“Нешо Бончев” е третата настолна книга на Боян Ангелов

“Нешо Бончев” е третата настолна книга на Боян Ангелов
“Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти”

Дори, които не знаят автора, изричат и повтарят тези афористични думи на Нешо Бончев, панагюрския възрожденец, които отдавна са основен морален и същностен принцип на литературното творчество. Само това да беше ни припомнил в новата си, трета поред книга, Боян Ангелов за първия български литературен критик, тя пак щеше да е сред най-отличителните заглавия от златната поредица “Дълг и чест” на издателство “Захарий Стоянов”. Бликащ и многобагрен е пороят от думи у мене, извиращи от страниците на книгата за богатствата в нея и за завидното майсторство на нейния автор. Още повече, че тя е втората, вече пълноструйна литературна творба за лъчезарния възрожденски образ и завидна духовна дейност на Нешо Бончев. Имам предвид първия му опит за личността и творческото му дело “Нешо Бончев в контекста на Българското възраждане”. Много неща са характерни за това изключително значимо литературно творение, за създаването на което е приложен оригинален инструментариум. И до откриването на вечната истина: “Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти” Боян Ангелов стига след като е пребродил из исторически пространства на родината си и най-вече на пребогатото с история негово родно Панагюрище. И в никакъв случай не би дошъл до откритието на своя герой без изследователската си работа на европейската и световната литература и култура. И невъзможно би било книгата да е така всеобхватна и пленителна ако нейният автор не бе панагюрец като величавите Марин Дринов и Нешо Бончев!

Моите доказателства и авторовата фактология. Ключът: Нешо Бончев е “личност, която не изпитва страх да изрича истината, не щади дори добрите си приятели, защото за него правдата е сестра на добродетелта. Който иска да построи храм за красотата на духа, няма право да премълчава своето мнение и да се примирява с пошлостта, глупостта и скудоумието. Ни споделя авторът и е уверен че (по думите на Бончев): “Трябва да изучаваме творенията на ония писатели, които стоят на първо място, а не да си губим времето и парите да копаем купищата и да откопаваме такива писатели, които поради скудоумието си, не могат нищо ново и здраво да кажат за себе си, а прег......... чуждите идеи и тях наместо да проясняват – още повече затемняват.” И това е обяснимо: той е “възпитан в свободолюбие, волност и непокорство, през целия си живот съхранява тези завоевания, които му помагат да бъде рязък и емоционален, безпощаден към бездарието, слабоволието и невежеството.” И естествено: “Нешо Бончев събужда задрямалите сетива на съвременниците си за откриване на литература с висока естетическа и нравствена стойност и не иска те да “ся дивеят като гъски в мъгла”. И в същото време в конкретно критическите си изяви стига да висшата си принципност и морално поведение, до искрената и професионалната си присъда: Щом има талантливи писатели, мястото на бездарните не е в литературата! Авторът добавя, че той наистина не щади и най-близките си приятели. Влиза в словесен двубой с Любен Каравелов, за да защити своите естетически и идеологически принципи. Критикува дори Марин Дринов и Райко Жинзифов за слабости в техни творби. Звучи невъзмутимо констатацията му: “Григор Пърличев не е преводил Омира, а го е острижен предложил на българете и допълнил, и украсил по свой вкус, което си не позволи ни един от познатите европейски преводачи.” Затова и Боян Ангелов споделя откривателски: “Той е прецизен естетик и перфектен ерудет, който не може да се примир с каквото и да е опростенческо отношение към литературния труд и застава против всякакви опити и тенденции, подценяващи читателския вкус.” И в същото време проходчикът на неразораната още територия на българската литературна критика прави своите блестящи преводи на “Разбойници” от Шилер и “Тарас Булба” от Гогол. А авторът, неговият био-библиограф пише, че те “го издигат на друго ниво – различно от нивото на примирилите се с османските нрави български интелигенти, търсещи начини за възкресяване на религиозната самобитност и културна автономия чрез примиренчески компромиси. И още – Нешо Бончев приветства с цяла душа решението да бъде издавано списание за читалищата, но не пропуска нито един случай остро да критикува материали и техни автори в отделните броеве на “ЖУРНАЛ ЧИТАЛИЩЕ”. Не премълчава и не отминава и публикации, които не одобрява, някои и отрича, в “Периодическо списание”, чиито редактори не се разграничават от тази негова позиция и критика. Нещо повече – “Те дори благодарят на автора, че прави необходимото да се спира охотата на писачи, които се мислят за талантливи.”

И е чудесно, че Боян Ангелов е стигнал до извода си, че Марин Дринов, Васил Друмев и Васил Стоянов са възхитени от гражданската доблест на техния съидейник. Висока оценка за критическите филипики на Нешо Бончев дава и Константин Иречек... Особено ласкав в отзивите си (и в критическия анализ за публикуването в първите единадесет броя на списание “Читалище”) е Христо Ботев, който заявява категорично, че “критиката на г. Бончев е написана умно и справедливо” и не се съгласява с литераторите, “които я намират пристрастно остра и прекалено строга”. Високообразован и ерудиран, той получава доверието и признанието на интелектуалната общност и на читателите в България. Защото е прочел най-стойностното в европейската и световната литература. И оттогава до днес той е основоположник на българската литературна критика. И в бъдните времена ще е вечната нейна емблема.

Щях да сложа точка на този мой възторжен отзив за книгата на Боян Ангелов, посветена на Нешо Бончев, но не можах да спра обзелия ме от дълго време гняв за съдбата му през изминалите трийсет и кусур години след псевдодемократичните промени у нас. Чезнат в забрава и литературните традиции, и създалите ги родолюбиви, с евристичен талант творчески личности и стана така, че обърнахме наопаки думите на панагюрския духовен откривател – литературното поле е бална зала и ние се гладим с похвали и си казваме само комплименти! А си имахме честни и литературни историци, и стойностни литературоведци, и високостойностна литературна критика. Литературата ни е в насипно състояние и няма кой честно и професионално – по примера и на Нешо Бончев – да отдели зърното от плявата! В този контекст приемам книгата на Боян Ангелов като тревожен и настоятелен зов за възкресение на живите като зарити в пепел въглени литературни традиции с властващите принципи и критерии за оценка на словесното ни изкуство и националната ни култура. За да имаме самочувствие, че сме наследници на стародавните ни традиции, че имаме свой духовен идеал и творим за родината си. Всеотдайно като духовния апостол от славното Панагюрище, роден и израсъл в неговата прегръдка и закърмен с идеите на родолюбивите учители, мъдри и работливи възрожденци Сава Радулов, Атанасий Чолаков и Йордан Ненов. Те забелязват ученолюбието на Марин Дринов и Нешо Бончев и заедно с други първенци на духовния и борчески градец ги изпращат на учение в Киевската семинария, а после и в Московския университет. Те именно продължават и просветното им дело като главни учители на Панагюрското мъжко училище, а преди това са и подидаскали. Те “обучават на българопис и любородие учениците, станали по-късно безстрашни въстаници и опълченци от охраната на Самарското знаме.” Боян Ангелов не пести време, за да проследи целия изминат житейски и професионален път на интелектуалеца Нешо Бончев и да посочи дълбоките следи и жалони, които оставя по него. И ние разбираме, че най-скъпото му е Отечеството, а най-голямата благост – духовността. Затова издига в култ литературата и просвещението, които ще покажат на света България. Където и да е, той живее с нейния образ и работи за такава образователна система, която чрез реформи да даде пълни знания на учащите се българчета. Стига дори до неосъзнатия парадокс, живеейки известно време “със заблудата, че планът на Мидхат паша за смесени българо-турски училища може да помогне на родното образование. Той иска родината му да има европейско по дух просвещение, спазващо традициите на високия морал. Желае да съзерцава романтичния образ на родината си, а не потънала в скръб и разруха земя с обезверен и беден народ”. Той е заклет настоятел в българските училища да се учи единствено на майчиния роден език. Твърдо е убеден, че “просветата, науката и културата стават действени фактори за добиване на българското национално самочувствие”, мечтае в България да има просторни, светли и красиви училищни сгради с умни и влюбени в преподавателската работа учители.

И тъй като основният акцент в новата книга на Боян Ангелов е върху изключителната роля на една от най-духовните ни личности – Нешо Бончев като писател-основоположник на българската литературна критика, нека се позовем на авторовата пребогата фактология. Той ни доверява убеждението си, че неговия герой “възприема античността като прародина на всички съвременни изкуства, защото без нейното познаване съвременният човек не може да осъществи връзката между минало и настояще”. Умело вплита в един духовен венец преклонението си пред великия Висарион Белински и симпатиите му към западноевропейската култура, патриотизма на братя Аксакови със сътвореното от вечните Данте, Шилер и Гьоте. Знае, че без словесното и песенно творчество, няма същинска литература и затова издирва и събира старинни предания и песни, боготворейки делото на братя Миладинови с техните вековечни “Български народни песни”. И сам създава свой фолклорен сборник още в младежките си години.

И за тези си книга Боян Ангелов е верен на своя проверен похват – да издирва и публикува в частта “Приложения” автентични, излезли изпод перото на своите “герои” забележителни текстове, поместени в различни водещи за времето си издания. В брой 61/1870 г . на в. “Македония” Нешо Бончев анализира и коментира програмата на училището в Пловдив. А в книжка 9/1873 г. на списание “Читалище” в “бележка”-та си пише: “Тия програми при четенето им возбуждат надоумение и вопроса за системата на габровските училища, която греши с това, че е безхарактерна, а друго, че е многопредметна, а понеже много предметието не позволява да се запреш ни на една наука, да я изучиш добре, то се явява трети порок, че содержанието на науките, които се предават, е много плитко и повърхностно.” Особено силни са двете статии в “Периодическо списание”-кн.7/8 – 1873 г. “Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията им (поради повестта “Тарас Булба”) и “Гогол – Живот и литературните му дела”. В първата четем: “Отначало трябва да се запознаваме с духовний, литературен и исторически живот на ония народи, у които той по-широко се е развил и по-пълно се е отразил в литературата им. Това е все едно, като кога пита някой отде да пие вода – от главата ли на извора, гдето е бистра и сладка или от устието, дето е мътна. Или все едно, де е по-добре да се къпеш – в морето или в блатото. Хората пият, гдето е чиста водата, а добитъкът пие и се къпе, гдето завърне.” Какъв метафоричен изказ на една пословична истина за литературата! И – по няколко реда от втората му статия: “Пушкин е родоначалник на стихотворната поезия, Гогол – на прозаичната. И двоицата зададоха работа на белетристиката...” И изповядва, че до смъртта си има за верен приятел и ръководител в литературните си трудове Пушкин: “Всичката сладост на живота ми изчезна с него. Нищо не съм захващал аз без негов съвет. Ни един ред не съм написал ако не помисля, че той стои пред мене...” И още: “Белински със своя дълбок и тънък критически талант отвори очите на руската публика и показа й, че Гогол не е за шега, че неговият талант е толкова висок, гдето скоро не ще го догони никой...”

Необхватно е исторически значимото духовно дело на панагюреца Нешо Бончев, но в неговата сърцевина са основите на българската литературна критика, чието развитие е свързано завинаги с неговото име. Затова и с искрено признание авторът на книгата за неговата личност Боян Ангелов изповядва: “Той е писателят, преводачът, проникновеният историк и тълкувател на обществени и социални процеси. Без неговата личност Българското възраждане не би имало своята прелест.”

------------
Боян Ангелов, “Нешо Бончев” (от поредицата “Дълг и чест”), изд. “Захарий Стоянов”, С., 2023.
------------