Мое хубаво либе, Мария, моя малка и скъпа жена, ето – благовец мина небесен, ето – върбово клонче цъфти! Като храм е високо небето и подухва зефирна вълна, пролетта ме упойва с парфюми и целува сред сладки мечти...
Изстискан от безжалостния вирус, животът се препъва насред път. Животът сякаш вече репетира спектакъла на Страшния си съд.
Мечтите ти са вече овдовели – не тръпнат пак за сватби с чудеса. След толкова присъди и разстрели, пропусна за възкръсване часа.
Подобно чужденец из този град кръстосвам днес аз, бившият му гражданин: доброто в него губи пулс от глад, а злото губи разум от преяждане.
Овалът на лицето ти е хубав – за малко моя в него да вградиш. Но вече ми е късно да се губя в уж нови сцени от познат афиш...
Мъжете от квартала пият бира и твоя грациозен ход сканират – от зной запрятат ризите до лакът... На грил въртиш ги...
Насън я виждам преродена. Свободна. Втурната напред... Уви! – от вирус повалена, родината душа бере.
Морето... Ах, морето ни предпазваше от всичко дребно, смешно и излишно.
О, вълната бяга, весело извира и когато ляга на брега, умира.
Тука спират всички слаби хора, всички къщи, гробища, цветя. Пътищата секват...
