Път през годините

Път през годините. Спомени и размисли за нашето време и моя живот
Спомени

------------------

Родил съм се в началото на втората половина на ХХ век. Едно столетие на революции, на две световни войни с изключително тежки последици за човечеството и ред други социално-икономически събития, които също са се отразили многостранно в развитието на света и нашата страна, оставили са дълбок отпечатък в живота на хората, в това число и на мене.

За тези събития и сведения за моя род съм получавал най-вече от моите родители. И аз като всяко дете съм проявявал любопитство, искал съм да зная какви за били моите близки и далечни предци по ръст, цвят на кожата, косите и очите, каква е била тяхната професия, политически пристрастия и възможности.

Тези мои разсъждения като че ли са в пълно съответствие с казаното от знаменитата българска поетеса Елисавета Багряна:

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Из “Потомка”

Съвсем естествено е първите и най-достоверни сведения за тях да получа от татко и майка. Така постепенно се запознавах с миналото на моя род и по бащина и по майчина линия, без да зная, че това всъщност се нарича генеалогия, тоест наука за родословието – много важно направление в българското краезнание.

В проучването на моя род и родния край срещах не малки трудности, поради беглите и не дотам подробни спомени на моите родители за нашите предци. В автобиографичната си книга започвам с Дядо си Маринчо и нашето семейство, като акцента поставям върху собствения си живот, откакто се помня до сега. Това правя с ясното съзнание, че днешното и следващите поколения трябва да знаят повече за своето родословие, защото както са казали древните мъдреци: “Само написаното остава”.

Със задоволство заявявам, че съдбата бе благосклонна към мене, тя ми даде развитие, в което имаше много успехи и заслужена радост от тях. Но в същото време срещнах и много трудности, премеждия, които пораждаха негативни преживявания. Едва на 66 години реших да споделя това, което се беше натрупало в мен. В разказа си посочвам факти и личности, които са помагали или пречели за моето възходящо развитие. В този ред на мисли навярно ще засегна личности, които съзнателно, или несъзнателно са внесли горчивина в живота ми. Старал съм се обаче да не им обръщам внимание и да бъда великодушен към тях. Ясно съм разбирал, че отмъщението не е добродетел, защото то винаги води до други порочни стъпки.

Животът ми протече в борба с трудностите и проблемите. Израснах и се формирах като гражданин и личност с определен мироглед, професия и общественик.

...

В живота на всеки човек има и щастливи, и тъжни мигове, но мисля, че хубавите неща надделяват. Считам, че написаните дотук разсъждения за моя живот го потвърждават, макар някои да говорят, че всичко е като на една везна.

Дали това е така от началото на нашия род, щяхме да разберем, ако имаше нещо написано, както правя аз сега. И не обвинявам предците преди нас, защото е факт, че дядо Маринчо и съпругата му Вълкана са били неграмотни. Помня, че той се подписваше с пармак (пръстов отпечатък). И е логично да е така, защото, когато е бил в предучилищна възраст, училище в Булаир е нямало.

Това обаче не им е пречело да гледат с усмивка на миналото, да си живеят щастливо живота, да се обичат, да изхранват с любов децата си, да им се радват, когато и те се задомяват, и да градят своето бъдеще. Създавали са здрави семейства и от това, което ми е разказвано, което е факт и сега, няма нито едно разделено семейство.

Родословното дърво ще продължава да се разклонява и ако се проследява от поколенията, можем да си представим чувствата, които ще изпитват потомците, като научат за пра-прародителите си на преди повече от 3 – 4 поколения. За голямо съжаление сред тях често е имало много болка. Някои от тях са починали още като деца или в младежка възраст. Други не са създавали семейства. А трети, които създали семейства, не са имали поколение. Ако не бяха тези нещастни съдби, то щеше да има още повече потомци, но така е било писано. Да се надяваме, че с напредването на медицината, профилактиката, образоваността и подобряването условията на живот, това ще се случва все по-рядко.

Накрая, апелирам към всички живи от рода и към тези, които ще дойдат след нас на този свят, да пазят честта на рода, да са честни, трудолюбиви, да се обичат, да си помагат в трудни моменти и да спазват Десетте божи заповеди, като остават светла диря след себе си.

Пишете, защото само написаното остава за идващите поколения, а останалото в голяма степен се забравя!

Авторът

------------------