Вие за колко часа сте?

Вие за колко часа сте?

– Вие за колко часа сте? – прозвуча силен мъжки глас и прекъсна мислите ми, които както и да се опитвах да отклоня от миналото все дърпаха натам, към миналото, което всъщност беше изпълнено и с много хубави моменти. Е, ще трябва да изкривя душата си, ако кажа, че всичко е било перфектно, далече съм от тази мисъл. Но...

Погледнах високия мъж, който беше влязъл неусетно в чакалнята на лекарския кабинет и ме гледаше въпросително, но и отегчително, намръщено. Какво ли си мисли, се стрелна в главата ми, че ще трябва да чака повече отколкото е предполагал. Вероятно не бърза, продължаваше да пробива път мисълта, тук никой не бърза. Няма за къде, и за какво.

– Аз съм за 12,30. Вие за колко сте? – продължи мъжът.

– Нямам час – отговорих – без направление съм, чакам за преглед и тест.

Погледнах часовника на стената. Показваше 12,28.

– Вие ще влезете преди мен – продължих с усмивка – не се притеснявайте... аз не бързам.

– Ами... то и аз мога да изчакам... сконфузено промърмори господинът.

Вратата на приемната се отвори и медицинската сестра, жена на средна възраст с класическа красота, с топли очи и красиво направена прическа от буйна, ярко червена коса се усмихна мило:

– Вие за колко часа сте? 12,30?

– Да – отговори мъжът, – но мога да почакам...

– Влизайте, влизайте... – отвори широко вратата червенокосата, – дамата ще почака, и без това изглежда, че не бърза... пише си нещо... или си играе.

И хлопна вратата след усмихналия се красавец.

Колко малко му трябва на човек – въртеше сe в главата ми мисълта, която моят съпруг непрекъснато повтаря: колко малко му трябва на човек, да е щастлив, да се усмихне... защо да не провокираме намръщените хора, а такива, оплакващи се, плахи и изнурени, изморени от глупавите проблеми, с които се борим ежедневно, дал Бог около нас.

А времето бързаше, отлиташе безвъзвратно. И не стигаше...

– Времето тук е спряло, колко време ще чакаме, стресна ме с намръщен глас пристигналата преди минута млада жена. Вие за колко часа сте? Дълго ли чакате, защото аз нямам час, но бързам, след около два часа е повторението на сериала. Снощи заспах... ядосана на себе си продължаваше модерно облечената красавица.

Погледнах с усмивка младата жена и изключих „пишещата играчка”. Реших да я провокирам – да се усмихва и да не мисли за сериала...

След няколко минути ме гледаше с такова учудване... Как така не гледам този сериал... колко съм изпуснала... колко красив е Истанбул... и героите... и къщите, в които живеят, а у нас – какво е, а ние, в България – колко сме...

Вратата на кабинета се отвори и червенокосата медицинска сестра се усмихна:

– Заповядайте – погледна ме мило тя и се обърна към младата бърборана. – Вие за колко часа сте?

---------------------

Публ. в литературен алманах “Маскарад”, Чикаго-Бургас, 2015.