Там, до цветните баири, от реката разделени, моят град любим се шири с дворовете си зелени.
Пътеката сега не е красива, но кой ти гледа тротоара, аз знам – пътеката отива там, дето ти ме чакаш с вяра.
Благодаря ти, слънце наше! Дъждовният неделен ден наказа ме с домашен плен. Не е за мен, не е за мен!
Не само билките лечебно днес цъфтят, ще го запиша днес за стотен път и моята душа по календар немлада вълнува се и при раздяла страда, когато милата ми дама е далече.
Защо ми е така студено и тръпки ме побиват цял? О, сякаш вятърът във мене студения си дъх е спрял!
Когато се сбогувам със морето, о, със морето ако се сбогувам, ще дойдат всички спомени при мене и за последен път ще се ръкуват!
Уморени – вълните целуват брега, топлия пясък и старите лодки. Като кървава ивица гасне денят и вечерта плува тиха и кротка.
Към всичко станал безразличен, единствено към теб – не съм. И дързостта да те обичам прости ми – аз съм много сам!...
Песните, в които аз оставам, някой ще обича и след мен, докато умея да забравям своя дълъг и отруден ден.
Когато се огледа вечерта във лунната пътека на морето, един забравен спомен ще потърси любимото си място във сърцето ми.
