Добро утро, мое Черно море! Тази сутрин ти си толкова нежно! Кротко, като малко, спящо дете, уморено от детство безбрежно...
Умножавам те, умножавам се... по ТИхАЗ, по ТИхТИ, по АЗхТИ, по АЗхАЗ и получавам и получавам: благодатна капка пролетен дъжд...
Сега сме само спокойствие Сънувано, сладко спокойствие Самота и свежест – Празнично пърхай, пеперудо...
Стоим си равнопоставени помежду си: Мохамед, Буда и Христос, Аз и съпругата. Хапваме си нещо... Галактики... планети... Предъвкваме безсмислици до безвкусност...
И гол и горд И още по-гол още по-горд И дори най-гол и дори най-горд От голорекъл до гордорекъл.
Сърцето се забърза, но сърцето не спря само си почина и пак забумтя, заблъска, заклокочи, заизхвърля кръв като че е бягяне и трябва да си пръв.
Замина, спря, но продължи останах сам и тъжен, да беше се обърнала поне сянката самотна да обгърнеш.
Чао мила, мила чао вятър отвява целувки и съжаление Чао радост, радост чао идва есен и горчиво съмнение.
Разкажи ми приказка, море, тъй както дядо ми разказваше приживе, и “сининикаквите” приказни „лъжи”, възторгваха въображението детско!
Жената с ябълките всяка сутрин, през своя свят, край моя дом минава и в сянката на овдовели букви отива към пазара да продава.
