Вървя по наклона на времето...

Вървя по наклона на времето...

Аз вървя по наклона на времето
и оставям усмивки – следи.
Колко много от мене са вземали?
Няма нищо. Животът върви.

Не очаквам безсмислено ресто.
Във душата ми – има за всички.
Колко струва да бъдеш по-честен?
Точно колкото тихо: „Обичам те...”

Да го чуеш през всичката болка,
дето камъни хвърля през рамо
значи много. А всъщност е толкова,
че да можеш да носиш за двама.

И за трима, за пет, и за сто.
Много носи душата, наистина.
Аз повдигам Земята-кълбо,
само с тихичко синьо усмихване...

И надвила наклона на времето
все си мисля за бъдните дни.
Само с обич мигът е вълшебен.
Гледай – чудо!: Животът върви.

Мълчи ми се...

Мълчи ми се. Тъй както си мълчи
до болка изкрещяна тишината.
Небето във очите ми вали.
Дъждът е пуснал котва във душата ми...

И мисля си, че просто няма как
да скрия всички думи. Не е честно.
От толкова години чакам знак,
че всяко чудо се заражда лесно...

Но времето се плаща със цена,
която до безкрай ми е позната:
Човекът е виновен за това,
че бърка любовта със свободата...

Виновна съм. Какво пък. И мълча.
Изгубих ли се? Просто е. Обичам те.
Получих знак – усмихна се света.
И ето – тишината каза всичко...