Гривна на любовта

Гривна на любовта

За нея той беше като Окситоцин: хормонът или по-точно Мъжът на щастието. Предизвикваше фойерверки в сърцето й – симфония от музика и цветове. Дъжд от огнени искри, които се разпростираха по тялото й и палеха звездите в очите й. Можеше ли обаче тя да бъде звездата в неговите?!

Райна погледна екрана на телефона си и въздъхна: “Избий си тези глупости от главата! Той е световно известен, а ти – обикновена сладкарка в кварталната пекарна. Господинът дори не подозира за съществуването ти, за бога!” – опита се да откъсне очи от снимката на дисплея, но уви, сърцето й отказа да се подчини на разума.

Ах, този маслинов поглед! Само един негов изстрел и дори най-ледената кралица беше завладяна територия. Сигурно сменяше жените като носни кърпички. “Нима искаш да бъдеш поредната кърпичка?!” – запита се тя, разхождайки кокетно токчета по една от алеите на градския парк.

Младата жена стисна очи и поклати глава. Поредна въздишка се отрони от устните й, а в унисон с нея и няколко дъбови листа, които при лекия полъх на Южняка, се понесоха във вълшебен танц. И заваля златен дъжд. Есенна магия...

* * *

Когато на следващата сутрин Райна отвори очи, дъхът й секна. А причината за това бе непознатият мъж по хавлия, който крачеше из стаята, долепил смартфон до ухото си. Чакай! Не беше непознат. Беше... – брюнетката присви очи и изведнъж зяпна озадачена:

– Г-н Вълчев?! – нотките в гласа й се извисиха, което моментално накара мъжа да натисне бутона с червената слушалка и да се приближи до леглото. Това пък накара сърцето й да забие лудо в гърдите й. Очите й се разшириха и го загледаха уплашено.

Мъжът се приведе към нея и залепи целувка на челото й:

– Мислех, че след снощи сме сближили позициите си? – прошепна й нежно той и я удостои с пленителна усмивка.

Тя се вцепени и зашари с очи из стаята. Къде се намираше? Какво се случваше, за бога?!

Погледът й се спря на мънистената гривна, която блестеше на лявата й китка. Не... Тези стъкълца не можеха да са наистина вълшебни, както пишеше на етикета в магазина. Просто търговски трик. А и тя бе купила накита, защото беше в любимия й цвят и подхождаше на повечето й дрехи. Изключено бе да притежава магически способности. Но тогава, щом не е вълшебство, значи е... сън. “Да. Това определено е сън! Сън е...” – най-после промълви Райна и се ощипа по ръката. – “Ей сега ще се събудя!” – стисна очи и продължи да си мърмори.

– Да помогна с щипането? – привлече я той към себе си, за да я целуне отново.

Младата жена обаче извърна глава и гордо заяви:

– Не се целувам с непознати!

Лека усмивка се прокрадна по устните на мъжа с маслиновия поглед. Той протегна ръка и каза:

– Ами тогава да се запознаем... за втори път – намигна й закачливо той. – Андрей Вълчев, а за бляскавия свят на киното – “Просто Рей” като шоуто, което водя всяка събота вечер.

– Райна – стисна ръката му брюнетката и, като се загърна с чаршафа, скочи енергично от леглото. – Е, “Просто Рей”, беше ми приятно, но сега трябва да тръгвам. Не искам да закъснявам за работа.

Вълчев впи черните си очи в нея и поклати глава:

– Не мисля, че е добра идея.

– Защо? – изви вежди сладкарката и завъртя очи към вратата. Трябваше час по-скоро да се махне оттук. Да бяга с всички сили без да поглежда назад. Иначе въглените щяха да я изгорят. Сърцето й прескочи и отново отказа да се подчини на разума, карайки я да направи крачка точно в противоположната посока. Сякаш бе привлечена от невидима сила... По дяволите, тези маслинови очи! Краката й внезапно се подкосиха и тя политна право в ръцете на притежателя им.

Райна обаче продължи да се дърпа и упорства като дива кобила.

– Моля те, стой далеч от мен! Аз не си падам по мъже като теб.

– Ахам... Да. Ти само “падаш” – засмя се той.

Младата жена присви очи. Търсеше наум аргумент, с който да му се противопостави. Или... по-скоро да откаже себе си от него. Хавлията неволно се озова на пода. Дотук с аргументите!

* * *

В ранния следобед Райна Добрева се яви на работното си място – пекарна “Захарното петле”. Точно завързваше престилката си, когато чу гласа на собственичката зад гърба си:

– Какво правиш тук, Райне?

– Ами, тук работя. Що за въпрос, г-жо Захариева? – отвърна с усмивка младата жена и отвори пакета с брашното. – Бихте ли ми подали какаото, моля! Имам да правя дузина шоколадови кексчета. После кифлички. А и вчера ми поръчаха от новите еклери. Много им харесали!

Захариева изпълни молбата на служителката си и отново впери кехлибарените си очи в нея.

– Какво има? Защо ме гледате така? – попита Добрева, докато смесваше сухите съставки в огромната купа.

– А. В.

– ?!... Това да не е някаква нова тайна съставка? – изви вежди сладкарката, докато енергично разбиваше яйцата и захарта.

Захариева скръсти ръце на гърдите си и завъртя очи.

– Андрей Вълчев.

Райна примигна. Откъде шефката й знаеше за него?!

– О! Това ли?... Ние просто... – отвори уста тя да обясни, когато познат мъжки глас пресече думите й. Сърцето й подскочи. Беше той – “Просто Рей”!

Приближи се с наперената си походка и извади от джоба на сакото си малка червена кутийка:

– Бейби, сутринта си забравила нещо... – отвори капака той.

На продълговатото му лице блесна ослепителна усмивка в унисон с диамантения пръстен в нея. Устата на сладкарката зейна от смайване, когато костюмарят със звезден статут падна на коляно и надяна златното кръгче на безименния й пръст.

– Какво?! Ние... ние сме сгодени? Но как? Кога?... Наистина ли?

Вълчев кимна утвърдително и се засмя:

– Май имаш нужда от опресняване на паметта, годенице! Ще ми разрешите ли да я отвлека за днес... – обърна се той към шефката й. – А може и за по-дълго. Сутринта не довършихме темата, но по-добре отсега започнете да й търсите заместник.

Двете жени се спогледаха:

– Но Райнето е сърцето на “Захарно петле”... – отрони собственичката.

– Е, като се оженим, ще бъде само моето! – заяви тузарът и улови за ръката годеницата си, която все още стоеше със зяпнала уста и мигаше неразбиращо. – Тръгваме ли, бейби?! – маслиновите му очи пак я поставиха под властта си...

* * *

Докато вървяха по една от алеите в градския парк, а есенното слънце се усмихваше в сапфиреното небе, по лицето на Райна се четеше огорчение. Бяха хванати за ръце, на милиметри един от друг, но между тях сякаш бе зейнала огромна пропаст. Гордостта на младата жена беше накърнена:

– Да кажеш на творец да се откаже... – подхвана тя разпалено, – е все едно да му отнемеш живота. За мен създаването на сладкарски творения е като дишането, като светлината. Защо искаш да потъна в мрак?

Андрей се усмихна и залепи целувка на челото й:

– Нали имаш мен! Аз ще озарявам живота ти със звездна светлина – гордо заяви той и се огледа в очите й.

Младата жена се намръщи, По дяволите! Този мъж знаеше как да сломи съпротивата й. И то само с поглед! Буйният поток на думите й изведнъж пресекна.

– Хайде, смени вече тази нацупена физиономия, бейби! Трябва да си красива пред камерите.

– Камери?! – изви вежди тя и избърса сълзите от очите си. – Къде?

– 10 часа.

– Ама сега е почти 16 часа. Не сме ли малко закъснели?

Тузарът поклати глава, усмихнат и прошепна:

– В посока на 10 часа. Но не се обръщай. Трябва да изглеждаме сякаш не знаем, че ни снимат.

Уф, да... “папараците”! Райна съвсем бе забравила, че звездният годеник върви в комплект с армия от почитателки и фотографи на клюкарски списания.

* * *

Наближаваше 7 вечерта:

– Готова ли си, бейби? – провикна се Андрей, докато оправяше папийонката си и се любуваше на отражението си в огромното стенно огледало на коридора. В това кралско синьо определено щеше да прикове всички погледи.

Щом се обърна обаче, холивудската му усмивка изчезна. Той повдигна вежда и запита провлачено:

– Така ли смяташ да се появиш на партито на скъпата ми приятелка Жужу?

Райна примигна:

– Да. Роклята е семпла и мисля, че е подходяща за случая...

– Аз бих използвал друга дума... – остро пресече думите й тузарът. – “Безлична”! В това кафяво си като мушмула, а там ще е пълно със звезди. Не видя ли роклята, която съм ти оставил? Онази синята с камъни Сваровски.

– Видях я. Разкошна е! Сякаш цялата е посипана с брокат, но... май не е моя размер. Все пак роклята трябва да пасва на мен, а не обратното, нали?

Вълчев не отговори. Черните му очи се бяха впили в нея и не търпяха повече възражения. Брюнетката въздъхна и покорно се отправи към спалнята да се преоблече, когато годеникът й отново я възпря с поредна забележка:

– А! И... тази вечер си “Рейна” – име подходящо за кралица.

Младата жена сбърчи вежди и рязко се обърна:

– Че какво му е на моето?! Име все на велики жени от българската история...

Костюмарят се приближи към нея с наперената си походка, улови брадичката й и отбеляза с неприкрит сарказъм:

– Именно! Мястото му е в музея. Като всички тях, бейби!

“Бейби”! Tова обръщение, което преди й звучеше като приказна мелодия, сега й се стори толкова отвратително. Тя извърна глава и едва удържа, напиращия на устните й рязък отговор:

– Ти... по-добре върви да не закъснееш. Аз ще се преоблека и ще дойда – промълви Райна с треперещ глас. – Не бива да караш “скъпата ти Жужу” да чака...

– Да... Жужу наистина е “скъпа”! – с лукава усмивка отбеляза Вълчев. – Тази жена вълнува публиката. Има милиони последователи в Instagram, а също и... в банковата си сметка. Щяла да финансира нов филм. Затова трябва да се навъртам край нея. Кой знае? Може би ще й трябва добър актьор... Един джентълмен не може да остави жена като нея да го чака – поклони се Андрей с подигравателна учтивост и захлопна вратата.

– Не е джентълменско и да я оставяш сама! – мрачно промърмори брюнетката след него и изпуфтя раздразнено.

* * *

“Уф... Тази рокля е толкова тясна, че едва дишам! И Андрей не ми отговаря на обажданията. Дано не съм закъсняла много” – мърмореше си Райна, докато слизаше от таксито.

Къщата на Жулиета, по-известна като Жужу, беше във Викториански стил и отвън приличаше на цял палат. Сладкарката си пое дълбоко дъх и натисна звънеца.

Когато огромните врати се отвориха, икономът й се усмихна някак фалшиво и й направи знак да го последва. Младата жена повдигна крайчеца на роклята си и с наситнени стъпки се отправи към залата. Токчетата й звучно потракваха по мраморния под и сякаш известяваха присъстващите за нейното идване. Но вниманието на звездните гости бе заето.

В центъра на помещението, точно под кристалния полилей, се намираха ВИП персоните, по които всички се бяха прехласнали. Мъжът беше Андрей, а жената вероятно бе рожденичката Жужу. Дотук нищо притеснително или може би не съвсем.

Ама защо ръката му бе на кръста й?! Така се беше ухилил, гордо позирайки пред камерите, че сякаш му връчваха “Оскар”.

В този момент светкавица блесна в очите на Райна и я заслепи. Тя потърка очи и отново погледна. Сега пък Жулиета бе увила ръце около врата му и кокетно пърхаше с мигли. “Каква нахалница!” – презрително изкриви устни сладкарката. Точно направи крачка напред и застина. Видяното я прониза като с нож. Вместо да отблъсне наглата Жужу, Андрей я притегли в прегръдките си и впи устни в нейните. Очите на брюнетката блеснаха гневно и се напълниха със сълзи. “Просто Рей”... – процеди тя през зъби. – “Ти се оказа голям глупак!” – захвърли с яд годежния си пръстен и побягна.

* * *

Беше почти полунощ. Райна погледна екрана на телефона си и въздъхна. Нямаше нито едно пропуснато повикване. Явно “Просто Рей” все още не бе забелязал нейното отсъствие. А и как иначе? Нали вече беше намерил своята “кралица” – богатата наследница Жужу. “Сигурно затова я наричат така. Понеже забие ли жилото си в някой мъж, сякаш му изпива мозъка!” – мрачно промърмори брюнетката, седнала на стълбите пред пекарната. Горчиви сълзи се затъркаляха по бузите й и проблеснаха в мрака. Погледът й отново се спря на блестящия на китката й накит: “Гривна на любовта?! Друг път!... Пълен боклук!” – дръпна я тя гневно и я разкъса. Сините мъниста се затъркаляха по земята във всички посоки. А едно от тях се спря точно в нечии крака. Сладкарката присви очи. Познаваше тези маратонки.

Мъжът се наведе, вдигна мънистото и го заоглежда с любопитство на светлината от витрината. Кръглото стъкълце беше в тон с очите му, побрали в себе си сякаш цялото море. “Море”, което Райна познаваше повече от десет години, когато бе започнала работа в пекарната, а Марин вече бе сладкар с опит:

– Е, Пепеляшке,... май си изпуснала това! – шеговито възкликна колегата й и се настани на стълбите до нея. – Разказвай. Как мина вечерта? Романтично?!

– По-скоро драматично! – изсумтя презрително Райна.

Марин сложи ръка на рамото й. Ъгълчетата на устните му леко потрепнаха:

– Знам!

Веждите на младата жена подскочиха нагоре:

– Така ли?!

Мъжът кимна и обясни:

– Цял следобед слушах от шефката как онзи Рей ти бил надянал златен пръстен с диамант “колкото юмрук”. А такъв... не виждам на ръката ти. И него ли го сполетя участта на гривната?

Сладкарката въздъхна:

– Принцът се оказа жабок!... Красавецът със сияеща усмивка, когото бях издигнала на пиедестал, всъщност май не е толкова идеален.

– Е, външният вид понякога лъже.

Райна продължи с известна горчивина:

– В началото беше като сбъдната мечта, но... сега вече се събудих! Видях истинското му лице. Този... – презрително изкриви устни тя – самонадеян и властен глупак!

– Това е добре – усмихна се доволно синеокият мъж. – Е, не и за гривната ти! Горката! Може би мога да я поправя...

– Готвиш, изслушваш женски излияния, поправяш бижута... Има ли нещо, което не можеш?

Марин се замисли и призна:

– Не мога... да откъсна очи от теб! Много си красива. Перфектна... Прекрасна си!

– Казваш го от любезност. За да ми повдигнеш духа – изчерви се младата жена и прибра зад ухо един непокорен кичур.

Марин поклати глава и заяви със светнал поглед:

– Винаги съм го мислил!... Но за съжаление твоите мисли бяха все в онзи измислен герой със звезден статут! А аз съм...

– Истински! – довърши изречението му Райна. Взе стъкленото топче от шепата му и го вдигна към луната. – Като това вълшебно мънисто!

В този момент ярка светлина се стрелна в небето:

– Я виж! Падаща звезда! – скочи енергично тя и посочи с пръст.

Марин я последва:

– Наистина! Бързо! Пожелай си нещо!

Двамата стиснаха очи. Когато ги отвориха, Райна не успя да сдържи любопитството си:

– Е, колега... Какво си пожела?

Марин поклати глава:

– Съжалявам. Не мога да ти кажа... – хвана я през кръста той и, като се наведе към нея, прошепна. – Мога само да ти намекна! – усмихна се дяволито и сля устни с нейните.