Ключовата роля на възприятието за регулацията на поведението

Резюме

Тази статия има за цел да опише принципите на действие, характерни за регулацията на поведението, изхождайки от способността за възприятие, която се явява свързващото звено между вътрешната среда на живия организъм и външната среда (обкръжаващият го свят). Именно тази способност – (да се трансмират външни стимули според вътрешни потребности), предопределя успешното взаимодействие между организъм и околна среда, като в същото време се явява водещият фактор за еволюционното развитие. Ще се спрем подробно на неразривната връзка между петте основни компонента за регулиране на поведението, а именно: разпознаване на външни признаци по пътя на възприемането, оценка на получената информация с оглед на актуални потребности, избиране на подходяща алтернатива на поведение, управляване процеса на нейната реализация и ефекта от нея. Всичко това образува функционалната основа на ученето, с помощта на която регулацията на поведението се освобождава от обвързаността си с инстинктите.

Абстракт

This article aims to describe the principles of action characteristic of the regulation of behavior, based on the ability to perceive, which is the link between the internal environment of a living organism and the external environment (the surrounding world). It is this ability – (to transmit external stimuli according to internal needs), that predetermines the successful interaction between the organism and the environment, and at the same time is the leading factor for evolutionary development. We will focus in detail on the inseparable link between the five main components for regulating behavior, namely: recognizing external signs of perception, assessing the information obtained in view of current needs, choosing an appropriate alternative to behavior, managing the process of its implementation and the effect of it. All this forms the functional basis of learning, by means of which the regulation of behavior is freed from its attachment to instincts.

1. Взаимовръзка между възприятие и околна среда.

Способността да се установяват свойствата на заобикалящата среда и да се реагира на физическите дразнители е обща функция на сетивните органи, които осъществяват възприятието на външната среда. Ответното поведение от страна на живите организми, зависещо от възприятието е критерии за правилността на начина им на действие.

Ако то отговаря на свойствата на заобикалящата среда, предадени посредством сетивните органи, ако е пригодено към тях, тогава същите тези възприети свойства на нещата от външната среда затвърждават „информационната основа” за успешни действия. В противен случай самото поведение намалява шансовете за оцеляване, тъй като се оказва неадекватно на изискванията на околната среда. Невярната сензорна информация,придобита от сетивните органи на живите организми, става жертва на естественият подбор, тъй като неадекватното реагиране унищожава „притежателите” на несъответстващото възприятие. Надеждното разпознаване на релевантни, съществени за поведенческите решения свойства обаче, притежава голямо селекционно предимство и именно затова се усъвършенства в процеса на еволюцията. Както пише Фридхарт Кликс (Кликс, Ф. „Пробуждащото се мислене, 1986, с 72): „От гледна точка на история на еволюцията адекватното отразяване на действителността посредством възприятията е една необходимост, защото то е предпоставка за оцеляването”.

Всеки начин на движение, най-вече предвижването напред, посредством възприятието и двигателната регулация се съпоставя с особеностите на на непосредственото обкръжение. Именно от правилната регулация на поведението зависи достъпа до необходимата храна. Да не забравяме, че дори успешното изплъзване от някой хищник зависи от двигателните поведенчески програми, които в крайна сметка са управлявани от възприятието. С това се изясняват възможностите за приложение на селекциозният механизъм. Освен от собствената си прецизност, моториката предрешаваща успешните действия, зависи и от точността и надеждността на възприятията, тъй като „перцептивните и моторните компоненти са в непрекъснато взаимодействие” (Кликс, Ф. „Пробуждащото се мислене”, 1986, с 72)

Сензомоторното управление е „затворена система на действия” (пак там), която е подчинена изцяло на селекцията. Това от своя страна означава, че отделни слаби прояви на едни компоненти на системата могат да бъдат компенсирани чрез доброто качество на други, например добра двигателна способност може да е съчетана с лоша зрителна способност.

Лоренц (Lorenz, 1973, цитиран от Кликс, Ф. 1986, пак там) ПРАВИ ОПИТ да класифицира степените при начините на движение в еволюционно-исторически план.

Като най- елементарен клас той посочва амебоидната реакция. Приемането на храна и движението СА ТЯСНО СВЪРЗАНИ, ТЪЙ КАТО се ЗАДЕЙСТВАТ от един и същ механизъм: Например разреждане на плазмата води до обтичане на частиците храна, а сгъстяване на плазмата – до прекратяване на движението и до храносмилане. По-висша степен е кинезисът (терминът се използва за определяне на движението и за определяне или анализ затова как и защо това движение се случва). Тя се СРЕЩА ПРИ БАКТЕРИИТЕ и инфузориите. Добрата хранителна среда (напр. гнилостни вещества) води до забавяне на движението, а лошата среда – до ускоряването му.

Колер (Kohler, 1951, цитиран от Кликс, Ф. „Пробуждащото се мислене”, 1986, с 72) е провел опити с призматични очила. Оказва се, че възприеманият през тях свят в сравнение с реалността се измества в зависимост от насочването на погледа под някакъв определен ъгъл, а заедно с това и поведенческите програми се прилагат съобразно същото отклонение. След установяване на грешката възприятието постепенно се коригира, и по този начин се стига до коректно изпълнение. След сваляне на очилата обаче, светът на възприятията се оказва изместен в обратната посока, така че отново се налага съответна адаптация. Това показва как моториката влияе на сензорните постижения. Както пише Мерло Понти в своята книга „Окото и Духът” – „Вярно е, че виждането и движението са свързани”. (Понти, М. „Окото и Духът”, 1997, с 158)

За да се разбере механизмът за извършване на по-сложни сензомоторни действия, е нужно да се анализира ролята на „посредника”, която изпълняват нервните клетки, намиращи се във непосредствена връзка между сензорните съобщения – разпознаване и моторната активност – поведение. Обособяването на тези клетки започва с разделянето на нервните възли и съединителната тъкън, още при червеите (през прекамбрия преди около 109 мил. години).

Основната функция на една нервна клетка се изразява в генерирането на импулс т.е. отговор при определено съчетаване между вътрешните и външните условия на активиране. Този отговор зависи преди всичко от разпределението на полюсите в клетъчното тяло и в известен смисъл може да се разглежда като „разпознаване”. Функцията на нервните възли се състои в в генерирането на алтернатива между възбуждането и освобождаването на напрежение, от една страна, и взаимни задръжки на нервните клетки при потискане процеса на активизиране – от друга страна. Като пример за този начин на действие може да се посочи рефлексът на някой насекоми да се преструват на умрели при настъпваща опасност.

Друга съществена функция на нервните възли, след като реагират на някакъв дразнител от външната среда, разпознавайки го, се състои в в изработване на алтернативи за решение за адекватен начин на поведение. При нормални условия това се проявява чрез засилена или потисната активност, в зависимост от това, дали сензорните системи са разпознали признаци на хищник или плячка.

Убедителен пример за такъв вид взаимодействие са изследваните от Рьодер (Roeder, 1968 цитиран от КЛИКС, Ф. „Пробуждащото се мислене”, 1986, с 74) молци (или нощни пеперуди) и прилепи. С цел успешна ориентация в пространството, прилепите излъчват ултразвукови сигнали. Преценявайки ехото, те могат да различат дали наоколо има препятствия или някаква плячка, която биха могли да преследват. От своя страна, благодарение на добрия си слух, молците реагират много чувствително на звуците, издавани от прилепите. Честотната характеристика на всички сигнали, а с това и на тези звуци, зависи от разстоянието. Нервните клетки на молците могат да различат именно това. Една от техните клетъчни връзки реагира максимално на честотни характеристики за разстояние, по-голямо от 40 м. Получавайки такава информация молецът моментално сменя посоката и се ориентира към бягство възможно по-далеч от източника на звукови сигнали. При честотна характеристика, типична за разстояния не по-големи от 10 м., реагира друг клетъчен възел. Той задейства друга програма на действие, която води до един вид скокообразно винтово летене. По този начин опасността да бъдат хванати от прилепите намалява до минимум, защото принципът на тяхната хидроакустична навигация се определя от екстраполацията (умствена операция, която една закономерност или практически опит се прилага и в съседни области за правене на умозаключение) на посоките и разстоянието до познатия обект. Грюсер и Грюсер (Grüsser и Grüsser, 1968цитиран от КЛИКС, Ф. 1986, пак там) откриват аналогичен начин на превключване на групи от нервни клетки, свързани със зрителното възприятие при жаби. „Например – черна повърхност с много малък размер на светъл фон раздразня невронни системи, които включват насочващо движение и лов на плячка, докато при по-голям диаметър на повърхността се възбуждат други системи, които предизвикват бягство”. Предвид тези наблюдения, се стига до заключението , че критичният размер на дразнителя при естествени условия на възприемане е свързан с разпознаване на храна (насекоми) или на опасност (напр. излитащи щъркели).

Надеждността на подобни разграничаващи нервни механизми безспорно представлява голямо селекционно предимство. Става въпрос за един фактор в подбора, чрез който се повишава прецизността на системата за разпознаване и за вземане на решение – едно усъвършенстване на уменията, което в крайна сметка засяга функцията, а с това и развитието на нервната система.

Съвместното действие на тези три системи: на сензорното разпознаване, на инстанциите за вземане на решение и на моторната активация, е последователно свързано в една командна верига. Примерът молец – прилеп е убедително доказателство,че този биологичен закон е валиден, предвид факта, че моториката на изпълняваните движения е в съответствие със сензорната информация (честотната програма), т.е. в нервната система постъпват необходимите за вземане на решения данни, с което се задейства програма на поведение, адекватна на ситуацията. (Кликс, Ф. „Пробуждащото се мислене”, 1986, с 74) Оттук следва, че ефективността на провокираното поведение на база постъпващи релевантни сензорни данни, зависи шансът за оцеляване. Това е един отбран и поради това пригоден към обкръжението механизъм на поведение по отношение както на сензорната и моторната страна, така и на вземането на решение. Тук като че ли няма никакви актуални мотиви, освен това не се забелязват и емоции. Известно е, че в рамките на биологичното регулиране на поведението, особено при високоорганизирани начини на поведение например (още при рибите или амфибиите), значително влияние при определяне на начина на поведение оказва определен аспект на динамичната или жизнената необходимост. Това се счита за мотивирана обосновка при вземане на решение за даден вид поведение и неговото направляване. Откъде обаче идва този толкова важен за регулирането на поведението компонент – биологичната му регулация?

2. Ролята на хомеостатичната регулация за избора на поведенчески програми.

Заедно с инстанциите за вземане на решение в самата нервна система във филогенезата се образува и друг, независим източник на въздействие върху поведението – хомеостатичната регулация. Хомеостатичната регулация съществува още при най-низшето ниво на организмите като регулационен механизъм: Например оскъдица в околната среда води до дефицит в живия организъм, който действа активизиращо върху моторната двигателна система и предизвиква бягство или търсене. Извънредно активни излъчвания, високи температури и пр. предизвикват. реакция наотдръпване – отдалечаване от топлия или студения полюс. Хомеостатичната регулация се базира на измерване на отклонението при моментното състояние на организма от сравнителната стойност на-задоволеност или безразличие. Тази разлика и преди всичко надделяването й към значително влошаване на състоянието може да спира или активизира движението, в зависимост от моментните нужди.

От своя страна моториката се направлява посредством тясно-свързана верига за обратна информация. Тук е важно да се подчертае, че дори и приемането на информация се извършва отчасти по моторен път. Подобно верижно действие на предаването на информацията се среща при така наречения „полетен танц“ на пчелите, характерен с това, че посоката на източника на храна се определя спрямо посоката на слънцето. Тази информация се предава от пчела на пчела още по време на полета. Състоянието и поведението на отделните пчели, изглежда, не оказват никакво влияние върху предаването и обработването на информацията (Кликс, Ф. „Пробуждащото се мислене”, 1986 с 74).

При подобни примери очевидно не е възможно да се представи нова материална база за процес на подбор. За тази цел е нужно да се приемат мутации, някои от които във взаимодействие със селекционните процеси създават нови, по-адаптивни функционални свойства на органите или системите от органи. Мулира моторната и сензорната система: серията бактерии напр. изложени на светлина, от която получават енергия за обмяната на веществата стават по-бавни. Те я напускат едва след като са погълналия „поносимото“ количество. Някои видове насекоми (напр. кухненската хлебарка) търсят тъмни, добре затоплени места и едва когато ги намерят, се успокояват. Известно е, че в среда, богата на кислород, дишането се ускорява, докато в бедна на кислород среда дишането се забавя. Тези и много други примери доказват, че „хомеостатичният механизъм на регулиране се основава на един вид вътрешно произвеждани сигнали, чиято сила отчита степента на нарушаване на равновесието в жизненоважни процеси, като при това предизвиква възбуда, както и нарастваща активност и по този начин налага промяна в даденостите на поведението.” (Кликс, Ф. 1986, пак там) .

Наличие на регулиращ механизъм за създаване хомеостатично равновесие, както сочат примерите, съществува още при едноклетъчните. Генетично той е бил активен още преди появата на способността централната: нервна система да познава и да взема решения. Тя обаче има изключително значение за еволюционното развитие, така че още при низшите гръбначни животни, вероятно още при насекомите, хомеостатичната регулация влиза във взаимодействие с познавателната функция на нервната система. Всяко от двете звена в качеството си на частична система получава информация за състоянието на другата, чрез интегриране на хомеостатични сигнали в нервната система. Сензорна липса на информация или несигурност при вземане на решение се регистрират в състоянието на организма като сигнал за нужда, и съответно, вътрешните състояния на недостиг или нужда рефлектират върху начина на действие на централната нервна система. Познавателната функция от една страна, и водещата функция на нервната система – да интегрира външна и вътрешна информация – от друга, играят важна роля за редукцията на състоянията на нужда. С други думи, това е филогенетичната основа за възникването на мотивация в поведението. В този стадий на развитие, когато става възможно отразяването на обкръжението по нервен път, оценъчната инстанция започва да влияе като емоционален или афективен компонент при оценката на ситуацията и при поведенческия акт.

Така напр. (Рьослер – цитиран от Кликс, Ф. „Пробуждащото се мислене”, 1986, с 76) отстранявайки от храната на кокошките вещества като-варовик, белтък и др. установява, че при по-богат избор животните предпочитат тъкмо тези храни, в които се съдържат липсващите им вещества (цитирано по Лоренц – Lorenz, 1973). Изглежда, и най-важният хомеостатичен регулиращ механизъм, свързан с оцеляването, именно на този принцип въздейства на вкусовите рецептори.

3. Последователност в задвижването на механизма за регулацията на поведението.

Възприятието е непосредствено свързано със свойствата на околната среда или с други думи – свойствата на възприеманите обекти. Негова изходна основа са рецепторите на различните анализатори, които улавят промените в честотите на околната среда. Всъщност именно различните честоти въздействат върху рецепторите, които предават нервните импулси от периферията към мозъка ЦНС, където първоначалните данни търпят предварителна обработка посредством т.нар. „инстанция за разпознаване”, след което се задейства „инстанцията за вземане на решения” предимно на база минал опит, ако е наличен такъв, и едва тогава се престъпва към „програми на поведение”, адекватно за конкретната ситуация. От своя страна активната поведенческа намеса поражда нови свойства на заобикалящата среда. Важна роля за вземането на решение – какво поведение да се предприеме в дадена ситуация, играе т.нар. „оценъчна инстанция”, която е основен източник на мотивации.

Програмите на поведението се формират въз основа на потребностите и са съобразени със спецификата на инстинктите и импулсите. Освен това взаимодействието на системите за вземане на решения и за хомеостатична оценка създава един качествено нов компонент за регулация на поведението. Изключително важна роля играе оценката за успех на даден поведенчески акт и съответно неговото обратно влияние върху изменението на хомеостатичното състояние. Тя обикновено се възприема просто като подобряване или влошаване на общото състояние. Успешните комбинации на движението се разпознават по това, че допринасят за намаляване или цялостно отстраняване на нарушеното равновесие на общото вътрешно състояние. Достъпната сензорна информация се оценява в зависимост от актуално действащите потребности. Освен това се прави известно разграничаване между дразнителите, които са релевантни по отношение на моментното състояние на потребностите, и такива, за които това не се отнася.

Посредством взаимодействието с процесите от централната нервна система, хомеостатичната регулация се превръща в оценъчна инстанция на нервната система. Съобщените по сензорен път свойства, поведенчески решения и програми за действие, придобиват значение, благодарение на възможността си да удовлетворяват съществуващи потребности.

Зависещите свойства на реалността в различните ситуации обектите (О, Е; О – обект, Е – свойство) се разделят от сетивните органи (Р – рецептори) на отделни признаци и в този вид се предават по нервен път към разпознавателната инстанция (РИ). Заедно с това същата информация се насочва и към оценъчната инстанция (ОИ). В резултат от разпознаването и оценяването се подава към. инстанцията за вземане на решение (ИВР). С нейна помощ се задейства идентифицираната като най-подходяща (най-адекватна) програма на поведение (ПП), чието разклонение се разчленява на серия последователни действия. Вследствие на тяхното въздействие върху околната среда възниква нова ситуация с изменени свойства (О′ С′), които се възприемат отново. Новите свойства могат да бъдат повече или по-малко задоволителни от предишните, или просто неутрални. Този именно факт се регистрира и е в състояние да повлияе при по-нататъшното вземане на решения.

Наблюденията показват, че не можем да разглеждаме реакциите като продукт на структурата на ситуацията, нито да смятаме за по-обективни тези, които зависят от елементарните дразнения. Дразненията, получени от сензорните окончания и движенията, извършени от съответните мускули, следователно са вписани в структури, които играят по отношение на тях една регулаторна роля. Тези структурни процеси пораждат законите на научаването, за които ще стане дума по-нататък. тъй като изграждат смислово отношение между ситуацията и отговора, те затвърждават фиксирането на адаптираните отговори и цялостните придобити способности. Те въвеждат в схемата стимул-отговор „формалните свойства на ситуацията, пространствените, времевите, цифровите, функционалните връзки, които я изграждат” (Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 121с), а не материалните свойства на стимулите. Адаптивното поведение може да бъде обяснено посредством проявените връзки от този род и доколкото те стават сами по себе си ефикасни.

4. Хронакцията и нейното значение за връзката на организмите с обкръжаващата среда.

Chronax и I (от гръцки chrónos – време и axía – цена, мярка), най-краткото време на действие върху тъканта на постоянен електрически ток с двойна прагова сила, причиняващо възбуждане на тъканите. Понятието "X". въведена от френския физиолог Л. Лапик през 1909 г. До края на 19 век. възбудимостта се определя от прага на дразнене .Руският физиолог Н. Й. Введенски през 1892 г. обосновава значението на времето като фактор, определящ хода на физиологичната реакция. Експериментално беше установено (холандски физик Л. Хорвег, 1892, френски физиолог Дж. Вайс, 1901), че величината на стимула, предизвикващ възбуждащ ефект в тъканите, е обратно свързана с продължителността на неговото действие. Минималната сила на тока, която с неограничено дълго действие предизвиква възбуждащ ефект (т.нар. Реобаза съответства на сегмента OA (BC). Най-малката т.нар. полезното време на действието на праговия дразнещ стимул съответства на OC сегмента(полезно, тъй като по-нататъшното увеличаване на продължителността на действието на тока няма значение за появата на потенциала за действие. (https://www.booksite.ru/fulltext/1/001/008/119/919.htm)

ЦНС е съставена от неврони, които могат да променят хронаксията под въздействието на съседните неврони и под влиянието на периферията. От тук следва, че хронаксията на кортикалните моторни центрове е променлива. Тя може да бъде променена чрез затопляне или охлаждане, чрез дразнене посредством електричество на тази част от тялото, която се проектира в изследваната зона. И въпреки, че разпределението на хронаксиите и организацията на нервните пътища зависят от главния мозък, Действието посредством което се разпределят хронаксиите, е само резултат от някои периферни или вегетативни влияния, и в този смисъл е резултат от предшестващи синхронизации. Както казва Мерло Понти (Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 109): „Разпределителната функция чрез модификация на хронаксиите, която приписваме на мозъка, не е антропоморфично въображение, прикрито зад механизма, който поставяме като инструмент на тази функция. Тази способност трябва да произтича автоматично от самия механизъм”. Но щом разпределението на хронаксиите и организацията на нервните пътища зависят от множество условия, едновременно вътрешни и външни за организма,щом центърът препраща към периферията, а периферията – към центъра, е логично да си зададем въпросът Как сред всички тези системи от възможни връзки обикновено се реализират само онези, които имат биологична стойност? – Как тази верига от причини и следствия стига до (ако използваме термините на Лапик) „едно движение“, а не до „неефикасни конвулсивни спазми“(цитиран от Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 110). Всъщност хронаксията е вид интеграция, тъй като „съвкупността от нервни команди е в състояние да задейства всички мускули в тялото под въздействие на възбудата идваща от различни точки от периферията”. (пак там). С други думи хронаксията е израз както на присъщата за нервната система функция, така и на организацията на образувалите се нови пътища във всеки момент. Както става ясно, „не можем да разчитаме на нито една анатомична структура, на нито един стабилен механизъм, на нито един анатомичен център” (пак там), който да осигури перфектното разпределение на хронаксиите, по такъв начин, че в крайна сметка да се извършват движения, а не конвулсивни спазми. Как да си обясним факта, че това разпределение детерминира относително стабилни типични действия, възприятия на постоянни обекти, движения, при които всяко частично дразнение контролира и синхронизира всички едновременни и бъдещи дразнения, и в крайна сметка е отговорно и за действията, които приемат формата на ситуациите, предизвикващи тази възбуда?

Тези разсъждения ни водят към ключовият въпрос, а именно – възможно ли е да отхвърлим проблемите за „реда“ като антропоморфични?

Когато говорим за адаптиран отговор на стимула или за серия от кохерентни движения, ние имаме предвид отношения, възприети от съзнанието ни, И именно въз основа на тях , ние правим сравнение между посоката на стимула, и тази на реакцията, между пълният смисъл на отговора и отделните движения, от които той е съставен. Същите тези отношения на смисъл и посока, чрез които ние дефинираме реда, произлизат от собствената ни организация. Затова те нямат нужда да бъдат обяснявани посредством отделни принципи.

Ако се опитаме да определим реда на база статистическа честота, тълкуването на съществуващи в живия организъм привилегировани поведения се оказва излишно. Тази честота не се нуждае от никакво обяснение, тъй като тя е поредната констатация на характерната за човека мисъл. Не трябва да забравяме, че в реалния свят има само отделни явления, които е нужно всеки път да осмисляме чрез различни причини.

И така въпросът: – „Кой води хронаксичния механизъм и кой го ориентира към „регулярни движения?”, на практика е излишен. В момента, в който този механизъм се задейства, това означава, че „са се обединили необходимите условия” (Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с58). Това, че даден тип поведение с присъщите му дезорганизиращи реакции, не се проявява, означава, че то не е възможно при дадените условия. В този ред на мисли, предположението за наличието на „стрелочна способност”, (пак там) скрита зад мозъчните механизми, чрез които се проявява, изглежда абсурдно. По същият начин проблемът за реда губи смисълът си, ако на негово място поставим проблема за причинността.

Но в такъв случай как да дефинираме разпределителната способност, ако не я разглеждаме като следствие от причина? Можем ли да се съгласим с Лапик (Лапик, цитиран от Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 58), че тя е „един автоматичен резултат“ от самия механизъм”, или с други думи „ефект” по думите на Мерло Понти (пак там)?

Ако за изходно начало поставим картината, която ни предоставя хронаксичният анализ за нервното функциониране, ще забележим множество взаимосвързани подчиняващи се една на друга хронакции, без прекъсвания и без граници. Получава се един затворен кръг, т.е. всяка една от тях, предполага всички останали, които пък от своя страна предполагат нея, и т.н. Може да се каже, че всяка хронакция се явява само един аспект от цялостния процес, разглеждана като „локално събитие” (Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 59), а в нервната система съществуват само „глобални събития” (пак там). Но в случаите когато например значителните промени в интероцептивните дразнения не променят даден рефлекс, става ясно, че тази изолация е функционална, се тя е резултат от определен брой хронаксични прекъсвания и че трябва да бъде „присъединена” към цялата съвкупност от хронакции в системата. Именно единството е специфичната характеристика на нервното функциониране, и преди всичко единството на „взаимна детерминираност” (пак там), с което се различава от „простите циркулярни явления” (пак там).

Възприемайки тази цялост като резултат, ние я „разчленяваме” на множество малки явления. Това от своя страна отново ни връща към един „външен принципен ред”, изразен с термина „доминиране на мозъчните центрове” (пак там). От тук следва, че картината на нервното функциониране, дадена ни от хронаксичният анализ не може да бъде сама за себе си, нито да бъде отделена от процеси, чрез който самите хронакции са вътрешно детерминирани.

По думите на Мерло Понти (Понти, м. „Структурата на поведението”, 1997, с 59) – „Именно това авторазпределение изразява понятието „форма””. Под това понятие се има предвид описателните свойства на природните цялости. Тя изразява типа цялост, който нервните явления осъществяват (пак там).

Казва се, че поведението не е локализирано в централната нервна система (А. Тилкин, „Бихейвиоризъм“, стр. 72 и 103 – цитиран от Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 59), че то се намира между индивида и обкръжението му (пак там, стр. 34), че впоследствие изучаването на поведението може да бъде направено, без да се споменава за психология (пак там, стр. 107), и че в крайна сметка то води до един поток от действия (stream of activity), който живото същество разпръсква около себе си (пак там, стр. 180 и 351), който възбужда характерни стимули (пак там, стр. 106) и ги въплъщава в отговора (пак там, стр. 346).

Но виждането за човека като дуално същество, и пребиваващо едновременно в един физичен свят и с един социален свят, се оказва опровергано от философската гледна точка на бихевиоризма. За да избегне неяснотите на психологическата същност бихевиоризмът търси единствено физиологично и физично обяснение, пренебрегвайки факта, че опирайки се на материята всъщност отново поставя поведението в нервната система. В крайна сметка става ясно, че това, което заема първо място в поведението, както и в перцепцията, не е нито сбор от отделни части, нито прецизна цялост, а е т.нар. синкретизъм (съединение, обединяване и съчетаване на различни, често привидно противоречиви мисловни, идейни течения или вярвания, съществуващи паралелно).

5. Стимул, реакция, поведение.

Обикновено резултатът от един комплексен стимул, изхождайки от изграждащите го елементи е непредвидим. Например реакциите в следствие на възбуждане на нервните стволове са коренно различни от тези, предизвикани от дразненето на рецепторите. Възбуждането на постериорните корени при жабата и кърмачето, предизвикват контракции на нивото на мускулите, които от своя страна са зависими от съответните антериорни корени. Когато обаче поведението е регулирано от възбудата на рецепторите, тази „накъсана” реакция не се наблюдава. Реакцията се определя не толкова от мястото и естеството на възбудителя, колкото записаните от рецепторите формални свойства на стимулите. Тази причина обяснява и факта, защо типичните рефлекси имат относително ограничен брой. Ако стимулите имат една и съща пространствена форма, провокираният отговор не се променя, макар и съдържанието на стимулите да варира. В случай на съперничество между стимулите,, решаваща роля за определянето на рефлекса, има именно формата, докато естеството, мястото, включително и интензитета на възбудата остават на заден план. Например в зависимост от структурата на използвания възбудител, въздействайки върху ухото на котка, могат да се предизвикат различни рефлекси. Ушната мида прилепва назад, когато я свиваме, докато при гъделичкане, тя отговаря с няколко бързи трепвания. Обяснението на функционирането на нервната система се състои в едно свеждане от „комплексното към простото”, в „едно откриване на постоянните елементи”, изграждащи поведението.

Подобно на фигурата, която дължи своя характерен вид на фона върху който изпъква, така и всяко едно движение предизвиква положителни или отрицателни условия в цялата нервна система. Тези движения обаче, не би трябвало да се проявяват отделно, все едно се присъединяват към готови реакции, променящи се в последния момент. По-скоро може да се каже, че централната нервна система е мястото, където се формира една цялостна картина на организма, мястото където се проявява моментното състояние на всяка отделна част. Именно тази цялостна картина ръководи разпределението на двигателните актове, създава тяхната организация, преразпределя движенията между флексорите и екстензорите, вземайки предвид състоянието на отделните органи. В този смисъл би трябвало да приемем „еферентния сектор от нервната система като „силово поле”, което изразява едновременно интраорганичното състояние и влиянието на външни фактори; тези сили се опитват да влязат в равновесие според някои предпочитани начини за разпределение и получават от подвижните части на тялото движения, пригодни за такъв резултат.” (Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 98)

От своя страна тези движения предизвикват промени в състоянието на аферентната система, които провокират нови движения и т.н. По този начин благодарение на описания динамичен и цикличен процес, се осигурява пластична регулация, в резултат на което наблюдаваме едно ефективно поведение.

И така, както видяхме, не е възможно всяка отделна реакция да бъде отнесена към едно отделно условие. Очевидно е, че съществува тясна вътрешна връзка и взаимодействие между аферентните дразнения и двигателните актове.

Полевите връзки, събрани от възприятието в единен възел, отразяват фундаменталните потребности на организма и са фиксирани от интерпретацията направена от живия организъм, т.е. в зависимост от потребностите си да оценява заобикалящата го среда и съответно да реагира адекватно в различните ситуации. Неговото устройство е въплъщение на равновесието и хармонията. Символите и интерпретациите почти идеално „маскират" енергийните факти, заменят ги с оценки от рода на полезно/вредно, опасно/безопасно и т.н. и така създават една субективна картина на „обективната реалност".

Именно възприятието осигурява акуратната балансираност на биоенергийния фундамент (в съвкупността от взаимодействия между субекта и средата, всестранно определяща неговото оцеляване в зададения диапазон на Реалността) и набора от обичайни интерпретации характерни за вида.

6. Теория за условния рефлекс.

Теорията за условният рефлекс се опитва преди всичко да обясни разрешаването на рефлексното поле на животното. Тя се акцентира предимно върху е обяснението на придобиването на едно ново и адаптирано поведение. Като теория за научаването се основава на принципа на „опитите и грешките“. При наличието на една нова ситуация животното обикновено реагира чрез поредица от опити, на които не трябва да се приписва никакъв преднамерен характер, т.е. никаква вътрешна връзка със ситуацията. Затворено в клетка, извън което се намира храната му, то извършва под натиска на нуждата множество опити (да хваща и разклаща пръчките и т.н.). сред които може да се открие и ключовото действие (да прегризе или да изтегли лоста, който командва отварянето на вратата). В крайна сметка неуспешните опити ще се елиминират от бъдещото поведение, докато успешните – ще бъдат фиксирани и възприети. Но как същата ситуация може да предизвика нови опити в случай че първите се окажат неуспешни? И по какъв механизъм успешните реакции се оказват фиксирани, и то фиксирани само те? Теорията за условния рефлекс позволява на бихейвиоризма едно по-задоволително обяснение. След даден провал организмът прави нов опит, защото според законите на взаимната индукция и на вътрешната индукция инхибираните (потиснатите) до момента точки от повърхността преминават към състояние на възбуда. Ако един плъх може да бъде дресиран така, че в даден лабиринт да избира винаги пътя, отбелязан с бяло флагче в края на което се намира храната му, и съответно да игнорира пътя, отбелязан с черно флагче и който е затворен и накрая му има електрическо напрежение, то е, защото бялото флагче се превръща в условен стимул на „положителните реакции“ спрямо целта. За разлика от първия пример с „бялото флагче”, който Мерло Понти дава (Понти, М. „Структурата на поведението” 1997, с112), черното флагче във втория предизвикват едно условно инхибиране (потискане). Предимството на придобитата реакция ще се потвърди чрез повторението, тъй като тя е по-често срещана от всяка друга. С други думи както казва Понти (пак там) „Научаването и развитието на поведението, не носят нищо ново. Те само предават на някои стимули възможността да задействат дадени движения, чиито двигателни условия се считат за предварително зададени. „В този смисъл може да се каже, че „развитието на поведението се изразява чрез свързването по различен начин на предварително съществуващи елементи.” (пак там)

Нека да разгледаме по-подробно тази връзка.

Тъй като реалната светлина не може да бъде видяна, тя не би могла да се прояви като цел, към която да се ориентира поведението на животното или човека. Тя може да бъде възприета като причина, която действа само върху даден организъм, т.е. феноменалната светлина е сила на привличане, реалната светлина е vis a tergo. Това разграничаване на термините веднага поставя поредица въпроси. От момента, в който светлината е дефинирана като физичен агент, въздействащ върху ретината на живия организъм, не можем да смятаме като нейни присъщи характеристиките, принадлежащи на феноменалната светлина. Стимулът, наречен „светло петно“, се разделя на толкова частични процеси, колкото различни анатомични елементи има на нечия ретина. По същия начин, ако я разглеждаме като реалност извън съзнанието , трайното действие на светлото петно върху очите преминава в една безкрайна поредица от физични действия. В такъв случай с всеки изминал момент то трябва да бъде подновявано, каквото всъщност е и обяснението на картезианската идея за „постоянното създаване”. Също така дори движението на очите, които фиксират светещото петно, не поставя никакъв проблем пред нашето съзнание, тъй като ние смятаме, че то се оказва водено от определена цел. Но в такъв случай няма вече terminus adquem и – (крайна точка на процеса, края на съществуващото е началната точка). В случай, че очите се завъртят така, че светещото петно да се отрази в центъра на ретината, то разумната причина за тази адаптация следва да се търси в причини или условия, предизвикващи движението. Както пише Мерло Понти (Понти, М. 1997, „Структурата на поведението”, с 15) – „Би трябвало в точката на ретината, където светещото петно се формира отначало, да има механизми, които регулират по подходящ начин амплитудата и посоката на моя рефлекс за фиксиране. В такъв случай може да се каже, че всяко място от ретината има определена „пространствена случайност“, т.е. че е свързано чрез предварително установени нервни вериги с някои моторни мускули, така че светлината, докосвайки го, само да задвижи един готов за действие механизъм. 

Ако например светещото петно се мести и окото го следва, то очевидно това явление, няма нищо общо с намерението. Важно е да се подчертае, че върху ретината, която не е просто някакъв екран, а е по-скоро комплекс от отделни рецептори, няма движение на светлината в истинския смисъл на думата. Подобно на „вълната която е индивидуалност само за човека, който я гледа, и вижда как тя се приближава към него; в морето тя е само последователно повдигане на части вода спрямо вертикала без пренасяне на материя спрямо хоризонтала. По същия начин „преместването“ на светлинния лъч по ретината не е физиологична реалност.” (Понти, м. „Структурата на поведението”, 1997, с 15). В ретината се регистрират редица от последователно възбуждане на точките, през които той ще минава. И така , действайки върху един определен нервен елемент, той може да предизвика рефлекс на фиксиране, подобен на описания по-горе, затова изглежда така, че окото „следи“ светлината. Всъщност движението на лъча може да се разглежда като „интеграция на една серия от частични адаптации, както ходенето се свежда до серия от предотвратени падания.” (пак там)

Изводът от казаното до тук е, че физическите агенти сами по себе си, не могат да влияят върху организма със своите формални свойства, като движение, ритъм, пространствено разпределение. Пространствената или времевата форма на едно физично явление не се задържа върху рецептора, тя не оставя върху него други следи освен серия от стимулации, външни една за друга. Само чрез техните енергийни свойства дразнителите могат да действат. И така, за да обясним единството в организма, стигаме до класическата теория на рефлекса – т.е. ще разделим дразнението и реакцията на многобройни частични процеси, външни един за друг във времето, както и в пространството. Адаптирането на отговора към ситуацията може да се обясни с предварително установени взаимовръзки (често пъти възприемани като анатомични механизми) между някои органи или апарати – рецептори и някои мускули – извършители. Най-простото нервно действие представлява едно задействане на голям брой автономни вериги. Действието на един определен физичен или химичен агент върху един локално определен рецептор предизвиква по един определен път един определен отговор. (Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 16)

Научното изучаване на поведението изисква да отхвърлим като субективни всички понятия за намерение или полезност или за стойност, защото те нямат база в нещата и не са им вътрешно присъщи определения. Ако даден субект е гладен и вглъбен в своята работа протегне ръка към някакъв плод, поставен случайно до него, и го доближи към устата си, не може да се каже, че плодът реагира като обект, носещ някаква стойност. Това, което провокира двигателна реакция у субекта, очевидно е съвкупността от цветове и светлини, т.е. един физичен и химичен стимул. Ако например поради невнимание ръката му не е достигнала до „целта“, един втори опит да я достигне не трябва да бъде приписван на някакво постоянно намерение, а по-скоро да бъде обяснен с постоянството на причините, предизвикващи първия опит. Поведението изглежда преднамерено, тъй като то е определено от някои предварително установени нервни пътища, така че в крайна сметка субектът получава нужното му удовлетворение. Както казва Мерло Понти: – „Нормалната“ дейност на един организъм не е нищо друго освен функционирането на устройството, създадено от природата; истински норми не съществуват, има само ефекти. (Понти, М. „Структурата на поведението”, 1997, с 16)

7. Връзката на първичните външни признаци (аферентни дразнители) с инстанцията за вземане на решения (еферентни пътища) и задействане на поведенческите програми.

Динамиката на поведението при живите организми се определя преди всичко от въздействие на оценъчната инстанция. Недостигът на храна предизвиква активно търсене, което се ръководи от, признаците, характерни за годните за ядене неща. Като се повишава чувствителността на рецепторите именно към тези свойства, намалява опасността да се изпусне плячката или въобще нещо годно за ядене. Но същевременно нараства рискът от грешки, от „фалшива тревога“.

Всъщност инстанцията за „вземане на решения“ не се възприема в етологичната литература. А би могло да се докаже, че много състояния и най-вече това на така наречените „прескачащи движения“ (КЛИКС, Ф. „Пробуждащото се мислене”, 1986, с 79) налагат разграничаването на тази функция от самото познаване.

Тук накратко ще се спрем на йерархическата структура на процесите на преработка на възприетите от рецепторите признаци: най-напред се идентифицират отделни признаци, които след това се обединяват в по-сложни конфигурации, маркирани от конвертиращи линии. Този начин на сензорна обработка на информацията е характерен за всички по-комплексни познавателни процеси, а също и за биологичната регулация на поведението.

Например, пищната премяна на мъжката бодливка през пролетта се отличава с червения цвят на коремчето. Удължената форма на тялото и „червената долна страна“ са достатъчни, за да предизвикат по време на хвърлянето на хайвера войнствено настроение и агресивно поведение при условие, че тези отличителни белези на съперника бъдат забелязани на границата или в рамките на собствената територия на самците. Така че в случая имаме първо отделни отличителни белези на съперника, а също и такива на собствената територия. По-късно те се обединяват в по-сложни структури, които определят характеристиката на обекта вътре в рамките на дадена територия. Това са структури от по-висша степен на сложност. Тинберген (1953, стр. 72 ЦИТИРАН ОТ КЛИКС, Ф. ПАК ТАМ) доказва наличието на аналогичен познавателен процес при „просията“ от страна на малките на сребърната чайка: формата и поведението на човката на родителите и червеното петно са комплексният дразнител, който активизира програмата за разтваряне клюнчетата на малките.

Както пише Немезий в своята книга „За природата на човека”: (Немезий, епископ на Емеса, „За природата на човека”, 2003, с 75) „Свойствената за зрението доловимост е цветът”. Цветовете се възприемат посредством зрението, а заедно с цветът и оцветеното тяло, и мястото, където то се намира по време на наблюдението. Също така се възприема и разстоянието – това, което е между обекта и субекта. За разлика от осезанието и вкуса – усещания, които са налице само тогава, когато тялото се допре до нещо друго в обкръжаващата го среда, зрението обхваща формата на предметите от разстояние. А тъй като възприема и свойствените си доловимости, то следва, че е възможно виждането на самото разстояние. Зрението познава формата и големината тогава, когато разкриващото се може да бъде обхванато наведнъж. В случаите, когато „зримото нещо” е по-голямо и не е възможно да се обхване с поглед, зрението се нуждае от памет и от разсъдъчна способност. Когато предметът се разглежда на части, а не цялостно, зрението преминава от една част към друга, а това, което в процеса на преминаване попада в обсега на зрението е „доловимост”. Паметта от своя страна съхранява образа на видяното от минал предишен опит. „А двете заедно – това , което се долавя (от зрението), (αισθητόν), и това, което се съхранява в паметта (μνεμονευτόν) – правят мисловната способност. (Немезий, епископ на Емеса”За природата на човека”, с 75)

Затова т.нар. „способности” каквато е например зрителната, изискват „стимулът“ да стане ефикасен чрез своите вътрешноструктурни свойства, чрез присъщия си смисъл и значение, така че отговорът да символизира чрез него.

Структурата на изпълнението на движението в моторния край на по-горе зададените примери, представлява огледално отражение на гореописаната организация на процесите. Тук в началото са фиксирани само ориентиращите и двигателните усилия. В крайна сметка те се разделят на частични движения на отделните крайници, за да може, координирани и направлявани от централната нервна система, да достигнат един завършен, цялостен ефект. Построяването на гнездо например, вследствие на вътрешни, хормонални сигнали паралелно с чифтосването и оплождането възникват и изменения в хомеостатичното състояние, които се описват като грижи за потомството. Търсенето и определянето на най-подходящото за мътене място, оформянето на гнездото, застилането на част от него с по-фин материал, отъпкването на мястото за снасяне и мътене на яйцата – всичко това е последица от поведенческа изява, породена от стартовия сигнал на общото напрежение, на така наречения основен мотив, който се подразделя от своя страна на частични моторни актове, които въпреки своята разпокъсаност с помощта на този основен мотив могат успешно да бъдат доведени докрай. (Кликс, Ф. „Пробуждащото се мислене”, 1986, с 80 – 81)

От всичко казано до тук можем да заключим, че нарушаването на хомеостатичното равновесие на „вътрешната среда“ на даден организъм се отразява даже върху начина на действие на рецепторите. Трябва да се подчертае, че състоянията на остра нужда или силно изразен нагон могат да доведат до снижаване прага на възприемане на съществените за мотивацията свойства на обекта и да доведат до халюциниране на несъществуващи, но удовлетворяващи потребностите свойства. От друга страна, потребностите влияят върху изпълнението на една или друга окончателна моторна програма, като направляват силата и скоростта на изпълнението й в зависимост от степента на потребностите. В краен случай може да се наблюдава даже така нареченото „движение на празен ход“ (Lorenz, 1973 цитиран от КЛИКС, Ф. „Структурата на поведението”, 1986, с 82): скорец фиксира невидима за останалите наблюдатели цел и започва да се държи така, сякаш преследва, улавя и изяжда муха (така наречената „реакция на празен ход“).

Важно е да се отбележи, че налагащото се тук разделяне на механизмите за разпознаване и тези за вземане на решение представлява съвсем ново адаптивно регулиране на поведението. Чрез регистриране и запаметяване на успешните моторни актове и съответните перцептивни признаци, нервните клетки натрупват информация за най-съществените, най-важните белези на обкръжаващата среда. Това дава възможност за избор на най-подходящия от всички възможни програми на поведение вариант за съответното обкръжение. Характеристиките на двигателните програми, техните свойства по принцип са константни (строго фиксирани), което означава, че допринасят за адаптацията само до известна степен. Когато тези адаптивни варианти на двигателните актове се запаметяват асоциирани със съответните сензорни характеристики на обкръжението, с помощта на разпознаващата инстанция сензорните белези могат да се свържат със съответните специфични двигателни програми. В резултат на сензорната обработка на информацията предопределяща моторно-двигателните актове, най-удачните изяви и на нейното най-успешно съхраняване в паметта възниква индивидуалната памет. Това е и самото учене. То е един нов вариант на съотношението познаване – вземане на решение, възникващо в резултат на този елементарен тип на процеса на учене.

Механизмът на разпознаване и съответните поведенчески програми са селектирани в процеса на еволюцията, посредством въздействието на околната среда и предполагат стабилност и устойчивост. Непроменливостта им е твърде ограничена и става толкова по-малка, колкото по-диференцирано работят сетивните органи и програмите на поведение. Постоянно променящата се околна среда налага програмите на поведение да са изключително гъвкави и склонни към приспособление. Непрестанно изменящите се условия на обкръжаващата среда допринасят за развитието на адаптивни компоненти в моториката. Като резултат от регистрирането на даден вариант на поведение със съответните характеристики на възприятие се изграждат асоциативни връзки в паметта, които отразяват даденостите на една конкретна реалност. Като допълнителен механизъм на ученето се прибавя забравянето. Наблюдава се една закономерност – многократни неуспешни действия изчезват от репертоара на възможните актове на поведение. Актуалните преимущества на ученето се изтъкват като предимство и по време на селекция. Те обуславят и факта, че с еволюционното развитие на видовете ролята на ученето при регулацията на поведението значително нараства.

Придобитото чрез научаване богатство на паметта е резултат от разнообразните , срещащи се в живота на индивида ситуации на обкръжаващата среда. Именно способността да се учи повишава безопасността на вида чрез адаптиране на индивидите към конкретните жизнени обстоятелства и актуалните им качества или настъпилите промени. Механизмите на учене водят до извода, че заедно с еволюционното развитие на видовете намалява ролята на видоспецифичните промени и при вземане на решения, ролята на индивидуалната памет започва все повече да доминира. Влиянието на ученето при формирането на паметта налага увеличаването на капацитета на запаметяване на нервната система. Наблюдава се една интересна закономерност – заедно с увеличаването на способността за учене в процеса на еволюцията на видовете, нараства и относителният дял на асоциативните центрове в нервната система. В същото време обаче, дяловете на центровете за сензорно възприемане на информацията, както и тези за моторно управление, значително намаляват.

Ученето допринася за развитие на способността да се извършват успешни комбинативни действия, а това от своя страна допринася за нарастването и на асоциативния капацитет на нервната система. Променя се арсенала на поведенческите програми, а всичко това се отразява върху функцията на сетивните системи. В крайна сметка резултатът е – Намаляване степента на тяхната специализация и нарастване универсалността на функцията им. Това може да се докаже чрез съпоставителни наблюдения: колкото по-малки са възможностите-за учене при даден вид, толкова по-ограничени, т.е. специализирани, са възприятията, и по-непроменливи са програмите му на поведение. Многобройните видове насекоми са типичен пример затова.

Литература
Кликс, Ф. „Пробуждащото се мислене”, София – Наука и изкуство, 1986.
Понти, М. „Око и Дух”, Москва – Искусство,1992.
Понти, М. „Структура на поведението”, София – Аргес, 1997.
Немезий, епископ на Емеса, „За природата на човека, София – ИК „ЛИК”,2003.

Линкове
https://bg.sainte-anastasie.org/articles/neurociencias/va-aferente-y-va-eferente-los-tipos-de-fibras-nerviosas.html
https://www.booksite.ru/fulltext/1/001/008/119/919.htm

--------------