалния обществен и личен живот на всички цивилизации. Може би поради това още от най-дълбока древност човекът се опитва да си обясни силата на нейното въздействие. Според Питагор хармонията на Космоса може да бъде разчетена като поредица от звукови числа, които имат способността да приобщават човека към космическия живот (нали и затова днес в Космоса лети българска народна песен!). Шопен твърди, че музиката няма отечество в човешкия смисъл на думата, тъй като нейно отечество е цялата вселена, а според Бетовен тя е посредник между живота на ума и живота на чувствата. В изследванията си за спецификата на този културен феномен Боеций достига до извода, че „Космосът е един великолепен концерт” и разграничава три символични вида музика – на света (на движението на космическите тела и смяната на сезоните), музиката на човека (съзвучието, хармонията или дисхармонията между душата и тялото) и инструментална музика. В съотношението между силата на въздействие на Словото и на Музиката някои твърдят, че там, където свършва Словото, започва Музиката. Със своето стихотворение „Дует” обаче Леда Милева ни довежда до ново откритие – силата на Словото може да обедини трите ипостаси на музиката, посочени от Боеций, по такъв начин, че да накара читателя да се почувства значима частица от безкрайния Космос.

Въпреки че Леда Милева се утвърждава в българската национална класика като един от най-популярните представители на детската литература, стихотворението „Дует” бих определила като своеобразен феномен, защото то може с еднаква категоричност да бъде причислено както към творчеството за деца, така и към поезията за възрастни. И ако игривият тон на словото с неговата диалогичност и някои структурни елементи на гатанката в рисунъка на обектите и картините съответстват на особеностите на детското въображение и мислене, много повече са аргументите в защита на твърдението, че стихотворението е значима творба и в поезията за възрастни. Още заглавието, поради спецификата му на термин в музиката, го дистанцира от обичайната ни представа за творба, адресирана само към детската аудитория. Дуото като музикално понятие се свързва или с изпълнение на музикална пиеса за два гласа, или с музикална група от двама инструменталисти. Началната поетическа фраза изяснява съдържанието на паратекста във втория му вариант – като музикално изпълнение на два инструмента – и ни отвежда към представата за диатониката (тонов ред по височина в музиката, към който спадат всички седемстепенни ладове).

От композиционна гледна точка текстът на творбата се състои от 11 фрагмента, като първите 4 изграждат представите за двамата участници в дуета и техните инструменти, а останалите 7 характеризират изпълнението им и ефектите от него. Представите за двамата изпълнители са въведени чрез директни въпроси – „Знаете ли,/ какъв музикант е вятърът?” и „На какъв инструмент/ може да свири дъждът?”, като отговорът на първия въпрос е даден в началните два фрагмента, изградени по модела на гатанката:

Той не свири в концертната зала,
нито в театъра,
а по нивите,
в горите,
по малки улички,
по широки площади.
Той обича шегите:
ту цигулка извади,
ту писана гайда,
ту голям контрабас
с гръмотевичен глас.

Вятърът, като движение на въздушните маси, е носител на мощна енергия и владее междинното пространство между Земята и Небето. Именно поради това той не може да бъде затворен нито в „концертната зала”, нито в „театъра”. Неговата сфера на изява са широките пространства на „нивите”, „горите”, „малките улички”, „широки площади”. Дори преобладаващите женски рими (вятъра – театъра, площади – извади) с отвореността на звуковата си вълна също създават усещане за простор и волност, за природно явление, съизмеримо с безкрая на Космоса. В библейските текстове вятърът е идентифициран с дъха на Бога, който внася ред в първичния хаос. Той е натоварен със силата на регулатор на космичните и моралните равновесия, превърнат е в инструмент на божествената мощ – дава живот, наказва, поучава, прониква и пречиства. Затова и музикалните инструменти, на които „свири”, са различни, в зависимост от задачата, която трябва да изпълни: „...ту цигулка извади,/ ту писана гайда,/ ту контрабас/ с гръмотевичен глас”. Отговорът на гатанката – „какъв музикант е вятърът” – е даден чак във втория фрагмент, след като вече е създадена представата както за неговата сила и мощ, така и за неговата нежност и гальовност:

Но тази сутрин вятърът реши:
– Ще посвиря на флейта,
флейта сребърна тънка.
И подхвана мелодия звънка.

Изборът на инструмента, на който ще „свири” вятърът, съвсем не е случаен. За създател на флейтата се счита древният бог Пан. Неговото име в превод от гръцки означава „всичко”, поради което, с помощта на народната гръцка етимология, той бил провъзгласен за бог на Вселената. Звукът на флейтата се възприемал като небесна музика, като глас на ангели и пораждал усещане за блаженство.Така е и в легендата за тракийския музикант Орфей. Според старите гърци мелодията на тръстиковата флейта откривала скритите тайни на висините, а според древните китайци звукът й раждал полъха на лекия бриз. Така, макар и на имплицитно равнище, древните предания се обвързват и с художествената функция на вятъра–флейтист в реализацията на задачите на общото дуо, представено в стихотворението „Дует” на Леда Милева.

Вторият изпълнител на музикалната пиеса е дъждът, чийто образ (както изясних вече в началото) също е въведен чрез директен въпрос. Този подход е характерен за детската поезия, чрез него малкият читател не само се приобщава към разработваната тема, но и се активизира мисловната му дейност по такъв начин, че той сам достига до отговора и изпитва удовлетворение от своето откритие. От този момент нататък имплицитно вписаните смисли чрез избора на образите насочват съдържанието на творбата повече към аудиторията на интелигентния възрастен читател. Дъждът като символичен образ (по подобие на вятъра) също е натоварен с много значения, но в контекста на стихотворението той се възприема предимно като духовно озарение и мъдрост, като божествено семе, което опложда земята. За оплождащата му функция говори още древногръцката легенда за Даная, която била затворена от баща си – аргоския цар Акризий – в бронзова кула, но Зевс проникнал в нея във вид на златен дъжд и тя родила от него неустрашимия герой Персей. Движението на дъжда по вертикалата горе – долу го превръща и във вестител на някаква вселенска истина, за чиято светлина трябва да бъдат отворени очите на реципиентите. В стихотворението на Леда Милева тази задача дъждът изпълнява с помощта на магическата сила на инструмента, с който си служи – барабана:

Дъждът е барабанчик.
Той веднага зачука
по всички прозорци,
по всички стъкла.

Анафората „по всички” с обобщаващото си значение разширява пространството на въздействието и превръща прозорците в очи, готови в момента на събуждането да възприемат светлината на настъпващите промени в света. Стъклата на прозорците не са преграда към Всемира, защото те имат способността да пропускат светлината, а барабанът от обикновен инструмент се превръща в енигматична сила, която буди както заспалото съзнание на човека, така и цялата природа. Използваната възходяща градация на глаголите „зачука”, „забарабани”, „заудря” не само заостря вниманието и оркестрира текста, създавайки слухови асоциации за случващото се, а и чрез изреждането на топосите и обектите от околния свят („... по клоните на една ела, на една топола”, „по тротоарите,/ по покривите на къщите,/ по хамбарите”) обвързва в едно единно цяло природния и човешкия свят и го включва в ритъма на небесната музикална пиеса. Разгърнатата алитерация на звука „р” – „барабанчик”, „забарабани”, „тротоарите”, „хамбарите”, „дъждобран”, „барабан”, „барабанеше” – превръща дъжда във виртуозен изпълнител, който отмерва такта в грандиозната вселенска музикална пиеса с решимостта на вестител, готов да изпълни до край мисията, възложена му от висшия Демиург – създателя на света. Човешкото присъствие в текста е само загатнато чрез обекти, плод на неговите ръце и ум – прозорци, стъкла, тротоари, къщи, хамбари, дъждобран. Човекът е изгубил своята специфична дистанцираща го идентичност, защото се е слял със света около себе си и се е превърнал в част от порядъка на Космоса. Финалът на седемстепенната скала в диатониката на лада обединява в неделимо единство както двамата изпълнители – вятърът и дъждът, така и музиката на двата инструмента – флейтата и барабана, за да се наложи чрез трикратно повторение откритието:

И се получи дует.
Един хубав дует.
Един весел дует.

В създадения дует водещо място като изпълнител заема вятърът. Символиката му в световното културно пространство винаги се е обвързвала и с представата за промяна – в историко-политически или в духовно-психологически план. Нека си припомним Чинтуловите възрожденски песни („Вятър ечи, Балкан стене...”), където двата аспекта на символиката на вятъра се сливат в порива на българина за свобода. Или стихотворението „Стихии” на Елисавета Багряна („Можеш ли да спреш ти вятъра...”, „Как ще спреш ти мене,...волната сестра на вятъра...”), поставящо акцент върху неудържимия копнеж и сила на жената, готова да промени наложеното в продължение на хилядолетия табу по отношение на правото на познание и личен избор за живот и щастие. В стихотворението на Леда Милева обаче семантичната натовареност на образа на вятъра се доближава повече до интерпретацията на английския поет-романтик Пърси Биш Шели:

Бъди в стиха ми на пророк тръбата!
О, ветре! Зима следва твоя полет!
Но знай – след нея пак ще дойде пролет!
(„Ода за Западния вятър”)

Финалните три фрагмента на стихотворението „Дует” на Леда Милева разкриват резултатите от въздействието на вселенското дуо. Силата на музикалната пиеса, изпълнена от вятъра и дъжда, събужда извора на живота, задвижва хода на времето в редуването на сезоните:

А дуетът не спираше –
през целия ден,
дори през нощта.
Когато се съмна,
всички видяха:
дошла е пролетта.

Художествената опозиция сън – събуждане („..събуди една топола,/ сънлива и гола”), заедно с мотива за „виждането” ( „всички видяха”) се свързват със символиката на прозорците – очи и стъклата и асоциират представите за озарение, просветление и прозрение, за отваряне на очите на душата за вселенската красота. Образът на пролетта е персонифициран и се възприема като ново начало в кръговрата на вселенското битие. В рисунъка на картината нахлува някакво особено, радостно тържествуващо чувство, предизвикано от усещането за победата на светлината и топлината над мрака и студа. То се долавя и в опиянението, с което музикантите изпълняват своята музикална пиеса, събуждаща света за великото чудо на пролетта:

Тя разлистваше с пръсти дървета
и слушаше дуета,
сякаш чуваше за първи път
какъв чуден флейтист е вятърът,
какъв барабанчик – дъждът!

Затворена е вратата на зимния сън на Вселената, забравени са всички несгоди и студове и пред очите на смаяния читател се отваря широкият портал към светлината и живота.

Може за някои да е вярно твърдението, че там, където свършва силата на Словото, започва Музиката. За мен обаче Словото и Музиката си остават равнопоставени божествени семена, но те могат да поникнат и дадат своите плодове само в благодатната почва на душа, която има отворени сетива за прекрасното. Явно е, че Леда Милева притежава точно такава душевност. И не само това – чрез стихотворението си „Дует” тя се опитва да накара и читателите му, малки и големи, да усетят магията на вселенската красота, да възприемат и себе си като част от нея. Защото и семето на Словото, и семето на Музиката той, Демиургът, е положил във въображението, ума и ръцете на човека.

---------------

Леда Милева

Дует

Знаете ли
какъв музикант е вятъра?
Той не свири в концертната зала,
нито в театъра,
а по нивите,
в горите,
по малки улички,
по широки площади.
Той обича шегите:
ту цигулка извади,
ту писана гайда,
ту голям контрабас
с гръмотевичен глас.

Но тази сутрин вятърът реши:
– Ще посвиря на флейта,
флейта сребърна, тънка. –
И подхвана мелодия звънка.

Щом чу на флейтата
нежния глас,
дъждът се обади:
– Ще посвиря и аз,
за да стане наистина весело!

На какъв инструмент
може да свири дъждът?
Дъждът е барабанчик.

Той веднага зачука
по всички прозорци,
по всички стъкла.

Събуди капчука,
забарабани по клоните
на една ела,
на една топола –
още сънлива и гола.

Заудря по локвите,
по тротоарите,
по покривите на къщите,
по хамбарите.
Дори всеки срещнат дъждобран
той превърна в барабан.

Вятърът надуваше своята флейта.
Дъждът весело барабанеше.
И се получи дует.
Един хубав дует.
Един весел дует.

Кой знае откъде
пристигнаха птички.
Минзухарите подадоха любопитно
своите руси главички.

А дуетът не спираше –
през целия ден,
дори през нощта.
Когато се съмна,
всички видяха:
дошла е пролетта.

Тя разлистваше с пръсти дървета
и слушаше дуета,
сякаш чуваше за първи път
какъв чуден флейтист е вятърът,
какъв барабанчик – дъждът!

----------------