Пролетна импресия

Пролетна импресия

Подлудяла е гората в тази слънчева утрин. Дърветата сякаш политат в урвите, надига се земята от буйните води, пътеката чезне по синьото небе.

Едно момиче върви покрай яза с върбово клонче в ръка и вика на стария воденичар:

– Дядо... Дядо... Излез да ми подадеш ръка да премина реката, че е придошла!

Отваря се малката вратичка на воденичката и се показва воденичарят с побелели вежди от паспал. Той тръгва към момичето, смее се, мустаците му мърдат, в бръчките свети слънчево зарево.

– Такова време е сега... И птиците не стоят, и животните бягат, че водата ли да мирува!

Реката шуми в нозете. На талази е слязъл южнякът от планината, запълзял е по гърба и, вие в току напъпилите клони на черешата. Знае воденичарят – заиграе ли южнякът в клоните, пролетта е дошла и трябва да озапти в корубата буйната вода. До снощи снегът се топеше, а щом горе в планината се вдигне бялото от скалите, стъпи ли козел на каменния рид, пролетта е вече дошла. Тогава една ослепителна белота слиза в равнината и плъзва по зелените губери. Полепва като прашец по градините на кооператива и на човек му се струва, че зимата още не си е отишла.

А бръмнали са пчели, мушички летят и пълнят въздуха, врабците се заравят в димящия тор. Край старата върба правят кръгове двата щъркела които дирят миналогодишното си гнездо. А ти си събрал съчките им, изгорил си ги през зимата и си забравил за старите си приятели. Кукувицата е излязла и човката и потреперва от възторг с ритмичното гу... ку... къ... чъ... у... къ.

Идват мливари. Те говорят високо, гърдите им са изпълнени със слънце и топлина. Воденичният камък се върти, мели царевичното зърно. За една нощ се е пробудила цялата земя. Пред хълма са разцъфнали дърветата, комбинирали чуден пейзаж. Скоро ще натежат от плод. Тежки камиони ще полетят по пътищата.

Едно вечно тържество се претворява в гората и полето от цвят и плод, разцъфтява в краските на младостта.

Тъй е! В природата всеки има своят дял от това чародейство. Гората не отнема богатствата на полето, а полето, получило благодатта на гората, претворява сока в плод.

Пролетта е преминала през яза, слязла е в градините на кооператива.

Тя се усеща във всеки камък и ров, рее се по небето, тича из полето стига някъде към Петрова поляна,.

От бялото селско училище под Индже баир прииждат звънливи гласове. Момичето е вдигнало високо ръка и плавно дирижира детския хор. Звуците се гонят, гласчетата славят пролетта. Те се надпреварват, прелетяват, потъват в безкрайността на гората, дето пеят авлиги, дето зелениката ухае, дето кръвта на преображенци дими. И в малката воденичка край яза куршумът хайдушки се чернее.

----------------

Публ. в “Темида и Пегас. Антология поезия и проза от бургаски юристи”, Бургас, 2016 г.

----------------