Падаща звезда

Марта запали колата и пое към хижата на езерото. Беше се обадила предварително, за да почистят снега и запалят камината. И тази година щеше да посрещне празниците си сама, но този път предпочете да е на хижата, където посрещаха Новата година със съпруга си, преди да почине.

Това беше толкова отдавна, че жената вече беше забравила или така й се искаше.

Ходеше на хижата предимно през есента или горещите летни месеци. Усамотяваше се от напрегнатото ежедневие. Зеленината и спокойното езеро й даваха спокойствие, зареждаха я с енергия и отваряха съзнанието й за нови мечти и копнежи.

В живота Марта бе праволинейна, отдадена изцяло на работата. Зад гърбът й колегите я наричаха “Ледено сърце” или “Ледената дама”. От както бе постъпила на работа във фирмата никой не я видя да се усмихне или да изрази някакво чувство. Не знаеха, че зад маската на това красиво лице се крие самотна и чувствителна жена. Марта страда много след смъртта на съпруга си. Реши да започне всичко отначало, като първоначално започна работа в тази фирма,но вече трета година мина, а тя така й не можа да отвори сърцето си.

Паркира колата и слезе. Доволна огледа почистената от снега площадка. Хвърли бегъл поглед към езерото, така й не разбра защо то никога не замръзваше през зимата, после влезе в хижата.

* * *

Марта седеше на китеника пред камината с чаша вино в ръка и се взираше в огъня. Горящите дървета от време на време изпукваха с малки златни искрици и това беше единствения звук в помещението, но жената бе доволна от тази тишина.

Стана и с чашата в ръка се приближи до прозореца, загледа се в мрака, където единствената светлина идваше от звездите.

В този момент небето проблесна и Марта видя падаща звезда.

“Нека намеря пак любовта и както пада тази звезда, така да падне й самотата от душата ми” – мислено си пожела жената и се учуди на това.

– Съвсем се побърках! – изрече на глас, засмя се на самата себе си и отново се настани пред камината.

Затвори очи, наслаждавайки се на топлината от огъня. Не мислеше за нищо, а на душата й беше леко и спокойно. Първо чу песента на птичките, усети мириса на вода, а после някаква топлина се разля по тялото й.

Отвори очи, намираше се на дървеният кей на брега на езерото. Топлината, която галеше тялото й идваше от жаркото слънце. Тя не знаеше как се бе намерила тук, как отново бе лято и не я интересуваше. Лежеше гола и се наслаждаваше на свежестта на природата. Затвори очи, като се надяваше, че когато ги отвори това щастие няма да изчезни и точно тогава се случи. Усети лек полъх, а след това нечие присъствие. Отвори очи и застина с полуотворена уста, кожата по цялото й тяло настръхна. До нея стоеше покойният й съпруг – такъв, какъвто го помнеше. Сивите му очи с мрежа от бръчици покрай тях я гледаха проницателно, изучаващо, но с много топлина и любов. По голото му мускулесто тяло се стичаше вода, а косата му, която беше по-дълга от обичайната бе прилепнала назад, само един кичур от бретона немирно се бе надвесил над челото му.

Марта не смееше да помръдне, но когато той й подаде ръка, за да я изправи тя я пое. Изправи се, телата им прилепнаха, а устните им се сляха в целувка. Едната му ръка се плъзна към двете й полукълба, а другата зарови в косите й. Марта впи пръсти в гърбът му, усети познатият й до болка аромат и потръпна. Легнаха на дървеният кей и се любиха така, както никога до сега не се бяха любили.

Затворила очи, сгушена до любимият си човек Марта не смееше дори въздух да си поеме, за да не свърши тази магия, но накрая заспа щастлива.

Събуди я студът, който се бе прокраднал навсякъде. Отвори очи, в първият момент не знаеше къде се намира, но после бавно започна да си спомня.

Беше дошла в хижата, за да изкара Нова година и беше заспала пред камината. После сънува най – хубавият сън...

– О, Боже..! – извика Марта и скочи от канапето, на което се събуди.

Огледа се, огънят в камината догаряше, а тя беше гола. Грабна одеялото, зави се с него и огледа помещението. Беше сама в тихата мразовита нощ.

Седна и се замисли. Припомни си всеки детайл от съня, тогава видя на масата тънкото сребърно колие, което покойният й съпруг й бе подарил на последната годишнина. Мислеше, че го е загубила, но ето че беше пред нея – грижливо поставено на масата. И тя разбра..

– Това не е било сън! Дойде, за да се сбогуваме, нали? – тихо прошепна, като нежно взе колието.

Няколко минути стоя така, после бързо стана и започна да се облича. Знаеше какво трябва да направи. Бързо събра багажа си и се качи в колата.

На душата й беше леко. Щастие и някаква неописуема радост струяха от всяка частица на тялото й. Запали колата и потегли натам, където може би я чакаше една нова любов.