Феникс: 2. Възкръсването от пепелта

Феникс: 2. Възкръсването от пепелта
(Едно ново начало)

“Светът е толкова огромен, че няма нищо, което да не би могло да бъде”
(китайска поговорка)

Минали бяха може би дни оттогава. Била изтекла много вода... В една река... Все надолу и напред. Никой не знае колко вода бе изтекла оттогава до момента, за който ще ви разкажа сега.

Това се случи надолу по реката. Случи се някакво чудо. Каквито рядко се случват в природата. А може би никога... Може би всичко това е плод на моето въображение, но ми се стори че видях как от същата река, от нейните води през един мрачен, облачен ден, при една буря отново, при същото особено напрежение във въздуха, от водите на реката, в която преди време се сля пепелта на пеперудата с тази на водното конче     , се издигна една птица. Бавно и спокойно тя разпери криле и полетя над реката. Чудото бе в това, че тази птица се роди от водите на реката. Тя не се беше потопила в тях, за да лови риба например и да полети после. Тя се роди от водите. От тях получи своя живот и полетя. Беше толкова красива... Природата наоколо притихна (дори и неживата), усещайки красотата й. Тя беше огненочервена. Беше птицата Феникс. Да. Фениксът е единственото живо същество на Земята, както и единствената птица, която се ражда –или по-точно възкръсва! – от пепелта на нещо мъртво. На нещо загинало преди това. Но явно заслужаващо да живее. Отново. Или поне така е според легендите, които разказват хората. Някои хора...

В тази птица туптяха две сърца, слети в едно – изпепелените нагоре по реката, преди време, сърца на пеперудата и водното конче. Затова цялата птица олицетворяваше една любов. Въплъщаваше я. Символизираше я, ако щете... Тя бе сбъдната мечта. Защото бе едно сливане. Бе един нов живот, един нов шанс, ново начало. И затова тя излъчваше безкрайна красота. И никой, който я бе видял дори за миг, не можеше да я забрави после...

Тази птица бе родена само с една мечта и цел – да обиколи света и да разбере хората. Да ги усети. Да ги обикне, ако може... А тя можеше това по-добре от другите създания. Нали не бе обикновена птица, а такава, която е родена от пепелта, от една любов, от една смърт, от една река... А и нали в нея туптяха, слети в едно, две сърца и самата бе любов, така че тя не търсеше своята “половинка” като другите същества по земята, разделени на два пола – хора и животни. И тъй като тя не търсеше и нямаше да намери в своя живот друго същество, с което да живее и да създаде дом и потомство, и с което да изживее щастливо (или пък нещастно, както често се случва, уви!) дните си, тази птица бе родена да скита по света. Винаги сама. Такава бе съдбата й. А още древните хора са казали: “amor fati”- тоест трябва “да обичаш съдбата си”. Може би са имали предвид – за да живееш пълноценно, за да си щастлив... Или поне за да имаш чувството, че има смисъл да си там, където си. Това наистина е много важно нещо.

Природата на тази птица бе скитническа. Макар че тя бе едно антиприродно създание, по своето естество. Бе изключение, нарушение на правилата на природата. Както самата любов, от която бе родена и която пресъздаваше в своя живот. Родена от пепел. От една река. От смъртта. И нетърсеща никого в света. Просто скитаща като една душа, но не точно самотна... Скитаща като някои човешки души (или съзнания), както щеше да разбере по-късно сама. Щеше да усети... Но тя си имаше все пак своя природа, своя естественост. Подчиняваше се просто на други правила, вместо на обичайните, но все пак живееше по правила. Няма живот без никаква природа и правила... Дори да са необикновени, правилата съществуват. Просто има различни природи. Сигурно са много видове. Някои от които, изглежда, са по-уникални от други. Може би по-благородни? Кой знае... Но винаги някои са по-красиви, струва ми се. Тази птица имаше късмета да е родена и да живее по красиви правила. Странни, но също толкова истински като всички други. Може би беше родена под щастлива звезда, както казват хората. Те си имат едни такива изрази. Мъдрости и поговорки, с които изразяват това, което са успели да научат от живота. И всичко това бе и винаги ще бъде толкова красиво... Но на птицата й предстоеше да го усети и разбере. Всичко това и още много. Неизразимо в думи... Почти.

Тази странна птица изглеждаше много самотна на хората и животните, които бяха имали късмета да я зърнат. Но не беше. Е, добре... Само понякога. Тя започна да обикаля света. Летя много... Прелетя над поля и села, над морета, планини и градове. Над оживени и преливащи от трафик и задръствания, както и над самотни, пътища, по които рядко някой стъпваше... Хората, които я бяха видели, поразени от красотата й започнаха да разказват на другите, които не бяха имали този шанс, за нея. Разказваха само хубави неща. И така тя се превърна още приживе в легенда. В мит – който бе красив като нея самата. Хората казваха, че носи късмет. Само да я зърнеш дори. А още повече – да те докосне нежно с крило по лицето или косата, както понякога правеше... Те казваха още, че тази птица вижда всичко. Същото казваха и за Бог...

Тя наистина виждаше и усещаше всичко по пътя си, скитаща по света. Интуитивно, без да иска дори, без да се насилва или да се учи на това – тя не само разбираше, но и усещаше хората. Както усещаше себе си... Нали бе чудо. И изключение от правилата на природата, едно от които бе егоизмът, заложен в животните и хората, за да оцеляват... Но някои хора (а може би и животни – почти със сигурност!) надскачаха този първичен принцип. Техните души бяха сродни с душата на тази птица, родена от пепелта. И тя, и те живееха в разрез с правилата на живота и оцеляването, изпълнени с мир, любов и нежност... С нещо като умиление към света. Когато го наблюдаваха тайно. Със своя птичи поглед...

Тайната на птицата се състоеше в това, че тя се хранеше със залезите. Особено с красивите... Това ще рече – с най-нежните цветове на небето и особената полуздрачна светлина, която огрява света по странен начин по залез слънце... Хранейки се по този начин, птицата отново бе в разрез с правилата на храненето в природата. Защото залезите, разбира се, не са някаква нормална, материална храна, от каквато се нуждаеха всички останали живи същества. Всъщност – с изключение на растенията, които фотосинтезират, тоест хранят се със светлина!... Фениксът просто наблюдаваше с най-изострени сетива, с повишена чувствителност и нежност света, а съответно и живота, именно по залез слънце. И от онова, което изживяваше тогава, се изпълваше с любов и с чувство за вътрешен мир. Както и с енергия за живот... Повече, отколкото по което и да е друго време на денонощието. От само себе си се подразбира, че залезите са по-благородна храна от всяка друга, тъй като от тях не получаваш само енергия за живот, но и се изпълваш с мир и любов към света. А това не всяка храна може да даде на хранещия се...

Птицата летеше по света. Тя надничаше скришно, без да уплаши никога никого, през прозорците на домовете на хората. И отново обичаше да го прави привечер, в най-нежните часове, принадлежащи и на деня, и на нощта, едновременно. Понякога чуваше плача на бебета, лежащи в техните малки креватчета. Случайно улавяше и невинния поглед на някое, уплашено от нещо, дете, както и погледа на бдящата майка... Усещаше и погледите на влюбените двойки, които срещаше по пътя си, по улиците или в домовете им. Двойки, вървящи през живота ръка за ръка. Поне в даден момент... Помагащи си, обичащи се... Поравно. Наистина това бе най-рядко срещаната гледка, както и усещане, по света, но тогава душата на птицата запяваше, защото усещаше най-истински ритъма на живота. Чувстваше как той пулсира и в нея самата. Може би защото нейното сърце представляваше сливането на две сърца, които пожелаваха всекиму своята съдба. Дори на тези, които не мечтаеха за това да бъдат винаги с някого. И които дори не усещаха своята самота...

Птицата Феникс съпреживяваше и много болка, разбира се, защото болката доминираше над света, над който тя летеше неуморно. Изпитваше сякаш състраданието на Исус към хората, които усещаше да страдат. Някои от тях, по някакви техни причини – сякаш безкрайно... Изгубени. Твърде сами... в нощта. Толкова много искаше да им каже, че всичко ще се оправи... Дори и за тях, изгубилите всяка посока и надежда в живота си. Изгубили пътя пред себе си. И невиждащи нищо. Само сякаш опипващи в мрака за път. Напред. “Все напред и надолу”... Това бе ритъма на реката, който познаваше птицата, и който може би всеки можеше да постигне... Толкова й се искаше да им каже, че всичко ще бъде наред. Дори и това да беше лъжа – от онези, за които хората казват, че са благородни... Искаше да им внуши, да им обещае, че след болката и нощта винаги идва утрото, независимо дали сме го чакали и дали сме се надявали да дойде или не. Искаше й се да можеше да им донесе вода от животворната река, от която се бе родила, за да измие с тази вода лицата им, да отмие сълзите им и да излекува изранените им, от вървене през грубия живот, нозе. А реката бе станала животворна, откакто бе осветена от любовта и пепелта на двете създания, слели се в нея...

Въпреки че някак успяваше да обича хората по принцип, най-скъпи на душата й бяха онези от тях, които срещаше по света и бяха изпълнени със същите като нейните, фини и прекрасни, чувства. Онези, които бяха изпълнени със същата любов и нежност към света, който – тя знаеше много добре това! – може би ги бе наранил най-жестоко, но те някак му бяха простили... Тези хора винаги бяха малцинство и имаха същия този птичи поглед като нея и възприемаха света чрез него, въпреки че не летяха, а ходеха като другите хора по земята. Те бяха родени наблюдатели. Птицата усещаше как душите им се издигаха и бяха леки, чисти и красиви... И... спасени. За разлика от другите души, които тя срещаше, за съжаление. Освен това тези хора, също като нея, се хранеха със залези... Някак си се бяха научили на това, въпреки че може би не беше естествено. И те бяха едно изключение от правилата на природата. Тъй като бяха родени от жена, а не от река или от пепелта на една любов, разбира се, те имаха нужда все пак и от другия вид храна, обичаен за хората днес. Но това е биология и няма значение, след като умееха да се хранят и със залези. Умение, което говори много за развитието на един човек...

И тъй като тези хора обичаха залезите и изпитваха най-голяма нежност към света именно по това време на денонощието, птицата често ги виждаше да вървят сами по залез слънце по някой крайградски или крайбрежен булевард. Или по някой селски път. Или дори без път – през полета и гори... Но винаги с лице, обърнато на запад, досущ като слънчогледите. И с очи, озарени от особена светлина и излъчващи един особен живот... Можем да ги наречем ловци на залези. Тези хора винаги се струваха на птицата толкова самотни... Много повече от самата нея, защото тя все пак не търсеше своя спътник в живота като тях, с който да бъде до смъртта си – дори да го търсеха неволно, без да го признават и пред себе си... А те не си бяха никога самодостатъчни... Каквото и да правеха. Тези бедни ловци на залези. Дори и да се чувстваха понякога самодостатъчни и да се опитваха да изглеждат така в очите на другите. Дори и да бяха погребали дълбоко в сърцата си всяка надежда за това да намерят някой, в който да намират винаги опора, и макар да бяха така потресаващо красиви в самотата си. В свещената си самота, на лов за поредния залез... И така силни в слабостта си. И смели... Птицата знаеше, че те имат и винаги ще имат нужда от някого до себе си. Някой, който да ги разбира и обича, както тя можеше да ги обича. Тя обаче не можеше да спре полета си около земното кълбо, за да остане при когото и да е. Не можеше да хвърли котва, така да се каже... А те имаха нужда от някого, защото, както гласи една арменска поговорка, самотата подобава само на бога... Въпреки че те се справяха с живота твърде добре и сами. И вървяха сами, толкова гордо изправени... С такава красота и нежност в очите си. Макар понякога – и с гняв и гордост, и с отвращение от долните истории на света. Но най-често – с някаква любов. Ненасочена... Разпиляна като прах от вятъра по света, към залеза... Може би похабена. Или захвърлена. Като ненужна. Въпреки че ненужна, излишна любов, поне на този свят, няма. Всъщност – никъде няма...

Поне птицата вярваше, че не е похабена никоя истинска любов. Че не е била напразно. Тези малцина ловци на залези сред хората бяха нейните сродни души. И затова, когато срещнеше по пътя си такива хора, тя винаги се спускаше по-ниско от обикновено и ги докосваше леко с крило – по лицата или косите им. Леко като вятър. Без те да разберат, че не вятъра ги е докоснал, защото Фениксът притежаваше и това уникално свойство понякога да става невидим за хората наоколо. И когато те биваха докоснати от птицата, те само се усмихваха леко и се чудеха защо са в толкова прекрасно настроение този ден. Защо така изведнъж им е олекнало на сърцето и ги е обзело едно толкова рядко за тях чувство на спокойствие и щастие, а не привичната им болка – на самотния вид любов, която изпитваха... Очите им тогава грейваха по-нежно дори от залязващото слънце. Те се чудеха на това усещане, защото по принцип тези хора бяха ужасно неспокойни. Дълбоко в себе си. Разтревожени за толкова неща... За себе си, за света... За целия свят, отразен в тъжните им очи. И в техните сълзи от време на време. Защото по принцип те страдаха много. Твърде чувствителни бяха... Са... И тези вълшебни мигове на спокойствие, щастие и нежност, по залез слънце, бяха подаръка на птицата Феникс за техните чисти и твърде неспокойни души. И толкова красиви... Птицата бе влюбена и в косите им... Те – незнайно по каква причина – почти всички имаха дълги и меки коси, по които залязващото слънце запалваше меки пламъци. Да... Косите и очите им... Това запомняше най-вече птицата от вида им.

Но птицата с две сърца, туптящи в гърдите й като едно, обичаше хората по принцип. Тя обичаше и тези, които предпочитаха изгревите, както и тези, които като нея обичаха залезите. Въпреки че, разбира се, имаше и хора, които не обръщаха внимание нито на изгревите, нито на залезите. Защото бяха по-практични или по-рационални, или пък по-егоистични от другите. На птицата тях и беше най-трудно да обича, но обикновено намираше все нещо, за което да се хване. Нещо ценно улавяше дори и в тези хора. Малцина бяха хората, които тя усещаше като наистина ужасни. Противни и с излъчване на хора, които например с удоволствие биха причинили съзнателно болка на другите... Хора, които са сериозно омърсени. Тя ги усещаше... и потръпваше от хлад и отвращение. Но тя умееше да стои далече от такива хора. Иначе може би щеше да умре твърде рано...

Веднъж едни деца успяха да я уцелят с прашка, докато си играеха уж невинно, и раниха зле едното й крило. Успяха, защото тя не се пазеше от децата по принцип, но и те понякога можеха да бъдат много жестоки. Несъзнателно жестоки... Затова не ги бе избегнала. Птицата се справи лесно с тази рана. Нали все пак бе птица, родена от пепелта и смъртта. И от водата. Тя знаеше как да превръща болката, слабостта и раните в сила и нов живот. Като истински Феникс. Без грам злопаметност и отмъстителност. Без обида, озлобление, омраза... Просто умееше да се възстановява бързо и да забравя лошото. Достатъчно бе да я докоснат лъчите на залязващото зад планината или над полето слънце... Залезите не само я хранеха, но и я лекуваха.

По време на свободния й полет по света, единственият по-тежък случай в живота й, след който много трудно се възстанови, беше срещата й с един самоубиец. С неговия свободен полет към смъртта... За добро или зло – случи се в една от любимите й вечери. Такава, в която света бе облян в любимите й багри, и в която Фениксът се чувстваше щастлив летейки над един градски квартал. От тези, които хората наричат гета, но от които тя бе много очарована понякога, незнайно защо. Изпитваше някакъв особен сантимент към тях... Ненатрапчиво надниквайки през няколко прозореца, птицата тъкмо бе видяла отново неща, които я изпълниха с чувство за красота, мир и любов... Бе съзряла как една майка, от едно бедно, но младо и влюбено семейство, повиваше своето новородено бебе и го слагаше да спи в неговото малко, уютно креватче. Тя бе изпълнена с така вдъхновяващото, и съвсем ново за нея, чувство за това какво е да си майка и да повиваш бебе. И то твоето собствено... Чудо, сътворено от любовта на двама души, получили тази висша благословия да създадат чисто нов живот... Младата майка усещаше това чудо именно тази вечер така силно и истински. За разлика от много хора, за които вечерта беше една най-обикновена вечер от тяхното ежедневие, през която те не усещаха нищо особено. Птицата се позадържа около тази майка, защото нейното усещане за нов живот, както и за чудото, което представлява живота на хората въобще, беше едно от любимите усещания, които Фениксът познаваше и търсеше по пътя си... Затова птицата послуша дълго приспивната песен, която тази жена пееше на своето бебе, макар че навярно то още не разбираше думите на песента. Но тя пееше нежно. А то усещаше тази нежност и можеше да заспи спокойно...

После птицата се спусна към друг прозорец, където пък едно младо момче приготвяше вкусни пържени картофки и някаква странна деликатесна салата, пригласяйки на песента по радиото. Птицата усещаше ентусиазма и вдъхновението, макар за кулинарни творения, а не за произведения на изкуството, на това обикновено, хубаво и влюбено момче, което чакаше в скромното си жилище едно също така обикновено момиче и се чудеше дали ще успее да я очарова с това, което бе приготвял цяла вечер в кухнята, мислейки си влюбено само за нея. И пригласяйки на радиото нежно и тихо. Той с нетърпение очакваше тяхната първа нощ заедно. Очакваше първата си нощ с момичето, в което бе отдавна влюбен. Защото тя му беше обещала, че ще остане... Бе му обещала всичко, което значи това и той за втори път в живота си се чувстваше толкова щастлив... Тъкмо тази вечер. Фениксът покръжа ненатрапчиво и около него по-дълго време. Птицата обичаше да попива емоции като тези от хората. Тогава й беше най-лесно да изпитва нежността и любовта, които й бяха изначално присъщи. Сякаш бе родена да ги изпитва и разнася по пътя си. А и обичаше да слуша приятна, мелодична музика, каквато се носеше от радиото в квартирата на това момче...

Изпълнена с красиви и обнадеждаващи за бъдещето на света чувства и гледки, птицата полетя отново напред. И вече си представяше как спокойно ще прекара тази нощ, летейки в тъмнината към следващия град по пътя й, към следващата спирка в живота й, с олекнала и окрилена от видяното щастие душа... Но внезапно, в същия квартал, който още не беше напуснала, съзря на покрива на един от жилищните блокове един човек. Едно момче. То се канеше да скочи. Право надолу... Тя усети, че то искаше да падне... На твърдия, безмилостен паваж. Или да полети! Това щеше да е единственият му полет. Както птицата добре знаеше, хората не можеха да летят. И тези от тях, които дръзваха да опитат без помощта на самолети, делта-планери или парашути, полетяваха само веднъж в живота си. Към смъртта. Най-често първият полет на хората бе и техният последен... Тя знаеше още, че тези неразумни хора, които знаеха като всички хора, че не могат да летят и действаха против правилата на природата, полетявайки към бездната надолу, бяха обикновено (всъщност винаги) ужасно измъчени и нещастни. Неспособни да понасят повече живота, който им бе даден. Този, същият живот-чудо, прекрасен за много други в този момент! С който те не искаха вече да разполагат. С който не можеха, по някаква тяхна си причина, да се справят като всички останали живи същества. Поне в този момент. Който обаче те можеше да не изчакат някак да отмине. Може би нещо им беше сбъркано на тези хора. Може би нещо болно имаше дълбоко в тях... Неизлечимо дори... Може би. Никой не може да прави сигурни изводи за неща като тези.

Птицата усещаше интуитивно всичко това. Но не го бе виждала с очите си, видели вече почти всичко. И които бяха вцепенени от ужас сега. Тя не можеше да го спре. И момчето полетя надолу... Беше толкова младо, както често се случва. Фениксът видя всичко като на забавен кадър... А колко мирна и красива бе тази вечер! Чудна. Меко време. Идеално за живот... Но не и за този човек явно. Момчето затвори очи, стоейки на ръба на сградата, а после разпери ръце бавно и някак толкова тъжно, и полетя... Беше ужасно млад. Толкова често бяха ужасно млади нещастните хора, решили да предприемат единствения полет в живота си... Тя не можеше да го спре. Той вече летеше надолу. А горе, на покрива на блока, от който бе скочил, вятърът развя в разни посоки няколко снимки, които той бе държал преди да “полети”. Не се виждаше добре какво беше уловено за вечността на тези снимки. Можеха да бъдат много неща. Вариациите на тема “човешко нещастие” май клонят към безкрайност... А той вече летеше надолу. И може би щеше да направи още някой нещастен с това си дело. Ако някой – жив! – го обичаше на този свят... Така й се искаше да може да му даде крилата си назаем. Птичите крила. Или ако трябва дори завинаги... “Да ги задържи момчето, ако иска!” Но не можеше. Не можеше... Тогава Фениксът излезе от вцепенението си и полетя бързо към него. Пресрещна го във въздуха. И го погали с крило по лицето, тялото, косите... Както правеше и с други хора преди, на които странно им олекваше, усмихваха се и бяха щастливи поне вечерта, когато птицата ги бе докоснала. Но сега беше различно. Сега Фениксът вложи много повече... Вложи цялото си същество в това докосване – до човека, дръзнал да наруши природните правила и полетял като птица. Само надолу, за разлика от птиците, уви...

И чудото се случи. Малко преди да достигне до твърдата земя, самоубиецът се усмихна... С такава светлина и ведрост в очите си, каквито не бе притежавал никога през живота си. До този последен миг преди смъртта. Усмихна се като човек, който се надява, който знае, че всичко ще бъде наред. Като човек, изпълнен с нежност, мир и любов. Като човек, който вече не се страхува и е прозрял скрития, под всички видими пластове, смисъл... Който е прозрял великото тайнство на живота и света. Такива, каквито са. Каквито не бе могъл да ги приеме до този момент... Като човек, чиито очи и душа са изпълнени до краен предел с красота. Която вижда и усеща от света наоколо. Изпълнени с вяра...

И самоубиецът беше щастлив. Поне в мига преди да умре. И това бе нещо. Случи се, благодарение на докосването на Феникса до него в полета му към смъртта. Благодарение на това, че птицата за първи и последен път в живота си преля толкова много от себе си в някой човек, който докосва... Вля в неговите душа, сърце и съзнание, цялата красота и надежда, които самата тя бе видяла и събрала в спомените си по своя път. Всички вълшебни мигове, които бе усетила... Всички най-красиви залези. Изгревите също... Тя успя да изпълни самоубиеца с нежността и любовта към света, които тя носеше в себе си и от които бе родена. Така той умря, достигайки земята, умиротворен и щастлив... И това имаше своето значение, макар че той нямаше да живее с тези чувства. Само умря с тях. Твърде късно беше за него да живее. Макар че бе и твърде рано да умре...

Фениксът така и не можа да спре полета му към смъртта, но поне направи този полет щастлив. Но само след миг самата птица падна като мъртва на земята долу... Защото нищо в природата не се губи. Запазването на равновесие е един от принципите, върху които е изграден този свят. Когато някой е щастлив, друг е нещастен. В един и същи миг... Навярно винаги. За съжаление. Такъв е животът. Когато някой се ражда, друг умира. И така кръгът се затваря. До безкрайност може би... Цикълът се повтаря, за да продължи да се върти и да съществува света. Никога всички хора не бяха едновременно щастливи, или пък нещастни... За добро или зло. Сигурно и за двете... Може би защото хората са твърде много. Но и малко да бяха, пак щеше да е същото навярно. Това, което за едни е зора, за други означава залез. И обратното...

Птицата знаеше всичко това много добре, когато отдаде душата си на самоубиеца. Тя знаеше какво ще последва. Или поне предполагаше... Не беше сигурна дали ще успее да го понесе и дали ще оцелее, но реши да рискува. И когато в него се вля цялата красота и надежда, които тя бе видяла и събирала грижливо по пътя си в своето сърце, превърнало се в храм за тях – в същия миг тя пое в опразнените си душа и сърце цялото негово нещастие, цялата болест на неговата душа. Въпреки всичко тя не очакваше... И се учуди в мига преди да припадне от болка, как е възможно в едно човешко същество (и то толкова младо!) да се е събрала толкова много неизлечима мъка. Толкова скръб...Сякаш всичката горест на света се бе събрала в неговата отчаяна, безнадеждна душа, невиждаща път пред себе си. А и пред света...Потънала в абсолютен мрак. Без да знае в него как да живее...Мрак, който е изпълнен докрай с рани и болка, и в който не остава място за нищо друго... Което е най-страшното нещо за всяка една душа. Независимо дали на човек, или на животно, или на нещо друго...

Сърцето на птицата просто се разкъса – като от гръм от ясно небе – от толкова много болка, която усети...Която й се стовари толкова изведнъж. И затова тя падна полумъртва долу...За първи и последен път в живота си...

Птицата успя да се събуди от мъртвешкия си сън чак след три денонощия. Лъчите на три залеза не бяха успели да я стоплят с нежните си ласки... За първи път. Може би тя нямаше да се събуди и от третия залез, ако слънцето нямаше и помощник... Защото близо до мястото, където бе припаднала птицата течеше река. Така че на третия ден птицата успя- тъкмо при последните лъчи на слънцето, които я докосваха нежно по крилете, по клепачите- успя да отвори бавно очи...Чувстваше се сякаш се връща от оня свят...И толкова изтощена.

Но нали бе птицата Феникс – кое живо същество, ако не тя може да възкръсне от смъртта?... Помогна й и водата, чийто тих и кротък, и монотонен ромон достигаше бавно до слуха й... Нали все пак бе родена от водата. От нея бе поела първия си полет към света. А и се “хранеше” със залези. Беше й трудно, въпреки всичко, да се възстанови след преживяното.

Затова остана да лежи доста време – ей така просто, отпусната, събираща бавно сили от спокойствието и тишината, и вечната мъдрост, които й навяваха ромона на реката и лъчите на угасващото зад планината слънце.

Птицата полежа дълго- докато не събра сили да разпери криле и да полети бавно в спускащата се вече нощ. Все още потръпваща при ехото, при спомена за отчаянието, мъката и безнадеждността, които бе попила от самоубиеца, при доброволното й докосване до него. Тя полетя и скоро достигна до едно прекрасно място- реката се вливаше в едно езеро наблизо. А в езерото Фениксът съзря смътно два силуета. Във водата...Те се къпеха. И се целуваха. Птицата разпозна, че това са силуетите на едно момче и на едно момиче... Вечните два силуета! Тя усети, че те са чисти в мислите и в телата си. И че бяха безгранично щастливи в този момент. Чувстваха се като в рая... Така дългочакания... Изгубения рай. Усети, че това бе залезът на живота им. Щеше да бъде най-хубавия и щастлив за тях двамата залез, който щяха да си спомнят до края на живота си...И за който щяха да разказват впоследствие на своите деца (и приятели), спомняйки си го с умиление, както и с безкрайна носталгия и тъга. Защото щеше да си остане завинаги минало. А миналото най-често е невъзвратимо... Тя усети още, че може би всеки от тях щеше да има свои деца с друг човек. Нямаше да имат общи деца, а и живот. Но те не знаеха още това. И бяха щастливи. По разни причини. Бяха толкова щастливи...

Силуетите им, чисти във водата и в любовта им, се открояваха навътре в езерото, на фона на последните розовозлатисти отблясъци по езерото и по небето от залязлото вече слънце. Те се докосваха толкова нежно...Беше толкова красиво...За първи път птицата я заболя от красива гледка... Защото тя щеше да носи вече завинаги раните на самоубиеца...В своята душа. В своето съзнание. Тя носеше вече, макар и туширан, утешен в нея, част от скръбния поглед към света на сърцето на самоубиеца. А един измъчен, болезнен поглед може само да се натъжи от красотата... Или от усещането за нечие друго, чуждо и така невинно щастие... И за първи път в живота си, започнал от онази река, Фениксът заплака. Но това бяха сълзи на освобождение.

Птицата остана така дълго. Загледана в тези два силуета, къпещи се в езерото. Гледа ги толкова дълго... Докато не я заболяха очите и не престана да се взира във вече пълната тъмнина наоколо. Защото нощта вече бе покрила със своя, понякога така уютен, мрак земята. Вече нищо не се виждаше. И може би така беше по-добре...

Птицата летя така, докато различните сезони с тяхната различна красота и различни трудности се редуваха пред очите й. Тя естествено се уморяваше понякога от летене, но повече от това, което виждаше и усещаше от света и хората, които срещаше по пътя си. Но все някак, за повече или по-малко време, успяваше да се възстанови... И тъй като душата й живееше под формата на музика, вътре в птицата звучеше ту някаква прекрасна хармония, ту адска дисхармония, в зависимост от това дали се чувстваше добре или зле, дали бе уморена или пък вдъхновена за живот... И в зависимост от това какво усещаше и попиваше в даден момент от света около себе си. Защото гамата от емоции и състояния, които един човек с душа, притежаваща птичи поглед, може да изживее е твърде разнообразна. Тя варира в огромен диапазон и е толкова противоречива...

Нужно ли е да споменавам, че най-красивите и хармонични мелодии зазвучаваха в птицата при най-вълшебните залези, в нежната, мека и някак тъжна светлина, при която светът изглеждаше едно по-добро място за живеене от обикновено... А хората изглеждаха по-благи и разбиращи се помежду си. А дори и по-щастливи понякога. В светлината, на която животът изглеждаше като едно чудо, като едно прекрасно тайнство...

Естествено такива вечери бяха редки – много по-рядко се случваха в сравнение с пътите, в които слънцето “просто” залязва... Защото не всяка вечер залеза огрява света с вълшебна светлина и измива раните му... Докато не ги излекува и живота не засияе в някаква неподозирана чистота. Рядко, наистина рядко се случваха такива вечери...

Но освен залезите, Фениксът обичаше и други неща, които – винаги щом ги зърнеше – му даваха сили или го изпълваха с нежност. Такива неща бяха например маковете, които цъфтят по полетата и най-вече край железопътните линии през май... Или пък тополите и плачещите върби, които растат край реките, като верни техни спътници и стражи. Реките вече знаете защо обичаше. Но не само за това... А и например защото техният ромон е така успокояващ и нежен. И сред объркания свят, течението им е така трогателно еднопосочно...

Фениксът обичаше и моретата. И особено техните брегове. И самотните плажове. А също и храмовете, построени от хората. И равномерно пръснати по света, обхванали го в една нежна, но и жестока понякога мрежа от вяра... От задължения, и упование. Изисквания и утеха... От Бог – реален или измислен от хората, но във всеки случай безкрайно нужен за тях.

И най-вече за техните души. И съзнание... Обичаше и звездите, трепкащи в небето (дори може би когато бяха вече отдавна угаснали!). И да ги гледа нощем, докато не се уморяха очите й... Обичаше и пустините, и редките цветя, които растат в тях, или по суровите върхове на най-високите планини. Като еделвайса например. Защото колкото по-рядко срещано е едно нещо, толкова по-ценно е то... И толкова по-ярка е красотата му – ако притежава такава по принцип.

А особено скъпи на душата и очите на птицата бяха слънчогледите. Защото чувстваше в тях нещо сродно...Чувстваше, че те са нещо като метафора на самата нея. Защото със своя предан поглед, те следят пътя на слънцето, а може би и на самия живот, по небето. От изток на запад... И на тях то бе нужно – както и на нея. “Може би наблюдавайки слънчогледите, на древните хора им е хрумнало да почитат Слънцето като бог... Защото на различни места по света то наистина въплъщава най-древната идея за Бог. Ако в древността въобще е имало слънчогледи... Но сигурно е имало. Щом има Слънце, трябва да има и слънчогледи... Такава е логиката, която движи този свят.” Така си мислеше веднъж птицата. Защото тя освен че чувстваше безкрайно много, умееше и да разсъждава разумно понякога...

Тя обичаше и трафопостовете, градските булеварди, блокове и квартали дори. Особено когато прелиташе край разни градове по залез слънце. Обичаше ги като невинните деца на града, които скитат най-често нерадостни из него... Но имаше една особена красота и създаденото от човека... Твърде различна, но за най-...фините очи стояща редом до красотата на създаденото от природата... Птицата обичаше дори правите линии и острите ръбове на високите сгради. За съжаление така подходящи за отчаяни самоубийства на някои нещастни хора, които живееха в тях... Та когато си изпълнен с любов, и сърцето ти е отворено за всичко, си способен да видиш красота дори и в кофите за боклук!... И в мръсните, мършави градски кучета и котета, които ровят за прехрана в тях.

Птицата обичаше да гледа и как красиво светят фаровете на колите, които осветяват пътищата в тъмнината на нощта. След залез слънце... Светещи като фаровете в морето за изгубените кораби...

--------------
Публ. в блога на Кристина Митева ----->>>>>
--------------