Да се завърнеш към миналото и към себе си

Пред мен е романът на Тони Маркс “Нищо по-малко от вечност”. Тони Маркс е автор на четири книги и е творец, който се опира на реалността, търсейки отговори на вечни въпроси; творец, който познава много добре човешката душа – най-дълбоките й, най-тайните кътчета, и полетите, и високото в нея.

Много пластове има в книгата, в различни посоки повеждат. В най-горния пласт на четене това е роман за съдбата на българските бежанци от Тракия. Още в началото на художествения текст, като епиграф към първа част на творбата, четем народна песен, която изплаква тъжната участ на майка, изоставяща детето си. Бягайки и търсейки спасение, тя проронва:
Сине, Дамяне, Дамяне,
кога кошута подмине,
кошута да те накърми...

Толкова болка има в отронените слова и така подготвя читателите за среща с едно отминало време – част от националната ни съдба! Трагиката на фолклорния текст хвърля мост не само към първа глава (“Бягството”), но и към всички следващи сюжетни линии, образи, картини.

Когато за първи път видях книгата, порази ме заглавието. “Вечност”! – много дълбока е тази дума,побрала безкрайността на битието; страшна, далечна дума... И красива, защото носи в дланите си обещания за висини и светлина. И тези пеперуди на корицата, които политат – търсейки небе; отлитат, за да оставят човека сам с болката му. Разгръщам книгата, поемам по пътя на героите и виждам интересна композиция – събития, поднесени в хронологичен ред, и моменти на връщане назад към минали времена, към спомена, към началото на книгата, но вече с по-друг акцент. Разместват се, преплитат се събития и съдби; и онази част от България, която е още отвъд границите на родното, и тя е тук. Заглавията на частите са силни, провокативни (“Началото”, “Бежанци”, “Любов”, “Живот”, “Завет”...), главите са наречени с не по-малко въздействащи думи: “Сините пеперуди”, “Селото”, “Погромът”, “Любов”, “Майката”, “Кой подрежда живота?”, “Поганото”, “Прошка”...

“Нищо по-малко от вечност” е опряна върху майсторското съчетаване на автобиографични моменти и художествена измислица; преплитат се история и човешки съдби, народопсихология и фолклорни песни, митологични и легендарни сюжети, но не като цитати, а така органично вплетени в разказа на една баба. И Странджа планина е тук, и нестинарството (една от любимите теми на Тони Маркс), и ритуалите. Сякаш си там, до нестинарите, и чуваш тяхното “Ва-а-ах! Вах! Вах!”, разбираш какво им е прошепнал светокът, докато те и огънят са едно цяло. Особено ме впечатли тайнството как да излъжеш силите на злото, да станеш помайчима, да запазиш чудото на живота и да върнеш усмивката на една майка. А в началото е копнежът по дом и обич; мечта, която за бежанеца често е чак там, на хоризонта.

Една баба разказва на своята внучка приказка. Не, не “Имало едно време”, а звучи като друго, като “Имаше едно време” – страшно време с насилие, ужас, бягство... с кошмарите наяве и в сънищата. “Имаше едно време и аз бях там, в него, а то – в мене” – така ми звучи. И боли. Страшно боли! Чета “Бягството” и “Бежанци”, спирам, не мога да продължа,... ставам и ходя, сякаш мога да избягам от тази изпепеляваща мъка в книгата – пътища без посоки, гори, преследвачи... Майки изоставят малките си деца, за да не издадат с плача си бежанците, поругаване на девойки и невести, смърт... и ново начало от нищото. “Все наново почвахме. Колко пъти! Колко пъти! Разсипаха ни!” – шепне дядото и си мислиш “Божичко, как ли е понасяло сърцето толкова страдание!” И в думите на бабата го чуваш: “Колко мъка, Боженце ле, колко мъка!” И това “Боженце” – дума, стоплена от обич и надежда; топла дума, утешителка... Ами какво е да дадеш детето си, защото не можеш да му осигуриш хляба, та там, в новото семейство, да е добре...? Погледът ми се препъва в думите как момченцето стиска коричката хляб и отхапва от нея, докато се отдалечава. Прочитам: “Трохичките се ронели подир него и правели едва видима пътека, по която някога (...) да може да намира пътя към дома.”И се чудя как Тони Маркс успява да напише всичко, как е изтърпяло сърцето й.

Пътища, пътеки, посоки... И времето е тук, в този роман – историческото върви редом с личното, битовото – до битийното. Преплитат се пластовете и разбираш как всичко е едно там, в сърцето на спомените. В главата “Времето и душата” не мога да откъсна поглед от думите – силни, провокативни, мъдри: “Сигурно за душата времето и възрастта нямат значение. Раждаш се, живееш, грохваш, умираш, но за нея си онова момче или момиче, което е все така хлапашки безгрижно и закачливо, по младежки дръзко и жадно за любов. До края на земния ти път то е вътре в теб, в тази тленна дреха, тялото, независимо от нароените му години, независимо от мъдростта, която е събирало в живота.”

А то – времето – е колкото безпощадно, толкова и щедро. И любов дарява, и мъдрост. Трябва само човек да носи смирение в душата си така, както го приютява бабата, за да отвори вратата към тайните на света на своята внучка, да й покаже здравината на корените, за да я има и птицата в короната. Топло и с обич звучат думите на възрастната жена в главата “Поуките”: “Времето, сине, не бива да го пилеем. Когато сме дошли на тоя свят, то ни е било отредено. (...) Така ще си заминем, с едната гола душа и с каквото сме я напълнили. Ако е добро, по него ще ни мерят, ако е лошотия – пак по нея.”

Когато душата е пълна с любов, тя засиява, осветява пътя. Тони Маркс рисува различните й лица – силна, витална, пълна с цветове. Обичта между Дафина и Михал е нереално – реална, красива и пълна. И другата любов е тук – кротка и смирена, земна; любов-бряг и твърд, гнездо и челяд, която Дафина да научи да лети. От тази челяд е и авторката на книгата, която така майсторски представя какво е да живееш в два свята, да събереш в едно сърце видимото и невидимото, и неведомото. Тези страници от романа не са само метафорични, по-дълбоки са те. Като любовта. И като песните за нея.

Няма как да подмина и езика на творбата – образен и ярък, с онези топли, дъхави думи и с метафоричен изказ – така естествено вплетен в тъканта на романа. Сигурна съм, че всеки сам ще открие своите думи, за да продължи пътя си като читател. И като българин!

И за финал ще се върна отново към заглавието. Затворила съм и последната страница и вече зная – Вечност – това е дарът на съдбата. Тази, която обръща “пясъчния часовник на Вселената” и отброява миговете на нечие завръщане.

А най-истинското завръщане е в дома на паметта. И на любовта, която ни осмисля!

---------------
От представянето на книгата на Тони Маркс “Нищо по-малко от вечност” в Градска художествена галерия “Дечко Стоев” – Поморие, 24 ноември 2022 г.
---------------