С наведена глава и насълзени очи, Петко се бе подпрял на тухлената зидария край навеса. Слънцето бе прехвърлило покрива му и мястото, където се опитваше да похапва сенце с разклатените си зъби, се бе превърнало в сенчест кът. Задницата му леко потръпваше от мускулчетата с които се напрягаше да прогонва мухите. Бавно, отегчено и отпуснато към това място запристъпя Гичка. Петко наостри уши, но бързо ги присви.