Транс – човекът на новото време?

Ние спориме
        двама със дама
                на тема:
„Човекът във новото време“.
  Н. Вапцаров

Ако дълбокото убеждение на древните философи, че в спора/диалога се ражда истината е достоверно, то днес сме свидетели на раждането на редица истини, които са „спорни“, но не винаги защото произтичат от продуктивен дебат. След диспутите около ратифицирането на Истанбулската конвенция, дори в българското консервативно общество се заговори за джендър (gender) извън рамките на академичните и специализирани среди. За съжаление това в голяма степен беше и е дискурсът, който доминира и други събития като ежегодния гей-парад, например. Мненията и изказванията са крайни и винаги полярни, запълвайки телевизионно и медийно време, но рядко са повече от повърхностни, избягващи дълбочината на проблема. И докато на местна почва още се опитваме да избистрим значението на „джендър“ и „куиър“, то все по-често дебатите около новите идентичности се вихрят около понятието транс. Когато проектирам възможните подстъпи към трудната тема за езика на/за различието и артикулирането на другостта в литературен, а и в културен контекст [1], ми хрумва цитата на Радичков, който преди години бе използван за тема на есето за изпита в Американския колеж: „човекът представлява едно много дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки“. Страдателният залог утвърждава идеята за сътворението на човека и креативната мощ, заложена в този акт на "да бъде". Ала макар и актът на създаване на човека да е съвършен, защото е божие дело, резултатът не е така безпогрешен както бихме очаквали от Твореца (което разколебава идеята за всемогъществото на Бог и неговата природа). Тоест теистичните спорове за човека като неприкосновена територия, като нещо цялостно и завършено, губят своята основа. Писателят, а и всеки отдаден артист, усеща този онтологичен капан. Радичков в частност изговаря човека през метафората на писането като подражателен на сътворението акт. "Многото правописни грешки" на човека подсказват както неговите несъвършенства, изконни и изначални, получени от формулата на генезиса, така и културни, насложени от едно друго сътворяване на човека – онова отвън, общественото, културното, онова, което се пише и наслагва върху идеята ни за човек.

Следователно можем да формулираме хипотезата, че не само пол, раса, идентичност се оказват проблематични категории, както настоява науката през последните години, но и самата категория човек има нужда от (пре)дефиниране. С все по-силно звучащите гласове на транс хората, на онези, които отказват да се самоопределят, с възхода на трансхуманизма и виртуалната идентичност, биологичното, културното, а и всяко наслояване на категории върху и за човека има нужда от (пре)осмисляне. Дотук става ясно, че въпросите, които се роят от основния: какво е човек?, са далеч повече от възможните оттовори.

Макар идеите за транссексуалност (състояние при което човек се идентифицира с различен от рождения си пол) и трансполовост (терминът, с който превеждам трансджендър – човек, който е сменил рождения си пол с помощта на хормонално лечение и хирургия) да не са нови (да си спомним Тирезий, който добива знание и като мъж, и като жена по волята на боговете; Орландо – чудноватия герой/героиня на Вирджиния Улф; Робърта от „Светът според Гарп“ на Джон Ървинг и т.н.), самата идея за транс се разклонява в множество различни посоки. Защото транс не описва само смяната на пола, с транс означаваме и превръщането на хора в други форми – за пример може да ни послужат романите Fleeting Happiness на Тереза Порцекански, където главната героиня се трансформира в създание, идващо от водата, за да засили връзката на човека с неговите аморфни корени, както и книгата „Нула К“ на Дон ДеЛило, където в крио камерите на бъдещето се прокрадват идеите на трансхуманизма. Всяка една транс-формация  предполага усъмняване във вече установени норми за това какво е човекът и какво трябва да бъде тя/той.

Като изследовател, който е длъжен да погледне проблема от всички ъгли, самата аз се губя в многообразието от възможни обяснения на транс феномена. За мен най-достоверно звучи обяснението, че технологичният напредък и възможностите на дигиталната ера, съчетани с кризите на идентичността и модерността, предпоставят и задават модуса за транс-същество, чийто разум функционира в механично/виртуално тяло, преодоляло тленността и нейните ограничения.

Утопия? Фантастика?

Може би. Но колкото по-задълбочено разглеждам въпроса за транс, толкова повече обособеностите и условностите на проблема клонят към приемането на възможността, че човечеството ще еволюира отвъд консервативните и диктувани от религиозни обязаности представи за венеца на творението. Защото човек се уповава на себе си и собствените си възможности, за да изкове бъдещето си.

В тази връзка интерес буди изследване публикувано през 2013 от автор/ката Пол Беатрис Пресиадо [2], познат/а и като БП. Книгата с трудно преводимото заглавие: "Testo Junkie: Sex, Drugs, and Biopolitics in the Pharmacopornographic Era" говори за личния опит на твореца в приема на тестостерон в процеса на смяна на пола, откъдето идва и "теста" в заглавието. БП изследва как синтетичното производство на хормони прави идеята за транс възможна. Но във фокуса на книгата е и как двете големи индустрии за производство на фантазии моделират идеята за транс: фармацевтичната и порнографската. Какво означава биологичен пол, пита автор/ката, когато той може лесно да бъде повлиян от тестостерон и естроген, добити синтетично. Естетичната хирургия, която уголемява определени атрибути, за да задоволи ниши като порнографската, неусетно започва да функционира и в друга посока – хирурзите могат да „изработят“ мъж от жена и жена от мъж. Биологичният пол вече не е неизменна категория. Веднъж приели тази истина, ще ни е много по-лесно да си представим, че в не толкова далечното бъдеще транс-човекът ще бъде безполов, защото ще „обитава“ тяло, изцяло проектирано и изработено от хора. Това съвсем не е хипотеза, а нещо случващо се – в поредицата на National Geographic „Историята на Бог“, актьорът Морган Фриймън се среща с андроида Bina48 – изкуствен интелект, създаден, за да съхрани съзнанието на своя „създател“ след нейната смърт. Когато Фриймън пита „какво си ти?“, отговорът е: „аз съм човек, който по стечение на обстоятелствата е и робот“[3].

Възможностите, които фармацията и развитието на медицината предоставят, прави възможно и реалното преминаване по пътя на Тирезий. 70те години са времето, в което първите транс хора започват да говорят за своите преживявания преди и по време на процеса по смяна на пола. Изключителен пример е мемоарът на Джан (Джеймс) Морис „Главоблъсканица“ (Conundrum, 1974), който прилича по някои внушения на историята, описана във филма „200-годишния човек“. Двете произведения поставят във фокус човечността или по-скоро кое или какво определя човека като такъв. В първия случай – през сексуалността и пола, а във втория – през телесното и механичното. Двете гледни точки не се различават особено, защото машината е безполова по презумпция, 200годишният герой на Роби Уилямс започва да се формира като човек и мъж в хода на развоя на чувствата си. Докато в първия случай търсенето на себе си е интернализирано, в границите на собственото тяло като израз на това как човек се чувства отвътре, то във втория – тялото се променя в унисон с еволюцията на човечността и чувствата, които приближават робота до човека. Морис пише, че сякаш мъжкото му тяло „ставаше все по-непробиваемо около мен“ и формулира желанието: „да се освободя от тези излишества“ (1974: 224). Докато при транс-формацията на Морис тялото се променя, за да „се освободи от излишествата“, то при преминаването от робота към човек имаме наслояване – механизмът се „облича“ с човешкото и буквално, и не чак толкова. Андрю (200годишният човек) казва: „видях вътрешното си аз“ и тази убеденост е същата, която кара Морис да желае превръщането си в жена. Тялото не е вече онова, което „прави“ човека.

„Всички искат да притежават края на света“ констатира Дон ДеЛило в „Нула К“, за да подчертае надпреварата за безсмъртие, която размива границите на представите ни за човека. Футуристичните визии за бъдното, които се уповават на технологичния напредък, „четат“ края на света като ново начало – за нов вид човечество, което ще е способно да възпроизведе зараждането на живота (както пише Жозе Родригеш душ Сантуш в „Божията формула“)  и така ще осигури вечното си съществуване. Както отбелязват Джудит Халберстам и Ира Ливингстън: „само чрез наблюдение на процеса на превръщане в транс/пост-човек можем да осъзнаем какво означава да си човек“ (Halberstam, Livingston 1995: 8).

----------------

Библиография:

Halberstam J, Livingston I. 1995, “Introduction: Posthuman Bodies,” In: Halberstam J, Livingston I, eds., Posthuman Bodies: Indianapolis: Indiana University Press, 1995.

Morris, Jan. 1974, Conundrum. Harcourt Brace Jovanich: New York, 1974.

Preciado, PB. 2013, Testo Junkie: Sex, Drugs, and Biopolitics in the Pharmacopornographic Era (trans. Benderson, B ). New York, NY: Feminist Press, 2013.

----------------

Бележки:

[1] Текстът е част от проекта „Езикът на толерантността – обговаряне на другостта в литературата“, финансиран по програмата на МОН "Млади учени и постдокторанти" от средствата, отпуснати на Факултета по славянски филологии към СУ със заповед на Ректора на СУ N РД 19-39/4.02.2021.

[2] На български е наличен този текст на автор/ката: https://novasocialnapoezia.eu/2020/01/12/pol-beatris-presiado-koi-zashchitava-kuiier-deteto/ (Последно посетен на 03.09.2021).

[3] Разговорът може да се гледа тук: https://www.facebook.com/watch/?v=345854179545086 (Последно посетен на 03.09.2021).

----------------