Великденски камбани

През отворения прозорец нахлуваше въздух, напоен с аромат на цъфнали кайсии и я примамваше навън. Усмихната, Яна тръгна към морето. Дребничкото й лице излъчваше безгрижие – чувството, с което я зареждаше дейността й като дистрибутор на луксозна козметика. Е, всеки миг фирмата, от която постъпваха основните й средства, можеше да прекрати договора, но усещането за свобода пресушаваше страха от несигурното положение. Ето и днес! Реши утре двойно да работи, а прекрасния следобед да използва за почивка. Разглеждайки с весел поглед витрините, прекоси “Богориди”. С хлапашко безразличие отмина двамата Дон Кихотовци, които събираха поредните подписи; така и не се заинтересува в подкрепа на какво. С леки крачки влезе в парка. Гледайки възторжено свежата трева, осеяна с нарциси и разноцветни аглики, се спусна към плажа. Морето, обляно в слънчеви лъчи, я изпълваше с желание да полети като сокол. В този миг от храстите изскочи младеж, облечен в протрито яке. Изскубна й чантата. И хукна напред.

– Крадец, крадец, крадец... – закрещя, сама учудена от силния си глас.

Зад нея вървеше възрастна двойка, обаче побърза да свие встрани.

– Помощ! Помощ! – крещеше и тичаше.

Най-после успя да го настигне. Нападателят, вбесен от съпротивата й, с умела хватка я повали на земята. Лицето му беше изкривено от злоба.

Улиците преливаха от лъскави фиати, мерцедеси, кадилаци, а той нямаше пари дори за хляб. Искаше да държи ключовете на къща с изглед към дивния залив, а живееше в маза с прозорче, от което се виждаха само подметките на минувачите. И заудря, сякаш така щеше да научи мечтания до умопомрачаване вълшебен код за отваряне пещерата на Али Баба.

– Помощ! Помощ! Помощ!

Яна викаше неистово, а умът й трескаво шептеше: “Всички се страхуват!”. И тази мисъл я обезкуражаваше...

Тя вече не усещаше юмруците; чувстваше само остра болка, а как й се искаше да не я боли. И да не бъде сама. Жадуваше наоколо да има хора, много, както през великденската нощ.

За първи път на църква я заведе баба й по майчина линия. Вкъщи нейното лице беше най-обикновено. А тук, щом започна проповедта на свещеника, то се озари от невероятна светлина. Тя събуди у Янината душа особен трепет, който беше по-ярък, по-завладяващ от детските вълнения, изпитвани досега. Ето защо и на следващия християнски празник, и на по-следващия с желание подаваше ръчичка на обичната си маминка и заприпкваше усмихната към внушителната сграда със странните рисунки по стените. Но когато тръгна на училище, родителите й, страхувайки се от неприятности с официалните власти (по него време не се гледаше с добро око на набожните), забраниха тези посещения. И едва след Голямата Промяна,* увлечена от любопитството, от еуфорията на всички около нея, отиде с момичетата и момчетата от компанията й на пасхалната литургия. Божият храм се оказа тесен за хилядите желаещи да присъстват на светото тайнство. И тази непрекъсната блъсканица, вялото пеене на църковния хор, безизразния глас на попа я разочароваха. Но интересно, в навечерието на следващия Великден, когато приятелките й започнаха да звънят и да питат ще дойде ли с тях, тя за своя изненада, уверено отговори:

– Ще дойда.

После, мръщейки чело, си каза иронично: „И аз съм още едно доказателство, че човекът е стадно животно!”.

И отново блъсканица. И отново до болка й стана тъжно, че хористите бездушно запяват песнопенията, а митрополитът, възрастен, леко прегърбен мъж, дошъл в града специално за празника, отегчено изрича: “Христос воскресе!”. И сама се учудваше на себе си защо години наред не пропускаше на Велика събота да отиде в молитвен дом.

През една снежнобяла утрин, седмица след Архангеловата задушница, прекрачи прага на черквата, в която я бе водила нейната баба. За първи път влизаше сама по време на обикновено богослужене. Очакваше да изпита трепета от детските години, но посетителите – десет немощни старици, я натъжиха. Мазната физиономия на свещеника, който лениво четеше молитва от дебела книга, я накара да напусне храма. Когато затвори резбованата врата, си пое въздух и с насмешка си помисли колко общо има между бившите комунисти и тези служители на Христа. Думите и делата и на едните, и на другите се разминаваха като експресни влакове, отиващи за Йоханесбург и Берлин.

Тръгна към морската градина. Скрежът по дърветата, бездънната синева на небето постепенно я освободиха от усещането, че ботушите й стягат. И закрачи обсебена от животворно състояние на лекота. Не сред охранения проповедник и богомолките с угаснали погледи, а именно тук се зареждаше с енергия, с любов, които й бяха така необходими, особено сега...

Почервенелият от ярост нападател стоварваше хаотични юмруци върху гърба й. Знаеше, че на градската управа не й стигаха парите да охранява парка и това го изпълваше със смелост. Приятно му беше и да усеща, че не само той е нещастен, поне в този миг.

Яна полагаше неимоверни усилия да отклони ударите, да се освободи от менгемето на тежкото му тяло. Душата й преливаше от гняв, от омерзение. Опита се с благ тон да го накара да се опомни, да се смили, да се почувства човек. Обаче той още по-гневно започна да я налага.

Болката стана непоносима.

И в този миг у нея оживя великденската нощ, но не храмът с блъскащия се народ, а часът след обиколката на православната обител, когато всички тръгваха със запалени свещици към домовете си. Не се качваше на автобус, а поемаше пеш нагоре по “Александровска”. Срещаше стотици осветени лица, стотици грейнали погледи. И за първи път долови с какво я омайва Великден: с хората понесли крехките пламъци, сякаш така Христовата всеотдайност ще пусне корени в техните сърца. Ох, човек ясно разбира, че трябва да бъде добър. И щом е осъзнал тази истина; щом и стари, и млади искат в душите им да пеят великденски камбани, то поне един от тях ще й помогне.

И тя с нови сили закрещя:

– Помощ! Помощ! Помощ!

Някъде изотзад се появиха две момчета. Впиха пръсти в тесните рамене на нападателя. Той ловко се изскубна. По-бързо и от подплашен заек се втурна към храстите. Когато беше дете, така бягаше от баща си, който никога не го заведе нито в църква, нито на театър. А знаеше само едно: да бие него, брат му, майка му...

Яна скокна. Дребничкото й лице пламтеше. Китките и коленете й бяха разранени, но съзнанието, че вече има закрила я осени с радост, която омекоти болките. В знак на благодарност щедро почерпи своите спасители в близкото заведение.

Приповдигнатото й настроение продължи до мига, в който остана сама. Щом се прибра вкъщи, се отпусна върху фотьойла и дълго стоя, тръпнеща от учудване, че бе нападната посред бял ден. Вика с пълен глас, но блюстители на реда не се появиха. Още по-силно я изкарваше от равновесие положението, че жестоко я би човек, на когото не бе направила нищо лошо.

– Вбесила си го с писъците!

– Забрави ли съветите, които дават по радиото! По телевизията! Да не се съпротивляваме!!!

С разширени от смайване очи изслушваше приятелките си, вкупом заявяващи, че не биха хукнали да гонят злосторника. Не е носела милиони. Защо си е търсила пердаха?!

Изненадаха я и думите на съседката й по етаж, борбената Венда. Тя минаваше за най-добрия специалист в машиностроителния завод край града. Но след неговата приватизация я съкратиха. И за да не умрат децата й от глад, се принуди да продава зеленчуци на пазара. Та тази Венда, с побеляло от умора лице, сподели:

– Познаваш Катя от съседния вход!

– Разбира се. В целия квартал й се носи славата, че на две магарета сламата не може да раздели.

– Така е. Но преди Промяната беше шефка в Окръжния Комитет на Партията.

– А сега, вместо ти да си на тази длъжност, нея нацедиха в борда на директорите на бившето ти предприятие.

– Така е... И когато я видя важна, важна да слиза от фиата си, ми идва да я поваля на земята. И да удрям! Да удрям! Да удрям! Може би и твоят нападател е без работа! Без хляб! И затова е озверял.

– Венда, не е този пътят!

– Права си, не е този пътят. И аз като Левски бих тръгнала от дом на дом, за да будя хората. Но три гърла ме чакат...

С наведена глава Яна се прибра вкъщи.

Досега съзнанието й беше насочено единствено към това да спечели пари, за да се нахрани добре. Да си купи последен модел ботушки, панталон. Но вече не можеше да мисли за дреболии. Ден след ден безгрижието я напускаше и на негово място се загнездваше несигурност, обърканост...

Яна не беше от онези дистрибутори, които предлагаха стоката си по улиците, а разполагаше с офис в центъра на града, служебна кола и платежоспособни клиенти. Търговската й дейност процъфтяваше благодарение на братовчед й. Но ако неговите позиции в канадската фирма за козметика, на която беше представител, се разклатеха, то и тя щеше да увехне. И тогава! Психологията, която завърши, не й откриваше светли хоризонти. Помощ от родителите си не можеше да получи. Те, поради съкращения в предприятието, в което работеха, се принудиха да се пенсионират. И за да могат някакси да свързват двата края, отидоха да живеят в родното село на баща й. А и се надяваха, че като предоставят на дъщеря си самостоятелно жилище, най-после ще се реши да се омъжи.

И Яна осъзнаваше, че трябва да отвори душата си за някой от своите обожатели. Но опасението, че няма да има пари за бебешки дрешки, памперси, играчки, беше катинарът заключващ сърцето й. А и като стъкълце в окото започна да я дразни безразличието към случващото се в родината на младите мъже, с които се срещаше по кафенета или на гости у приятелки. Мръщейки чело, се опитваше да насочи разговора към въпросите, които събуди у нея нещастният следобед. Разсеяните им погледи я караха да се чувства по-добре сама, в дома си, загледана в бързо менящите се цветове на облаците или в осеяното със звезди нощно небе, питайки се кой е виновен за безбройните нападения, грабежи, убийства, мизерия?! Вместо отговор си представяше как емигрира – картина, изпълваща я със смут. Налагаше си да я пропъди. И да постои поне пет, поне десет минути в покой. Но скоро изплуваха тъжните очи на родителите й, които още болееха за любимата работа. Виждаше изпитото от умора лице на Венда. В съзнанието й оживяваха думите на братовчед й, от седем години изкарващ прехраната си в Отава. Когато й се обаждаше по телефона, той с настоятелен тон я молеше:

– Яна, говори! Зажаднял съм за българска реч.

Спазъм стягаше нейното гърло. Чувстваше, че ще диша по-леко, ако направи нещо. В душата й, като ек от великденски камбани, се надигаше все по-силен, все по-мощен глас, че не трябва, не е допустимо да стои със скръстени ръце.

Този глас отекна и днес, когато на връщане от работа видя поредните Дон Кихотовци, събиращи подписи.

За първи път спря.

Съсредоточено прочете изписаните с едри букви плакати: “Да защитим работниците от завод “Гочо Иванов”, “Да защитим безценното предприятие, което искат да продадат за десет гроша!”, “Да защитим правото си на труд!” Още по-внимателно разгледа сериозните лица на желаещите да се подпишат. Студът щипеше ушите, носът, китките й, но Яна, с твърдата увереност, че върши нещо важно, зачака своя ред.

април 2005 г.
Бургас

--------------
* Голямата Промяна – смяната през 1989 г. на тоталитарното управление на България с демократично.
--------------