Ще потъна

Ще потъна

Ще потъна в мълчанието си
като паричка,
хвърлена от непознат
на дъното на езерото
в парка.
Ще скрия думите си
в джобове дълбоки
от папрат и от лилии водни.
Ще ги събирам
дълго и със стръв,
ще ги оглаждам с пръсти
от стърчащи тайни.
Ще ги натрупвам –
от сълзи и пареща кръв.
И ще мълча невидима
на дъното във тъмнината.

Не ще ги подарявам
на познат и непознат.
Не искам думи чужди
за своите да чуя.
Ще вържа малките им устни
от кожата на водорасли –
със здрава връв.
Единствено боя се
като натежат,
че мен
към бездиханното ълбоко
ще ме повлекат.

Но нищо. Ще ме срещне там,
на дъното самотно
жената-вълк
със името Вирджиния.
И с нея после дълго
ний думичките свои
ще делим.
Черква потопена
Душата ми е черква потопена
на дъното на язовир.
Дошлият тук
най-първо
кротко се прекръства,
при мокрите светци присяда
тихо и без звук.
Зачакват после
в тишина и мир.
Задуха ли пък бриз,
вълните му повтарят
забравени и заглушени
камбанни гласове.
На светите деца
от мокрите стени
думите неказани.
Във мрака влажен
тихо те бълнуват.
Седни и ти
тук на брега до мен
да чакаме до изгрева
на идващия ден
удавените думи
да изплуват.