Този шепот в мен кънти

Този шепот в мен кънти

Роман в стихове

Това, разбира се, не е “Евгений Онегин” и аз условно го наричам “роман”. Сюжетът се изчерпва с една дума – Любов.

Но не е ли любовта сама по себе си роман? Персонажите нямат имена. Наричам ги условно Жената и Мъжът, въпреки че чувствата и вълненията са си чисто мои. Те са изконните герои на романа Любов, започнал с библейските Адам и Ева, за да не свърши никога.

Откакто свят светува Мъжът и Жената не са сами, защото когато Бог прогони Адам и Ева от Едемската градина, той повели да живеят сред себеподобните си. Затова няма нищо чудно в това, ако тяхната “светая светих” се окаже незащитена. Любовта е най-уязвимото нещо в света, дори змийският й сплит може да бъде разкъсан.

Хората се събират и разделят, както ядката напуска черупката си, когато орехът се счупи. Съставна част на любовта е болката.

Но как оптимистично е това, че ако двама се разделят, в същия миг други двама, без да знаят какво ги очаква, тръгват по същия път, за да се получи оня омагьосан кръг, от който няма излизане.

Анита Коларова

-----------------

Този шепот в мен кънти

“Тези спомени ще ни свържат.
Не те ли е страх?”
Владимир Солоухин

Дойдох. Защото от главата до петите съм сърце.
Дойдох. В огнището на двете ти ръце
да изгоря високомерието свое
и ако си река – да бъда нейното корито.

Ако си глад – да бъда ненасищане и ситост.
Сълза да бъда – ако си обида.
Дойдох. Защото цяла вечност
все към тебе ида...

-----------------

Змийски сплит

1.
Жена и мъж в окото на пейзажа –
завръщане или пък дълъг път?
Какво ли всъщност могат да ми кажат
един до друг Жената и Мъжът?

И нищичко, и всичко. В тях блуждае
греховна и невинна любовта.
Красив, невероятно краткотраен
мираж на най-далечните неща.

2.
Отронено листо – въздишката на клена –
със вихъра в игра, към бездната полита...
Душата доверчива с любов е ослепена,
осъден на аритмия – сърдечния й ритъм.

Мирише на слана предчувствието нежно.
Умело самотата заплита тънка нишка.
В един безкраен миг разбирам неизбежно,
че цялата се сбирам и аз в една въздишка...

3.
Изгряха рой звезди и затрептя небето
като душа, която на Бога се обрича.
Търкулната сълза ми прекоси лицето,
когато ме попита: “Как да те наричам?”

Чия тъй топла длан сърцето ми обхвана,
че то като сърна подмамена притича
от тъмната гора към светлата поляна.
Когато ме попита: “Как да те наричам?”...

4.
За капчица човешка топлина
ръката ми в ръката ти е спряла.
Изгасне ли оная светлина,
която във очите е изгряла,

подухне ли ранилият южняк,
припламне ли магията зелена,
и аз ще се отдръпна като сняг,
ненужен на гора запролетена.

5.
Едно сърце – вместо пощада –
сега на теб ще дам.
И всеки път, когато страдам,
ще почвам пак оттам.

Когато мислите, понесени
като стрели от лък,
следят се като змийски прешлени,
преди да сключат кръг.

6.
Там, в двора, на люлката, беше
почти като сън, който милва.
До късно гласът ми кънтеше:
“Засилвай! Засилвай! Засилвай!”

Със своята младост, набола
под ледна корица, ли спорех?
Запращах страха си надолу,
а аз се издигах нагоре!...

7.
Задавено над топлите бразди
се спря гласът ти.
Луната – по лехите от звезди –
потърси пътя...

И бавно, като тайнствена змия,
сред мента и тинтява
в очите ни заслиза тишина,
която обещава...

8.
Аз усетих твоя парещ дъх,
щом под мене легнаха свенливо
меките възглавнички от мъх,
шити от гората мълчаливо.

“Как те искам!” – ми прошепна ти, –
а под мене всеки стрък изстена.
Този шепот още в мен кънти
като писък на новородено.

9.
Искаш жадно да пиеш, изгребваш дъха ми със шепи.
Пощади този извор, не бъди ненаситен, недей!
Знай, надвесен над мен със сподавен във гърлото шепот,
знак въздушен съм аз. И внезапна сълза. Водолей!

Не насищай безумната жажда напълно, веднага!
Нека изворен глад след смъртта си отвъд занесем.
О, заклевам те в своята женска живителна влага
да умираш безкрайно с възкръсващи устни над мен!

10.
Порозовяха мраморните скули,
щом мракът се втвърди във самотата ни.
Там, на брега, събличаше се юли,
защото близо бе дошла водата...

Красив и млад, той дъх пое дълбоко
и после, сред пулсации сгъстени,
потъна бавно в паст зеленоока...
А бе нехайно мислил: “До колени е!”

11.
– Небето е друго, когато съм с теб,
то пухкава дреха облича.
– Прорязва лъч златен пак мократа степ
и ближе я с медно езиче.

– Но лятото свършва, безмилостен сняг
с воали от студ ни завява.
– В сърцето на клада горяща главня
е моята обич тогава.

12.
Ти си смугъл хлапак, ти се учиш да мяташ
свойта въдица алчна в средата на вира,
търсиш кръгове странни, гадаеш водата –
и си майстор, когато стръвта ти там риба намира...

Златоперките хванати аз уплашено гледам
от водата как бързо излизат на сушата...
Ще си толкова горд, ще си цар, увенчан със победа,
ако аз – бездиханната – там, помежду им се сгуша!

13.
Стопявам се във теб и стена глухо.
Дълбоко, с трескав устрем на стихия
внезапни рози ритъмно избухват
и тънки смукала безспир ги пият...

Кой вятър ме довя пак в тази къща,
посял зрънца между лехите бели?
“Прегръщай ме!...” “Прегръщам те, прегръщам...”
Дано да се събудим оцелели...

14.
Простата латинка ли е цвете?
Киселата джанка ли е плод?
Помня как набра ми ти от двете
в някакъв запуснат чужд имот.

Полъхът на диви аромати
пропълзя до нас като змия.
Кой на тази пустош ни запрати?
Този дъх тръпчив как възсия?

15.
На фитилче сви се и зачака
мъничкото облаче от страх.
Белна зъб над гръд, подпали мрака
и коси изпъна женски страх.

И остави змийската си кожа
този спомен, за да изпълзи.
И в кръвта отрова силна сложил,
той от болка вечно да сълзи.

16.
Съсъкът извиваше телата ни,
камъкът превръщаше се в плам...
Аз ли бях това или Змията,
прелъстила нежния Адам?

Злоба по неведоми пътеки
дългата ни битка удължи.
Сигурно ухапан би бил всеки,
който до витлото доближи.

17.
Възелът, затегнат, се отпусна
само миг, да, миг преди смъртта.
В стрък тинтява, в песъчинка руса
се превърна, потна, любовта.

Аз от теб едно ребро съм, мили,
но докато бавно пада мрак,
помежду ни се вклиняват сили
и разделят цялото все пак.

18.
Не сме си казали и стотна част
от смайващо ненужните признания.
Но лумва крясък, замълча ли аз
във отговор на твоите мълчания.

Как да прогоним този дух нечист,
помежду нас заставащ като в ниша?
А иде буря – и съм само лист –
след толкова мъчителни затишия!

-----------------

Кръг

1.
С опънат лък – злорад – ловува здрачът.
Над кръста му две кротки сойки пърхат.
О, нощ без милост, ти ли си палачът
за мойта гръд, момински островърха?

Първичен лов! Над стар вулкан, Земята
е пепелище димно дни и нощи.
Ни строг олтар, ни път към клетва свята,
а вик, удавен в топъл гейзер: “Още!”

2.
Дива шипка съм аз, оградена
от лъчи и пчели – те танцуват,
мед изцеждат с хоботи от мене –
сякаш Ерос възбуден ликува.

– Ти ревнуваш, че те ме изтръгват
oт ръцете ти млади и здрави?
– Стига глупости! Просто си тръгваме!
– Не, оставам, оставам, оставам!...

3.
Наше епично обвързване,
сложна игра, светотатство –
твоето леко приплъзване,
моето гъвкаво бягство...

Има във всяко отдаване
мигове на съпротива.
После горещата лава
в нас като ехо попива...

4.
Сателитно небе, отмъстително тежки комини.
Оцеляваме някак, самички подобни на сажди.
Затова ли си сляп за сапфира в очите ми сини?
Затова ли друг само от погледа мой се възражда?

Разгадана взаимност черупка от ядка разделя.
Верността, тук си прав, може би е трапчинка случайна.
Приеми, че била съм аз твоята сляпа неделя
и носи моя грях като своя измислена тайна.

5.
Неясно провокирани межди,
стени, врати, прозорци с вид затлачен...
Ръката ми на бравата лежи
и всеки миг аз прага ще прекрача.

При своя сън – той с хиляди лица
рубинен нар – сърце ще ми подава.
И с жадни устни – бавно, на зрънца –
ще утолявам вечното му право!

6.
– Отричаш ли? Писма с любовен слог?!
– Аз самотата си съм споделила
в един епистоларен диалог...
– Но туй е улика със древна сила

за оня миг, внезапно ослепен
от две очи, тъй нагли и огромни...
– Като звездите на едно небе,
което до последен дъх се помни!...

7.
Въжето на лъча ни свърза
с прозрачен възел към безкрая.
Неуловимо, странно, бързо
той изтъня, стопи се в стаята.

Днес в тази стая отразена
аз мъча се да различа
в дрезгавина преуморена
агонията на лъча.

8.
– Ела! Ще те обичам страстно!
Все тъй не съм заключила вратата.
На колене пред погледа ти властен
безсънната вихрушка пак ме мята.

Но ти не идваш. Сигурно е грешка
да вземам тази вечер за съдбовна.
Но няма стъпки – леки и момчешки.
Но няма стъпки – тежки и... виновни.

9.
Един до друг, един до друг – на стотни
от пропастта, която бързо расне.
Живяхме близки в дългата самотност
и – странно – удивително прекрасни.

Докато сграбчат първите лъжи
студените ни устни и сърца
и гъвкава виновност удължи
чертите на познатите лица.

10.
Като търговка няма да пресмятам
от колко нощи те обсебва Тя.
Но ти като подгонен зимен вятър
разля си чая чер и излетя.

Над счупената чаша не умирам.
И болката ми изход си избра:
парчетата сама да си събирам
и билките сама да си бера.

11.
– Коя е Тя, с какво ме превъзхожда,
та пак си вик, та пак си стон безгласен?
– Тя мойте мъжки сънища опложда,
а ти като вихрушка ги отнасяш...

– Какво ти дава нейната прегръдка –
от нова пролет тътен до забрава?...
– Ракия люта, скришна мъжка глътка,
ех, днес пиян си, утре изтрезняваш.

12.
– Тя само лъст е, огнен обръч, пръсти,
до кръв забити във плътта ти тъмна.
И твоята мъжественост се кръсти,
щом жива сред бедрата й осъмне.

– С инстинкт първичен Тя живот ми дава.
Аз своя бряг ронлив открих при нея.
А ти със светлина ще ме удавиш,
додето неусетно ослепея...

13.
Любов, любов, предлагаш ми приятелство!
С дърво обрано сита как да бъда?
Не си ли ти най-лесното предателство
с най-труден казус за една присъда?

Навеждам се над шепата трохички.
Целувам с устни всяко сетно зрънце.
И се теша, че има те за всички
с вкус на отрова, на сълза и слънце.

14.
Да вдигна дом от тухли сама едва ли мога.
И сянката ми бледа расте под гредоред.
И залезът от злато – наместо жертвен огън –
хладнее на дланта ми като пластинка мед.

И няма телефонът да си изпроси среща.
Да подкоси кръвта ми сенчестият хол.
На мократа ми буза от две сълзи горещи
останало е само едно кристалче сол.

15.
Сред спалнята – във лунна доба –
предпролетен световъртеж!
Невинно свлечената роба
е топла купчинка от скреж.

Ваканцията на сърцето
осигурена е с клеймо.
На дъното на чекмеджето
лежи забравено писмо.

16.
Лъхти на светли аромати.
В косата бисерче блести.
Най-разрешени опиати
са забранените мечти!

Магически е отболяла
и най-голямата лъжа.
За първи път почти изцяло
на себе си принадлежа!

17.
В един единствен спомен за река,
която преминава през сърцето,
от шепите ти тъй ще изтека –
неспастрена вода и – неотнета!

Без теб какво ще стане утре с мен?
Навярно във Морето ще се влея.
Светът се ражда всеки Божи ден.
До утре само аз да оцелея!...

18.
Не вярвах, че е хубаво така,
когато раната е много тежка...
До кост ме сряза твоята ръка.
Направи го внезапно. По човешки.

От днес – без обич. Свърших я. До грам.
С обидата от днес аз ще живея.
С обидата човек живее сам.
И с правото да го боли от нея...

19.
Утихнали са вихрите свирепи
и няма в планините ни лавини...
Небето ръси с изтънели шепи
кокосовите бели стърготини.

А пътища!... Но душната ни стая
като ленива котка се протяга.
О, вихри мои, ще ли разгадая
от себе си как мога да избягам?

20.
Преболедувалата къща
е обгоряла в самота.
А спомените се завръщат
по заздравелите места.

Тук ти, Любов, стихия вечна,
превъплъти се изведнъж
в една светкавица далечна
от някакъв несбъднат дъжд.

21.
Не си, Любов, ти смуглият хлапак,
превзел със въдица една река,
преплувал я комай от бряг до бряг...
Но аз не мога да те отрека.

Щом пак по всеки нерв от мен пълзиш,
захапваш плът от нервния ми сън,
отровна, като сок от бучиниш,
и сладка – като лъх от майски кълн!

22.
В живота си един-единствен път
ний бяхме с теб като царе богати.
Раздялата ни бе внезапна смърт.
Смърт на листа, отскубнати от вятър.

И ето днес съзнаваме с тъга –
опазено е чувството до бяло.
Но смърт повторна би било сега,
ако започнем всичко отначало...

-----------------

Епилог

Дори когато всичко е отнето,
ще трепне въглен в сивото огнище.
Искрата някой спомен ще разнищи.
Останалото ще реши сърцето.
 

-----------------

Публ. в “Литературен свят”