Символистът-експресионист Гео Милев в цикъла “Жестокият пръстен”

Символистът-експресионист Гео Милев в цикъла „Жестокият пръстен“

Естетиката на символизма възниква през 80 – 90-те години на XIX век във Франция, но у нас можем да говорим за нейното популяризиране едва в началото на ХХ век – Симеон Радев, Иван Андрейчин и Антон Страшимиров са първите, които посочват появата ѝ като естествен процес в развойните тенденции на българската литература. Причините за това те откриват в разколебаната вяра в социалните доктрини като двигател в развитието на обществените отношения, в икономическата криза и в краха на българския национален идеал, особено по време на Балканската и Първата световна война, както и в начина на отразяването им в българската литература със средствата на реализма. В статията си „Модерната поезия“ (1914 г.) Гео Милев изяснява същността и задачите на новото модерно изкуство като „метафизично“, понятие, несъществуващо дотогава в нашата литература:

„Новата естетика – такава, каквато я създава новото изкуство – не е повече логика и познание, а – макар че звучи парадоксално – интуиция. Естетиката на модерното изкуство е – както и самото изкуство – метафизика. (...) Защото модерната поезия не е рожба на една тясна съвременност, а рожба на една пространна исторична универсалност, която изисква своя психологически, а не социоложки анализ. Този именно анализ ще ни открие като първа и съществена основа на модерната поезия (не литература!) – душата; неговата работа е да проследи раждането и израстването на тази душа – модерната душа. (...) Блян и вечност – това е според мене животът на модерната душа. Това са двете мраморни колони прочее, върху които е изграден палатът на модерната поезия“

В първата си поетична книга – „Жестокият пръстен“ (Сф., 1920 г.) – Гео Милев включва 17 стихотворения, писани през периода 1915 – 1919 година. Именно в тях той се стреми практически да реализира концепцията си за модерната душа чрез поетиката на символизма, опитвайки се да излезе от конкретното, за да се домогне до универсалното. Още първото стихотворение, дало названието на цялата книга – „Жестокият пръстен“ – демонстрира амбициите на лирическия Аз да види невидимото, като обвърже сетивно възприетото със свръхсетивното с помощта на съня:

Жестокият пръстен

В нощта след бледите хвалебни литургии
ти пращаш да ме свържат твоите слуги – и
под тягостния свод на вечна пирамида
за страшни пиршества ме водиш, Сън!

– О кървава глава във мойто блюдо!
сляп ужас на студената стена –
и призрачния път към призрачния свят отвън,
през мрачни коридори,
сплетени в жесток
без изход пръстен –
вън:
(О агнец бял! сред пълнослънчева зора над Нил,
опръскан с кървави петна,
склонил
глава – без грях, без жалба, без порок...)
Бог говори:

Сънят и сънуването са особени психологически феномени. В образите, които населяват човешките сънища, се вписват скритите стремежи на душата, която сякаш се освобождава от оковите на тленното и придобива способността да създава своя митология, свои, различни от състоянието на будност, реалности. Нека си спомним модерният роман на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време“, писан в продължение на 16 години нощем. Според Пруст, когато човек спи, „върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Събуждайки се, той се допитва инстинктивно до тях и в миг разбира на коя земна точка се намира и колко време е минало, откакто е заспал“, за да сглоби отново отличителните белези на своето Аз. Така е и за лирическия човек на Гео Милев. „Сглобеното“ обаче е нелицеприятно, защото той вижда себе си завързан под тягостния свод на „вечна пирамида“. Пирамидата е символ на стълбище, на извисяване. Според египтяните тя играе ролята на подбудител за индивидуално и социално осъзнаване, като в края на изкачването посветеният трябва да постигне сливане със Словото така, както във вътрешността на пирамидата мъртвият фараон се е отъждествил с безсмъртния Бог. Нощта – хронотопът на сънищата – символизира времето на съзряването за нещо, което след това ще се реализира в пространството на деня. Съчетаването на образите на нощта и на пирамидата подготвя възприемането на лирическия Аз като аналог на Месията и неговите страдания. И съвсем не е случайно това негово асоциативно съотнасяне и обвързване с образа на Йоан Кръстител – „О, кървава глава на мойто блюдо!“. Чрез него се въвежда мотива за избраничеството. Знаем библейската легенда за Йоан Предтеча, който единствен сред младенците избягва участта да бъде посечен от палачите на Ирод, защото трябва да предскаже идването на Христос и да реализира неговото кръщение в реката Йордан. Лирическият човек на Гео Милев (така както и самият Гео като създател и защитник на нова естетика в изкуството!), също е избраник, но да бъде мъченик, орисан да броди по „призрачния път към призрачния свят отвън, / през мрачни коридори, / сплетени в жесток без изход пръстен“. Пръстенът е знак за някаква обвързаност, за обет пред нещо или някого. Неговият затворен кръг, противовес на спиралата, символизира непрекъснатия, безкраен кръговрат. Централният му отвор е мястото, откъдето минава небесното влияние, онзи поток от свръхенергия, която подпомага реализирането на този обет. При Гео Милев обаче пръстенът е без изход, а вътре в затвореното му пространство се сплитат „призрачният път и призрачният свят отвън“. Търсенето на спасението от неговото затворено пространство е заявено чрез символиката на белия агнец, безгрешен, но опръскан с кървави петна. В своето страдание той очаква помощ и насока свише, но за съжаление, и той като Дебеляновия лирически човек от стихотворението му „Миг“, не дочаква мига на великото чудо. Привидната алогичност и неочакваната, шокираща образност носят в себе си представи за емоционалните взривове на модерната душа, която търси своята разрушена цялост в лабиринтите на себепознанието.

Лирическият Аз в стихотворенията от цикъла „Жестокият пръстен“ не може и не иска да бъде „светъл и безличен сред многоликата тълпа“, той вече е усетил „лъжата на гибелните мечти“ в „малодушния си сън“, узрял е за своя „тих, насъщен грях“ и е готов да му принесе в жертва всичко: „ своя гняв и скръб, и страх“, дори внезапно да изчезне. Реалността, в която Съдбата е положила лирическия човек на Гео Милев, е „нелепа, свирепа“, в своята „злокобна безметежност“ тя иска да го затвори във фалшивия свят на „монашеска безгрешност“ („И в този час...“). С особена емоционална сила е отразен назряващият бунт срещу ограничеността и фалша на света в стихотворението „О, дъжд, дъжд обилен и печален“, което извежда поетичния свят на творбите от цикъла „Железният пръстен“ на границата между символизма и експресионизма:

О дъжд, о дъжд обилен и печален
– по тротоарите танцуваща вода!
Пиян, разголен, волен, вакханален,
но с черна маска – ти танцуваш безсмисления танец
на скръбта.

О веселост маскирана! Ти с веселост маскирана печал!
О весел плач! И танец под разхълцани цимбали!
И вечер, зачената сред мрак, но с буйнобял
дъжд озарена. Дъжд! О клоун в погребални карнавали!

И ти летиш – лъчи и смях – и ти си бял, безумен,
по тротоарите танцуваща вода!
Вечерен дъжд, понесен в танец шумен
над катафалка черен над града.

И тук, както и в почти всички стихотворения от цикъла, лирическият човек на Гео Милев е положен в пространството на вечерта, на мрака и нощта. Кръстосват шпагите си белият дъжд и черният град в „безсмисления танец на скръбта“ сред една невероятна амалгама от светлина и мрак. По подобие на немския поет-романтик Новалис и неговите „Химни на нощта“, в които лирическият му човек, през погледа на звездите в нощното небе, вижда по-далече от тях (Новалис: „Отмерено е времето на светлината, / ала без време и пространство / е на нощта властта. / Сънят ни вечно трае. / Сън свещен, / недей ощастливява толкоз рядко / обреклите се на нощта / във бурната ни земна делничност!“, превод – Димитър Стоевски), и героят в стихотворението на Гео Милев, вижда нещо, по-далече от звездите. Вечерният „обилен и печален“ дъжд му носи някакво ново озарение и мъдрост, отваря му очите за „безсмисления танец на скръбта“, скрита зад черната маска на „погребални карнавали“. Съчетаването на средствата на мистификацията и маскарадността както с оксиморонно звучащите словосъчетания „весел плач “, „разхълцани цимбали“, така и с поредиците от градирани епитети („пиян, разголен, волен, вакханален“) и възклицания („о дъжд“, „о веселост маскирана“, „о клоун“, „о весел плач“) не само придава динамика на картината на нощта с нейния фалш и лицемерие, но вписва подтекстово и внушенията за недоволство, за протест. Идеята за бунта в следващите творби от цикъла намира свои нови проявления: срещу „вечерните измами“ и „болните надежди“, срещу скрития страх зад „усмивки без участие“, срещу „съня на всички младости“ и „всички радости“, срещу есенните гробища със слепи прозорци и мъртви врати, в които зеят „удавници древни и бледни деди, / обкичени с огън и смърт, и звезди“ („В този час...“, „Аз бих обичал...“, „Мъртвешки зелена...“). Пред читателя застава един нов човек, готов да се бори за спасението на своята душа.

В символистичната поезия обикновено човекът е видян като примирена жертва на обществените отношения в несправедливо устроения социален свят, в който угасват всичките му светли пориви (Яворов, Дебелянов). В цикъла „Жестокият пръстен“ обаче лирическият говорител проблематизира този свят отвътре чрез своето недоволство от утвърждавания в продължение на векове порядък. Поредицата от експресионистични изразни средства, втъкани в поетичния сказ на отделните стихотворения, съчетани с характерната за модернизма необичайна пунктуация, очертават появата на противостоящи и непримирими общности, застанали един срещу друг на прага на промяната. Заявката за тяхното наличие в общественото пространство е разкрито с особена сила във финалните две стихотворения от цикъла:

Голова моя – темньiй фонарь с перебитьiми стеклами.
Саша Черньiй

Главата ми –
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час – има Днес!
Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,
о шпага, разкъсала мрежа от кървави капки
сред мрака –
и в мрака
бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак...
О Свинкс, с безпощадна гримаса на присмех
– замръзнала, каменна, вечна и зла –
изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:
пред тъмния просяк Едип –
загубен през вятър и дъжд, и мъгла.

Експресионистичната образност и силно изразена динамика на текста взривява вселенското време и пространство, размахвайки над него бунтовната поразяваща шпага на натрупания гняв, за да разкъса мрежата на мрака, да събере и поведе напред към нов хоризонт „прежния призрак“ на човека. Ключовите думи за експресионистичната поетика „вик“, „взрив“, „бунт“ оркестрират текста на стихотворението и интуитивно карат читателя да чете между редовете му началото на онази страшна и велика поема на Гео Милев, която бележи недостигнат от никой друг връх в националната ни литература:

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.

Дълбоко сред мрак и мъгла...
„Септември“

Лирическият човек на Гео Милев вече събира своите сили, за да се противопостави на „старата змия“. Макар и все още далечни, „немите мълнии се сплитат“ над отровните бурени, готови да възпламенят мрака с вика на пурпурния Демон: „Осанна!“:

Затягай здраво пак жестокия
на твойта мисъл пръстен!
Без мечти
не ще останеш ти, но – те болят.“
„Луната, старата змия“

В българската литературна критика е наложено становището, че стихотворенията от цикъла „Жестокият пръстен“ представляват един несполучлив опит на Гео Милев да утвърди новата естетика на модернизма. Според Георги Марков „Асоциациите са разхвърляни, хаотични. В тези му произведения рядко улавяме определена емоционално-поетическа идея. (...) Като прибавим към всичко това невероятността изобщо на естетическата му програма, ще разберем защо в „Жестокият пръстен“, представителната му модернистична стихосбирка, той не може да създаде значителна поезия, макар понякога да срещаме интересни отделни творби.“ (Георги Митрев Марков, „Гео Милев – творчески портрет“, три издания – 1964, 1975, 1985 г.)

Мисля, че Георги Марков изразява становището и оценката на онази част от българската интелигенция, творци и читатели, които предпочитат реализма като поетика в българската литература. Новото поколение обаче не приема готови формули, то иска само да ги открие. То е уморено от господата „в изгладени и изчеткани официално черни дрехи“, от поети с „бледи чела, минорни погледи и устни с печална усмивка“. То иска да види творци от нова раса – „с пламък в очите и с железни зъби“. Защото изкуството е тревога, вик, а не „сладки тонове, рими и съзвучия“. В статията си „Поезията на младите“ Гео Милев сякаш е предчувствал появата на подобен род оценки и сам дава отговор на онези, които предпочитат в художествената творба всичко да бъде казано точно и ясно, за да не им се налага да мислят: „А вик е нужен на днешната наша българска лирика, за да се събуди тя от мъртвешкия сън, в който я приспиват младите поети от няколко години насам. Нужно е стряскане от сън. Вик. Тревога. (...) Българската литература има нужда от оварваряване. От сурови сокове, в които има първобитен живот – за да ѝ дадат живот.“ Да влеят живот в „мъртвата поезия“! Защото всяко ново поколение творци трябва да бъде мост към бъдещето и да подготвя новия образ на неговото изкуство със свой влог чрез нови идеи, техники на писане и образна система. Така е било винаги, така ще бъде и занапред.

---------------