Из “Диви песни. Любовна лирика от Тракия”

* * *
О, как неизбродима е
географията на любовта ти,
в себе си заровена ревниво! И как проблясват
на странника очите, когато ненаситен
глината дъждът отмива и
съкровищата ослепяват...

О, как неукротими са твоите пространства,
населени от сенките на смелите,
където зад зелените води на езерата
вечерите се събличат.

И даже, тая стара сводница – Луната,
е засрамена... от овала нагъл на гръдта ти,
когато от водите ти излизаш.

Тогава... бедрата ти са нощ безкрайна,
на степите в уханието диво, където
непознаваема си прародина...

* * *
В началото ти назова се ръж класила –
стиха, в който зърното зася, красив бе
и мъничко наивен в невинния си кълн.
Така те срещнах, хлебно мое изкушение и глад!

И оттогава с мириса на хляб ми прилошава –
така е винаги, когато до топли питки
с връхчета попрегорели, с разляти знаци обредни –
белег свише, опират зъбите ми, сънуващи ги нощем.

Запалена е фурната ти винаги, готова
в миг да ме нахрани – в сиянието нощно на нозете,
с корема – съкровище в брашно уханно скрито

и с белите франзели на ръцете ти –
ти цялата си нощви бухнали
сред маранята златна на паспала.

* * *
Грозд връз грозда – в косите ти се спуска есен.
Там срамно слънце зрее, там лунни струни
дирят още облак нецелунат
и блуден вятър усмивката ти крие в цвят на кестен.

През тъжния овал на ханша до раменете тесни
изтегля будната луна оная неразумна нишка –
гъдулка с профил на жена, мелодия като въздишка –
от бедна светлина и мрак замесена.

Тъй непрогледна си и тъй си късна
и на природата как гасне в тебе веществото!
Неуловим, с вечерната си хладина, докосва те животът.

Рискувай, гъдулко моя, сънуваща все тоя лък и тия пръсти!
О, колко тайни в струни недокоснати,
о, Миг, с обреченост прекрасен, когато в песен...
ще ги скъсаш!

------------------

Написаха се тези поклонни четиристишия, съградиха се тия малки обиталища на мисълта, съобразно мъдрите и строги рамки на един от образците на старата персийска поезия – рубаи.

Много преди безсмъртните поети да сътворят оная душевна медовина, като животворна вода е потекла от Изтока, от извора първороден – забулилата се с блясък и древност Балхара, реката на нашите предци – древните българи...

Сагата на българите! Трагична слава! Не е ли тя безкрайна, тайнствена, недописана поема! Оттам, от Изтока, може би, и този неразгадаем повик...

Дълбоката чаша на радостта от преоткриването и пресътворението прелива и от велика тъга.

Който ще има очи, да се взре дълбоко и види...

Авторът