Разговор между влюбени

Намираме се в шумната столица, където изглежда все по-вероятно въздухът ви да свърши, защото го отнемат от вас, все повече хора. Нашата спирка ще бъде едно кокетно кафене, събирало псевдоинтелектуалната част от общество в продължение на вече няколко десетилетия. Тук ще слушате прекрасен джаз, ще се потопите в токсична атмосфера, а преди това, задължително ще сте изоставили дробовете си на входа, освен ако не искате да ги чуете как се оплакват секунди след като влезете, заради приятната миризма на алкохол, кафе, цигари и романтика. Освен всичко това, ушите ви могат да долавят впечатляващи истории с участието на внушителни персонажи, разказани от невпечатляващото вдъхновение на някои невнушителни личности. Толкова ще ви прилошее от чутото, че дори да си поръчате чаша с чисто, силно уиски, от най-евтиното – и от него няма да ви се гади, колкото от разказите.

За щастие, тези досадни клюки от лицемерни хора не ни интересуват. Тях можем да ги научим, щом разлистим някой жълт вестник. Нищо чудно да се разминем с редактора на такъв вестник, когато се оглеждаме за главните ни герои. Бързо ги намираме. Открояват се твърде много заради примамливата суета, която излъчват, заедно с изисканите си, миришещи на пари, дрехи. Няма как да ги сбъркаме.

– Не харесвам това място, скъпи! Дори не разбирам какво те впечатлява в него, че постоянно искаш да киснем тук!

– Оплакваш си излишно, любов моя. Едва ли някой от твоите скъпарски ресторанти би могъл да ни събере с невероятните особи, каквито, несъмнено, присъстват тук.

Иван, в средата на своите трийсет, явно бе вкусил достатъчно чуждите устни. Затова бе предложил брак, на които се предполагаше, че са му харесали най-много – тези на, с девет години по-младата, Кристин.

За съжаление, последното изречение беше лъжа.

Като всеки, уважаващ себе си, желаещ обич, мъж, Иван изневеряваше на бъдещата си съпруга. Кристин, все пак, бе така добра да му отвръща на жеста със същото, благодарение на най-добрия му приятел – Михаил. С годеника й успяха да се превърнат в обикновената, лъжлива двойка изключително бързо. По-точно, още след първата година на тяхната, продължаваща вече четири години, връзка, разцъфнала в това силно обвързване, което им предстоеше. Всъщност, веднага когато бе прието предложението на Иван, те започнаха да изпитват още по-голяма слабост към тайните партньори. Ала светът бе несправедлив, обричайки на обща съдба Иван и Кристин.

– Може ли да ми дадеш една? – Кристин забеляза как мъжа запали цигара и от отчаяние за вписване в обстановката, повече от всичко се нуждаеше от нея в настоящия момент.

– Никога не съм разбирал момичетата, които, като теб, искат да пушат, а се къпят в парфюм. Все едно си купуваш стара кола и я ремонтираш, така че да изглежда като нова. Да, отвън, със сигурност, е примамлива, иска ти се да я караш, обаче има неща, невъзможни за промяна. – Иван усети как ако продължи със задълбочаването, ще обърка и себе си, затова просто завърши с това изречение. – Колата ще си остане ненужна, независимо колко екстри си й направила и добавила.

Кристин издърпа цигарата от ръката на Иван, изпуши половината, а после му я върна с невинна усмивка.

Въпреки някои негативни качества, появяваща се в неподходящите моменти, бъдещата госпожа си оставаше колекционерка на мъжките погледи, където и да отиде. Имаше онова специално лице, способно да спечели симпатията на всеки, без дори да са си разменили дума, а само поглед. Нейното детинско поведение лесно се оправдаваше, ако разгледаме по-детайлно биографията й.

Майка й почина, когато бе на седем, докато баща й работеше неуморно, за да изкарва достатъчно пари за издръжка. Кристин бе дарена с по-голяма сестра, Любима, която, освен модел за подражание, с превърна и в добър съветник относно важните решения в живота на момичето. Именно Любима бе казала на Кристин да приеме предложението на Иван, докато, в същото време, се наслаждава на скрита близост с Михаил. Няма защо да се притесняваш, бе обяснила тя, всички го правим в днешно време, навярно, включително и бъдещия ти съпруг, само дето никой не си признава от морална гледна точка.

Както споменахме, Кристин бе обожавана от противоположния пол. Талант, който тя откри още в детските си години. На единайсет получи диабет, заради многото изядени кутии с шоколадови бонбони, които бе получавала от тогавашните си почитатели. Щом достигна двайсет, вече пък йбяха дотегнали скъпите бижута и возенето в най-новите автомобили. Какъв късмет извади само, че Иван никога не й правеше изненади, не я затрупваше с подаръци и рядко й даваше вниманието си! Беше идеалния съпруг, когото всяко момиче желае, само дето се срамува да си признае.

Кристин ненавиждаше дните, които прекарваше с бъдещия си съпруг, защото напомняха за голямата грешка, която тя съзнателно бе допуснала. Ала иначе чарът на изневерите с Михаил щеше да изчезне и момичето окончателно щеше да изгуби трепета от техните срещи. Запознаха се, именно заради Иван от чиста формалност, сякаш да им покаже един на друг какви роли имат в живота му. Е, едва ли бе очаквал пламенна любов между тях, която ако бъдеше разкрита, по всяка вероятност, щеше да промени намеренията му спрямо брака с Кристин. Поне Иван не бе ревнив, не се интересуваше от нея, а само искаше да прекарат няколко минути на вечеря или пък да излязат, за да наподобяват малко на щастливите, бъдещи съпрузи, каквито, няма съмнение, щяха да бъдат, ако продължаваха с лъжливите си игри.

– Виж само колко непочтени мъже има тук! – възмути се Кристин, тъй като ефектът на задоволство от наполовина изпушения фас мигновено изчезна и й се прииска да досажда малко.

– Откъде пък се появи това впечатление?

– Ами погледни жените около тях. Всички се смеят фалшиво, защото искат да имат добър живот, но са сбъркали при избора си в любовта и ето – подхилкват се, а всъщност им се плаче.

– Убеден съм, че просто ти завиждат и го правят, за да те дразнят.

– О, нима! – комплименти, излизащи от устата на мъжа към Кристин бяха рядкост и заслужаваха похвала и въздишка с облекчение, че, все пак, той изпитва някаква обич към нея.

– Навярно е, защото отдалеч си личи колко стойностен мъж съм – явно трябваше да го изчака да се доизкаже, тъй като сега момичето си показа разочарованото лице. – А пък ти не се цупи толкова.

– Защо? Когато ме видят тъжна около теб, самотните мъже, тук, бързо ще искат да изпием по едно питие заедно.

– Миличка, да не мислиш, че не съм запознат с този факт. Затова те доведох в заведение, където мъжете са колкото самотни, толкова и бедни. Все пак, повечето се занимават с изкуство. Ако пък се случи някой да бъде от средната класа, то ще е твърде стиснат, за да те почерпи. Но, впрочем, искаш ли някакъв коктейл? Космополитън?

– Не, благодаря. Не ми е нужен алкохол, за да стана интересна и забавна.

Предполагам, ако съдим по думите на Иван, засега той се оформя като нашия негативен персонаж, обаче не бива да избързваме с лепването на етикети. Той е син на бизнесмен и счетоводителка, така че неговия път бе предопределен, още преди да се роди. Около него постоянно се въртяха разговори за пари, а Иван им отвръщаше с любов, която Кристин никога нямаше да получи и усмивка, достатъчно примамлива, че да ви спечели доверието и вие да се оставите напълно доброволно да бъдете разорени. Сделките, които сключваше, може би бяха мръсни, ала той излизаше чист от тях.

Що се отнася до неговата скрита изгора, Маргарита, тя живееше в едно село. За да ходи при нея без да събужда съмнения у Кристин, мъжът използваше за оправдание гостуване у своите много стари, нуждаещи се от подкрепата му, баба и дядо. Нищо, че бяха починали отдавна. За него, те си оставаха живи в малката розова къща, където се отдаваше на истинското удоволствие от живота. Маргарита пък го бе запленила по едно време така силно, че на Иван се налагаше да обяснява как се е влошило здравето на старците и трябва да бъде до тях. Е, понякога се появяваше някакво гузно чувство у мъжа. За щастие, то бързо изчезваше с помощта на първата целувка между него и момичето.

Нямаше как да се откаже от Кристин, заради някаква селска мома, защото родителите му щяха да се отрекат от него. Пазеше изключително внимателно тайната, като бе забранил на Маргарита да му звъни, а само той би я потърсил. Дързостта, с която отправяше тези заповеди, успяваше да заплени девойката по изумителен начин, провокирайки ги да продължават да се отдават на своите, сякаш незаконни за останалия свят, изпълнени със страст, отношения.

– Какво ще стане след като мине сватбата ни? – обаче, в момента го хващаме в съвсем друга ситуация, в която Кристин е в необичайно любопитно настроение спрямо бъдещето на им.

– Откъде да знам?! – напълно незаинтересовано и откровено отвърна мъжа.

– Нещо би трябвало да се промени, нали?

– Ако знаех, щях да ти кажа.

– Значи ще се оставим по течението, а то ще ни отведе до... – замисли се за момент, преди да изръси – Никъде?

– Как така доникъде? Все донякъде ще стигнем!

Диалогът им отиваше в непозната посока. Никога досега не бяха размишлявали относно предстоящите събития. Голямата сватба, която се очакваше с нетърпение от тях двамата, близките и приятелите им, за момент, покрай думите им, започна да изглежда безсмислена.

– Ами ако не ни хареса?

– Кое? – момичето наистина объркваше с въпросите си Иван.

– Докъдето стигнем! Бъдещето ни.

– Никой не може да знае със сигурност – тази тема трябваше да бъде приключена, колкото се може по-скоро.

– Но това значи ли, че нещо ще се промени?

– Възможно е.

Динамиката в разговора им се усилваше. Състезаваха се кой ще отговори по-бързо. Иван усещаше, че сякаш бъдещата му съпруга нарочно го занимаваше със своите безумни схващания за живота, бе го забелязал още при запознанството им, още в онзи момент разбра как ще е по-добре да мълчи и кима с глава, докато тя говори, за да не си навлича неприятности.

– А какво ще се промени?

– Нямам представа, по дяволите! Стига! Недей да се интересуваш толкова от бъдещето, защото ще вземеш да го пропуснеш!

Избухването на Иван не бе добра новина. Сега предстоеше реакция на Кристин, която или щеше да бъде унизителна за самия него, или щеше да му се разсърди. Второто не бе непременно лошо, само дето, все по някое време щеше да го застигне едно неприятно чувство на вина.

– Как се пропуска бъдещето?

Тя му се подиграваше! Да не би да бе надушила за връзката с Маргарита, притесни се Иван, ала, не, невъзможно е. Тогава защо бяха стигнали до тази задънена улица от техни въпроси?

– Не знам.

– Днес, май нищо не знаеш.

– А трябва ли?

– Ами по този начин ще ми помогнеш.

– С кое?

– За отговора на въпроса ми.

– Кой въпрос?

– Какво ще стане след като мине сватбата ни? – кръгът се затвори.

В главата си, мъжът се молеше да не следва продължение, но внезапната тишина го уплаши.

– Дори не те разбирам вече – отказа се.

– Аз и не искам. Просто се нуждая от помощта ти, за да науча отговор на въпрос, засягащ и двама ни – момичето обаче нямаше, докато не изцеди и последната капка търпение от бъдещия си съпруг, независимо повишения му, макар и само за секунди, тон отпреди малко.

Иван млъкна. Искаше да чуе още. Смяташе, че когато тишината го обладае, тя се отразява и в събеседника му, независимо кой е той. Беше прав. Досаждането и енергичното говорене на Кристин изчезнаха.

Постояха още няколко минутки в кафенето. Платиха сметката, излязоха навън, вятърът ги прегърна със своя студен дъх. Нито един от тях не повдигна повече темата, за която прочетохте.