Когато идва есента напускам брега, лъщящите риби и мидичките, които спотайват истината...
Когато идва есента и усетя аромата на дюля и лястовиците с крилете си напразно милват лицето ми...
Улучени от мълчанието и голотата на камъка, консервираната истина, костите на речта...
Цяла нощ интензивни мисли, като рояк пчели бръмчаха в онази бунтовна глава, която все още не се дава, нито се предава...
Не беше моят грях че скитах любопитно между разнородните думи, без да намеря изход от Вавилонската кула.
Няма как да се измъкна от ежедневието което ме бичува което ме дърпа което ме разпъва...
В голям котел, като казан, сложи копанчета от фазан, добави бъбречета от желка, турни листа от зелка, с късчета свинско овкуси...
Обувките на дядо ми които с четки галехме, пред други, дето хвалехме, сега са зейнали, корави, скъсани и изподрани.
От бостана край воденицата откъснах кърска любеница. Отвън е лист-зелена Отвътре – жар-червена.
Хихи, хихи-хихавела! Баба има коси бели. Дядо има коси гъсти. Мама има малки устни...
