Его

Брегът гали нозете ми с безбройните песъчинки, обгърнати в златист блясък, отдаващ топлината на любовен трепет с всяка моя стъпка.

Морето ме посреща сънено, нежно се залюлява под първите слънчеви лъчи и търси очите ми. Докосвам с поглед солената безбрежност, поемам дълбоко дъх и вдишвам щастието, отразено от слънцето в най-ранобудните, игриви вълни. Запленяващото отражение ме кани да се усмихна на слънцето, неусетно издигнало се високо над хоризонта.

Сякаш времето няма власт над морския бряг – бризът улавя часовете, издига ги до плуващите в небето облачета и ги разпилява по крилете на гларусите, които се спускат към морето, отдали полета си на безвремие.

Чувам зад себе си смях – плажът се е изпълнил с посетители, които едва сега забелязвам. Влюбени двойки вървят бавно, преплели пръстите на ръцете си, пристъпвайки не по пясъка, а по светлата алея на тяхната любов. Възрастни хора, седнали по пейките, слушат как морето им припомня за миналото, когато техните младежки гласове радостно са танцували с вълните, галещи морския бряг в следобедните часове по залез.

Забързани към работното място хора, дошли за миг да отпият глътка вдъхновение от синия животворен извор.

Внезапно ярък слънчев лъч отвлича погледа ми от тълпата. Затварям очи и сякаш насън чувам слънцето, което иска да ме отведе със себе си. Но няма ли да изгоря, запитвам не него, а себе си... Омагьосана от мисълта да грейна високо в слънчева прегръдка се изкушавам да поема риска на полета. Чувствам се избрана, единствена...

Но внезапно в сърцето ми се прокрадва тъга – ще бъда високо, далеч от близките ми, недостижима...

Не, няма да приема място до слънцето. То грее за всички нас, а ние хората можем да споделяме собствената си светлина един с друг, с животните, с цветята...

Отварям очи, а в тях се ражда сълза от благодарност, че съм тук, стъпила на брега, със сърце способно да раздава обич.

Гмуркам се в морето, прегръщам хладните му дълбини, а то ми изпраща рибите си да целуват очите ми.

Изплувам...

Задушевна тишина се спуска като мъгла над морето.

Слънцето се е скрило зад тъмен облак, сякаш скала на небето, а ярките му очертания приличат на ореол, на невинност... или на вина.

Погледът ми се стрелва към брега, воден от нахлулата като вихрушка в мен неясна тревога.

Хората...

Крайбрежната алея сивее под пластове пепел...