По пътя към себе си

По пътя към себе си
Съдба

Новият, така беше известен по име новодошлият зам.-директор в училището. Близо месец нито един ученик не можеше да каже, това е другарят еди кой си. На тази основа дойде неговата фамилия, лично име и прякор. Новият беше млад мъж, само преди година завършил успешно Софийския университет, и по силата на съдбата го назначиха на работа в това училище. Иначе беше съвсем обикновен човек, който можеше да води разговор не само с всяко дете, но и твърде рано се опозна с родителите на децата, които в разговор помежду си споделяха, че той е много културен и умен мъж. С особена оценка казваха, че е завършил най-висшето учебно заведение и от близо четиридесет учители, той беше единственият с такова образование.

– Дано се окаже строг, да потупва децата, та да се подобри дисциплината – споделяха родители и общественици.

И онова, което му даваха като положително качество беше, че умеел да пише по вестници и списания. И това като всичко останало беше истина. Говореше се дори, че още твърде малък е започнал да пише разказчета и приказки. На един от хората, с които разговаряше, му споделил, че пише и книги. За пример беше посочена и първата му дописка във вестник “Защитник на Родината”, който се издаваше в областния град. И така от дума на дума, от приказка на приказка, хората, повечето миньори, разбраха, че той е завършил университета, а преди това Учителския институт, бил е във военното училище, офицер…

– Абе хубаво момче, няма какво да се каже, но време за женитба му е дошла, а той все още отлага събитието.

– Това са лични работи – поправи го приятелят му, – защото женитба насила не става.

И тъй днес, утре… Дни наред все за него се говореше. Такива разговори започнаха да се водят и между децата. Главното при тях беше пише ли слаби оценки, кавгаджия ли е и какво ли още не. Наред с това се заговори за него самия, че е бил все замислен, какво трябва да направи, че да се спрат бягствата от училище, да се ликвидира с кражбите, да се учат децата добре. Нищо друго не го плашеше, освен че учениците са много и лошо възпитани, едни са без родители и… какво ли още не. Когато започна втората учебна година успя да види поведението на децата в присъствието на родителите при първия учебен срок. Седнал на стола в своя кабинет, разговаряше сам със себе си за какво ли не. В края на мисленето се запита дали не е по-добре да напусне училището. Този извод си зададе в резултат на това, че не виждаше надежда нещата да се оправят, да се подобри дисциплината, независимо от това, че все пак в резултат на неговото отношение към децата и строгостта на директора на училището имаше известна промяна. Това обаче не го задоволяваше. Мисли сам, после сподели със свои приятели и колеги от други училища и в резултат на тяхното мнение, че не трябва да се отказва, а да се заеме с работа, се успокои. Дойде обаче до извода, че учителят трябва да търси и да научи децата да се борят със слабостите си, т.е. да търсят път към себе си. В размисъл какво да предприеме будуваше по цели нощи. Най-малкото свободно време използваше да чете литература, да споделя за трудностите си с колеги, но за него все нещо не достигаше.

В размисъл вървеше времето, но Новият не забрави обещанието към самия себе си, че трябва да победи и на второ място да не прекалява със строгостта си. По този начин децата се отделяха от него, ето защо започна да работи повече с родителите и класните ръководители. Зачиташе личността на децата и в най-трудните и най-отрицателните им прояви. Така постепенно децата се приближиха до него, обикнаха го, макар да не забравяха за строгостта му, която той проявяваше. Винаги намираха начин да му кажат че той е прав и както се получава най-често при децата започнаха да му носят данни за проявите на своите другари. Новият оценяваше това като неприятелско отношение и затова, който и да дойдеше да му докладва за поведението на този или на другия, ги убеждаваше, че така не бива. Всеки отговаря за себе си. Децата споделяха това с родителите си, което те оценяха като правилно и хвалеха учителя пред децата си.

Надеждата на Новият, че ще постигне успехи, ставаше все по-голяма и самият виждаше реално резултатите. Точно в този момент му дойде на ум да последва пътя на Аркадий Гайдар и предложи на най-палавите деца да образуват тимуровска команда. Децата приеха това с голямо желание, макар че само преди няколко дни бяха организирали такъв капан на Новият, че едва не си счупи главата.

Случаят с капана на Новият се разнесе бързо из училището. Директорът извика своя заместник, за да провери как върви случаят, но в края на разговора Новият не прие тактиката на директора. Поспориха известно време, но зам.-директорът беше категоричен, че не приема този подход. Разбраха се. Директорът прие неговото предложение и… Тимуровските команди се родиха в училището.

– Те това е учител! – споделяха при среща родителите.

– Абе децата се страхуват от него, но на никого ухото не е дръпнал – споделяше един родител, на когото детето беше не само палаво, но и малко лъжеше, бягаше от училище. Призна пред своя приятел, че учителят не го удря, но че той си му налага побоя при всички случаи или го държи прав в ъгъла у дома. – Строгостта, която упражнява, не е лошо нещо, но струва ми се, че някой ден пак ще има нападение – завърши родителят на Стоян. – Ще го предупредя – рече на края – защото колкото и да се държат добре, очакват се от тях изненади.

В разговорите, които водеха за учителя, най-често казваха, че е много учен човек. Умее как да подведе децата, за да не допускат грешки и най-важното е, че винаги е сред тях. Разговори води не само с добрите ученици, а и с най-палавите, трудните деца, както ги наричаха учителите.

– Голям късмет изкарахме – сподели веднъж партийният секретар на директора на училището. – Такъв човек ни трябваше – каза в заключение партийният, но за да не се предаде по всички показатели, директорът отвърна.

– Абе нека не съм аз, ще видите вие дисциплина, ама…

– Оценката ни за теб я имаш от първата година, когато дойде. Ние мислим, че двамата имате добри разбирания и споделяте по-важните и педагогически неща. Прав си. Вие двамата се допълвате един друг.

Новият много добре съзнаваше, че цялото съвпадение по възпитателната работа не съществува, но той беше много внимателен, коректен и винаги споделяше намеренията си какво да прави, какво мисли да прави и при това винаги споделяше с директора какви са резултатите от едно или друго мероприятие. Онова, което му подсказваше, че децата го обичат и че се поддават на неговите указания, бяха резултатите. Така или иначе все повече и повече деца идваха при него, не за да говорят за приятелите си, а да споделят дори свои идеи.

Беше доста късен следобед, когато Новият се беше отдал да мисли какви мероприятия могат да извършат с тимуровците, някой почука на вратата. Тъкмо да даде разрешение на този, който идва при него, вратата се отвори. При него влезе Стоян, синът на бай Тодор, който даваше висока оценка на работата му с децата и най-вече с неговия син.

– А, Стояне, ти… Какво те носи при мен? – като го погледна и с лека усмивка го покани да седне на дивана.

– Искам да те питам как се чувствате от оная вечер, когато ви поставиха бодливата тел.

– За какво става дума, Стояне?

– Не крийте от мен, защото аз знаех за нападението, но не можах да ви се обадя, защото не ми казаха точния час. Те просто бяха започнали да не ми вярват и мислеха, че ги излагам пред вас. А аз не исках да правим това, но знаех, че Баничката – този ученик, който е в нашата команда, разбра, сторило му се, че ви донасям стореното, което не е вярно. Сега знам какво мислят, но няма да ви го кажа…

– Чудесно, Стояне. Всичко научавам сам.

Новият го изслуша, но накрая му каза да не казва на никого, че е идвал при него. Впрочем той го запита откъде научава какво правят Баничката и Войната.

– В бандата на тези двама имам приятели, които ми казват всичко, защото не искат да остават в тяхната команда, но ги е страх да напуснат, за да не ги бият. Ако научат, че съм идвал при теб…

– При “вас” – така е редното – направи му забележка Новият, но с лека, другарска усмивка и му каза да продължи какво още има да му каже.

– Ами искам да кажа, че ще дойде време, когато те сами ще напуснат…

– Не, не, те няма да напуснат, защото сега започваме да играем на много интересни неща. Те така ще се вживеят, че ще забравят лошото, което са правили и ще станат добри деца – с усмивка завърши разказа си Новият. – Нещата са прекрасни…

– Някой чука на вратата – като погледна директора каза Стоян.

– Да влиза… Да! – отговори на почукването Новият и отправи поглед към вратата.

Плахо, несигурно, на вратата се показа Цървула – това беше името на един от бандата, чийто баща Новият познаваше.

– А? Кого виждам? – рече зам.-директорът и покани новия си гост в стаята.

– Искам само на вас да кажа.

– Добре бе, че какво ти пречи да кажеш пред Стоян? Та нали сте приятели? От моята команда сте – добави учителят.

– Ако обещае, че няма да каже на никого.

– Стоян е сериозно момче и той като теб споделя много неща. Казвай!

– Искам да ви се извиня, че макар да съм поставил клетва, че ще бъда верен на всички и няма да крада, но само преди половин час, когато учениците бяха в клас, аз излязох от клас, като казах на госпожата, че ми се гади, а аз отидох и обрах джобовете на учениците от четвърти клас.

– Е, че как така? Нали положи клетва?

– Да, така е, но… Сгреших и дойдох да ви помоля да ми простите за грешката и да върна парите на децата.

– Колко пари събра?

– Само седемнайсет стотинки. И право да ви кажа, точно това, че никой няма пари, ме накара да се реша и да се откажа от всичко това.

– Поздравявам те – рече Новият, стана и подаде ръка на Цървула в знак на поздравление.

И тримата спряха да говорят, Стоян почти беше готов да напусне кабинета, но не успя да излезе. Цървулът се разплака.

– Това пък какво е? Защо плачеш?

– Правя опити да извършвам кражби, защото вкъщи никой не ми обръща внимание. Знам, че татко получава малка заплата, но… Веднъж не ме е попитал какво закусвам, откъде си купувам тетрадки и моливи дори… Ето защо се опитвам да крада… Дойдох да ти кажа истината, иначе… никога не бих откраднал, но… Огладнявам, а баща ми и често се напива… – като изхълца от плача си завърши Слави, това беше истинското име на Цървула.

И така работеше Новият с децата. Той до такава степен се беше приспособил към техния начин на живот, че имаше моменти, когато постъпваше също като децата. Точно това при необходимото внимание и уважение стана любимо на децата. Командите взеха такива размери, че всяко второ дете беше тимуровец в една или друга команда. Дейността на командата привлече вниманието на просветата в областта, в. “Септемврийче”, а в края на краищата бе написана книга за дейността на командата. По-късно бе направен и филм под заглавие “Разузнавачи на доброто”. Училището стана първенец в прегледа на училищата.

Така тимуровските команди станаха едно отлично средство за подобряване дисциплината на децата. В чест на една годишнина, само тимуровска команда “Белият гълъб” проведе много мероприятия, и то такива, които бяха пълни с романтика – онова, което децата обичаха най-много. Такова беше операцията “Икар”, случаят “Книжната лястовица”, “Къде е Бог, какво е той”, “Провокаторът”, операция “Дивата патица” и още много дейности, които станаха причина децата да завършат осми клас и да тръгнат в живота си с нови сили. В паметта на децата тогава и вече на възрастни хора има неща, които няма да бъдат забравени никога. “Секретното писмо”, “След година”, “Синята панделка” – мероприятие от най-малките деца, които след това приеха в командите и своите родители.

За всичко това може да се разкаже още много и много интересно. Новият се убеди, че винаги може да се покаже пътят на човека към себе си и от друга страна да го накараш сам да търси пътя, по който тръгва да върви, живее и се развива.